Нещо не е наред днес.
Върху стъклото на входната врата са цъфнали няколко отпечатъка от ръце. Те са големи и красноречиви, но ги подминаваш без да ги видиш. И днес, както всеки друг ден, ти бързаш, за да запълниш работното си място час по-скоро. Отваряш лаптопа си и няколко прашинки се разхвърчават в хаотичен валс пред очите ти. Те са първите натрапчиви вестители на голяма липса, но ти не забелязваш и тях.
След това денят ти се търкулва като оловно гюле по склон от гранит.
В някакъв момент, някак си, се озоваваш пред мивката в офисната тоалетна. Автопилотът ти закратко излиза от строй, като оставиш очила или пръстен върху червения матиран плот и чак тогава си дадеш сметка за островчетата вода, разпилени по него. Нямаш време да осмислиш това и пускаш мисълта по канала, защото те чакат много по-важни неща. Като например дали в средата на седмия ред от предпоследния параграф от третата листовка има излишна запетая или не.
След час се сещаш, че си жаден. Мивката в кухнята е зарита с мръсни чаши и си принуден да си измиеш една. Гъбичката е оръфана, а от верото са останали няколко капки. После ти се дояжда сладко. Глътваш машинално някаква вафла и запращаш опаковката ѝ в кошчето под бюрото. Тя се удря във върха на натрупания боклук и се стрелва обратно в краката ти като нахален пес. Нещо смътно, не по-голямо от житно зърно, започва бавно да набъбва в теб и да гложди подстъпите към съзнанието ти.
Двата часа до шест минават за пет минути. Отиваш до тоалетната за финално освежаване. Огледалото е опръскано със стреснати капки. Течният сапун изглежда е сменил агрегатното си състояние. Кърпичките в диспенсъра са позорно разграбени. Тръскаш мокрите си неизмити ръце и в тотален екзистенциален ступор изхвърчаш в коридора и… замръзваш намясто.
До входната врата непозната жена бърше с хамалска прецизност тънката мазна черта, проточила се под отварящия механизъм. И ето как за прашинка от секундата житното зърно се издува до размера на баскетболна топка и осъзнаването се шмугва в теб като безпрекословна тройка, която дори не помръдва мрежата на коша.
„Ама… чистачката не беше ли по-…“ – казваш си на глас.
Да, беше. Обаче нека уточним нещо. Жената, която полага грижи за чистотата и комфорта на офисното ни пространство, си има име. Тя се казва Невена. Накратко – Вени или, както е позната наоколо – Леля Вени.
Тази 150-сантиметрова женица е винаги в движение, неуморно хвърчи от офис на офис и от етаж на етаж, за да слага в ред всички онези неща, които приемаме за даденост и съответно не виждаме, дори когато гледаме право в тях. Леля Вени знае всички ни по име, говори с нас без притеснение или забулено в надменност неудобство, шегува се, споделя. Тя е пряма и винаги казва каквото мисли. Възмущава се, когато мърльовците задръстват мивката с мазни съдове или някой изхвърли мокрите отпадъци от кафемашината директно в коша. Дразни се, когато нейни колежки, все жени на над 60 години, шушукат недоволно зад гърбовете на другите, жалвайки се как все им се случвало някой или нещо да върви срещу тях. За разлика от колежките си, тя говори открито за проблемите, защото това е единственият начин те да бъдат решени. Всичко останало са беззъби закани, които не допринасят с нищо за подобрение на ситуацията.
Леля Вени е от югозападна България. Родена е в с. Калиманци, живее известно време в с. Катунци, а от 1966 г. се премества в София. Изкарва 2 полувисши и веднага постъпва на работа в рудник „Кремиковци“, където остава до пенсия. Работи като касиер, началник смяна, сондировчик и какво ли още не. Машините били истинската ѝ страст. Обичала да се навърта около тях, да усеща как работят и да борави с десетките им бутони и лостове. Преди 6 години постъпва във фирма за почистване и така попада в офиса ни, за да стане неделима част от него.
Обаче Леля Вени я няма. Нямаше я вчера, нямаше я и днес. Вече два дни отсъства и фактът ми тежи. Не заради чиниите, чашите, салфетките, прахта или плотовете, а защото обичам да е наоколо. Обичам да я виждам как препуска по вечно неотложните си задачи и да ми се кара на шега, че заради мен не може да се добере до мивката (нейната мивка!). Липсва ми, но не унивам, защото знам, че където и да е сега, тя ще се справи, както подобава за едно мъжко момиче.
Няма я, защото днес изнасят помен на сестра ѝ.
Но утре леля Вени ще е отново тук. Ще я видя до входната врата и ще спра, за да я поздравя с вдигната за „дай пет“ ръка. Тя ще се изправи на пръсти и с малката си длан ще докосне моето ръчище. Ще й кажа колко много ми е липсвала и как нейната заместничка е претупвала всичко, с което се захване. Тя ще се усмихме с крайчеца на устните си (очите й винаги са сериозни) и бършейки размазаните отпечатъци от стъклото, ще обобщи: „Боби, Боби, някои работят и взимат пари, други само взимат пари.“
След което тихо ще се развихри из офиса, за да усмири хаоса и да постави всичко на мястото му.
Благодарности
Лельо Вени, благодаря ти, че те има.
–
Историите в „Парченца светлина“ досега:
Out of office, Изгреви по залез, Учителко любима, По-големи от нас
Отвъд 72 думи 