Две истински истории с реални герои, които направиха разликата през септември.

Мая е пич

Човек както и да живее, рано или късно започва да изпитва нужда от порция Пловдив.

Писах на Мая, че искаме да гостуваме на града, и тя на драго сърце се съгласи да ни приеме в дома си. Пристигнахме вечерта на следващия ден и я открихме я в шумен бар в Дома на техниката. Разговаряхме като първи приятели, въпреки че не сме имали контакт от почти две години.

Тук трябва да спомена, че Мая всъщност е приятелка на моя роднина. Дотогава се бяхме виждали за кратко и най-много 2-3 пъти.

Мая беше притеснена, че е забравила нашата връзка с ключове и няколко пъти ни пита дали сме уморени, за да тръгваме към тях. Казахме ѝ да не ни мисли, а да се наслаждава на вечерта, в която всички работещи като нас празнуваха края на шестдневната работна седмица. След няколко фаса, готино лафче и разходка из парка се прибирахме и ни настани в уютна и просторна стая.

На сутринта Мая беше станала преди всички. Посрещна ни с широка усмивка и пълна купа със смес за палачинки. Попита ме деликатно дали бих могъл да й помогна с няколко кабела, които наскоро паднали от покрива и пречели на един от прозорците в хола. Полупразната стая беше превърната в склад, докато ремонтът в останалата част на апартамента приключи. На ламинирания паркет по средата на стаята лежеше отворен спален чувал без постелка отдолу. В този момент разбрах. Смутен и невярващ я попитах дали наистина е прекарала нощта на пода, докато ние сме спали нашироко в… нейната стая! Тя махна с ръка и каза да не се кося – много обичала да има гости и най ѝ било кефче, когато същите се чувстват като у дома си. Там ѝ било супер и, ако искала да спи другаде, щяла да го направи на канапето, което така или иначе стояло свободно. Започнах да се извинявам, а тя ме поведе към палачинките.

Докато сутрешната трапеза се разгръщаше пред нас, някой спомена за своя колежка в София, която била пловдивчанка до мозъка на костите си и всичко около себе си претегляла на база аналозите в родния ѝ град. Така изфабрикувахме куриоза, че най-добрите плодове и зеленчуци могат да се намерят единствено в Пловдив. Мажехме палачинки с лютеница и сладко от ягоди, които Мая беше направила от най-добрите продукти не само в България, но и във Вселената, и от очите ни се лееха сълзи от смях.

Защо разказвам това, вместо да преглътна и храносмеля спомена само за себе си? Просто е – защото Мая е пич. Всъщност Мая е повече от пич. Тя е рядка ценност и истинска привилегия за всеки, който я познава. И доброто, което излъчва с цялото си същество, е заразително.

Нови брегове

Историята много добре помни какво се е случило на 16 септември 1620 г. На този ден от английското пристанище Плимут корабът „Мейфлауър“ отплава за Новия свят. Два месеца по-късно акостира на брега на днешния Масачузетс и това дава символичното начало на английската колонизация на Северна Америка.

Историята обаче мълчи кога вятърът за първи изпълва платната на приятелството между Християнка и Донка. Двете жени се запознават в родния Исперих и дълги години се подкрепят взаимно в пътешествията си из живота.

През септември 1991 г. дъщерята на Християнка се омъжва за сина на Донка и скоро се раждат две прекрасни момчета. Следват времена на любов, разочарования, възможности и раздори за семейството, които не само че не разклащат приятелството между тъща и свекърва, но правят връзката им още по-неподатлива на вълненията на съдбата.

По това време България минава през тежки години. Безработицата и немотията върлуват в посткомунистическото море като побеснели пирати. Заплатата на младите майка и баща стига само за първите няколко дни, а месецът се добутва със заеми и продукти на кредит от хранителния магазин. Християнка прави невъзможното, за да събере пари, с които дъщеря ѝ да замине на работа в Англия. Година по-късно младата жена придърпва към Острова мъжа си и двете си деца.

Лъчът светлина бива последван от крах няколко дни преди Коледа на 2010 г., когато един противоречив брак се предава на дългогодишните пробойни в общуването и разбирателството. Двете възрастни жени не успяват да предотвратят катастрофата на децата си, но запретват ръкави, за да ограничат разпространението на отломките.

Така минават годините до септември 2015 г., когато в същия онзи град, от който „Мейфлауър“ започва пътешествието си, две приятелки се срещат с една отрудена, но щастлива майка и двама пораснали и реализиращи се мъже, които обичат бабите си повече от всичко на света.

Там не е краят на историята на Християнка и Донка, а просто поредният пристан, озарен от едно приятелство, неподвластно на вълните на времето и ветровете на обстоятелствата. Какво от това, че за него няма да се пеят песни или издигат паметници? И без тях историята на двете жени е способна да покорява бреговете на нови сърца и да заселва територите им с любов и вяра в голямото пътешествие на живота.

Благодарности

Мая, Християнка и Донка, благодаря ви, че ви има.