Отражение. Въздух. Здравец. Капитан. Крива. Птиче. Възглед. Кутия. Правило. Стъпало. Движение.

Част от думите, около които се формираха историите на моята 2015 г. Истории за раздели, срещи, възможности, необходимости и прекалено много надценени кафета. След малко годината си заминава, за да пристигне следващата с всичките си обещания, надежди и блянове.

Нека тази последна история за най-значимата дума на изтеклите месеци бъде едновременно „сбогом“ и „здравей“.

–

Посоката и целта бяха известни и мисълта за предстоящия път го изпълваше с отдавна забравено вълнение.

Събота по обед тръгна от сгушения в средата на котловината град, прекоси притихналите есенни полета, остави зад себе готвещия се за зимата курорт и в сумрак достигна хижата, в която негови познати вече огласяха столовата. На следващия ден заедно с тях изкачи най-високия връх в района, спусна се безотговорно бързо по затревените ски писти и с агонизиращи крака и ликуващо сърце се върна в града, от който бе тръгнал.

За 10 часа през двата дни той извървя пеша 46 километра и изкачи над 2000 метра от най-ниската до най-високата точка от маршрута. Удовлетворението се разливаше из цялата му същност, защото успя да покори предизвикателство, което сам си беше поставил. Усилието му беше възнаградено с много моменти, които щяха да се превърнат в спомени. Най-яркият от тях се случи в самия край на приключението – докато влизаше с натежели крака в родния си град.

Тъмнината и димът от комините тъкмо започваха нощната си авантюра. Той подмина табелата с герба и девиза на града и продължи по пътя, който се спускаше в посока към централната част. Недалеч отпред пулсираха жълтите светлини на един от малкото светофари в града. Точно тогава мисъл със силата на прозрение връхлетя тихо в съзнанието му, в което още се гонеха лъчи и пътеки.

Мамка му – прошепна си – всичко това е перфектната метафора на живота ми – широк, гладък, разчертан и добре обозначен на всяка пресечка път, който продължава право напред, но бавно се снижава към места, които изискват повишено внимание.

Той спря, объркан в коя посока да продължи.

В дясната страна на пътя пуста бензиностанция се унасяше в луминисцентна дрямка. Малко по-надолу висок зид приютяваше зад гърба си двуетажна къща, която отдавна беше схлупила очи. Единствената пресечка от тази страна на пътя продължаваше през линията на теснолинейката и навлизаше плавно в мрак, зад който се криеше плетеница от складове и предприятия.

Ако тръгнеше надясно, той щеше да се натъкне на дръзки, но неоправдани, дори безумни, възможности. Какво можеше да предложи една бензиностанция на пешеходец в тази част на нощта? Надценени, ненужни и скоротечни удоволствия. Ами заспалата къща? Дума да не става! Никога не му е било присъщо да се възползва от притежанията на другите. По релсите можеше да тръгне наляво или надясно, но нито разстоянията между траверсите прилягаха на разкрача му, нито перспективите на чуждите коловози го изпълваха с въодушевление. А какво би търсил в тъмните и непознати постройки отвъд дъгата на влаковата линия? Дълбоко скрити тайни, зорко пазени блага, неизличимата инертна маса на чуждото отминало.

Отляво на пътя започваха първите струпвания от къщи. Виждаха се поне две пресечки, всичките нашарени с белезникавите светлини на уличните лампи. От тук се стигаше до същината на града и до едно угаснало и едно още горящо огнище, до местата, дали траен отпечатък в него за всичките му години напред, както и до онзи тротоар, който постави първата ясна и болезнена граница между „преди“ и „след“ в живота му. Тук познатото, забравеното и новото туптяха със свой собствен ритъм, създавайки измамната илюзия за непреходност.

Ако тръгнеше наляво, той трябваше да посрещне живота такъв, какъвто е – с цялата сивота и пъстрота на препускащите моменти. Да живееш е изкуство, палитрата на което овладяват само най-търпеливите и упоритите.

Разбира се, той можеше да тръгне и напред по пътя. Малко след светофара имаше река, до която да поспре и да остави на заплетените в кълбо мисли да изтекат по течението. Умореното му тяло щеше да продължи някак олекнало и не след дълго щеше да стигне до издигнатите напреки на улицата сгради. Там се намира градският съд и мястото, където преди години взрив отключи поток от нехубави събития за града.

Ако тръгнеше напред по правия, хубав път, предполагащ минимални принос и съпротивление в движението, той неминуемо щеше да се изправи лице в лице с крайния си съдник – своето неосъществено аз, и после…

Тръснах глава и веднага тръгнах наляво. Няколко завоя само ме деляха от едно още горящо огнище, на което дълго време само се топлех, но вече нося и отговорност да поддържам живо. Ето там – на втория етаж, зад прозорците с чисти червени пердета, светлината и топлината ме зовяха със своите безкористни и предостатъчни дарове – добра храна, добра мисъл и добра дума.

Двудневният ми преход приключи, но големият, разнопосочен и неясен преход на живота продължава. И докато нощта прекрачва в новия ден, в мен отново започва да пулсира въпросът, който не ми дава покой:

А сега накъде?