Парченца светлина (август 2015)

Четири истински истории с реални герои, благодарение на които август светеше още по-ярко.

Out of office

Здравей, аз съм тридесет и първият понеделник за годината и след хубавия уикенд отново съм тук, за да ти разваля настроението.

Здравей, понеделник. Както винаги твоето старание е похвално, но този път няма да ти се получи. Днес започва първата седмица на август и ти не си онзи стандартно гаден ден за всеки работещ, а един позитивен, радостен и изпълващ с надежда понеделник. Всичко това е благодарение на имейла, който Мария ми изпрати, след като приключихме с формалностите и започнахме да си разказваме как минава лятото на всеки от нас:

То мойто лято се случи по-рано, така че само за заряд тук и там, доволна съм.

От 20 август ме няма. Заминавам и напускам, така че използвам случая да те информирам.

Адски се дразня, когато някой изчезне и някакъв кух имейл те известява, че тази особа вече не е достъпна, хо-хо-хо.

Реших да скачам със затворени очи. Отивам в Англия само с покрив за определено време. Ще се ориентирам намясто и каквото излезе. Следваща цел – Испания. Там принадлежа духом, така че ще гледам да се домогна.

Та така накратко.

М.

Изгреви по залез

Aлармата се обади десетина минути, след като двамата мъже излязоха с трясъци от столовата. Стегнахме багажа набързо, въпреки оскъдните часове сън, и тръгнахме на челници в оттичащата се рилска нощ. От заслон Ледено езеро до връх Мусала имаше около 30 минути. Времето беше напълно достатъчно, за да се качим спокойно на върха и да се настаним на удобно място в очакване на изгрева.

Бързо настигнахме двамата мъже по лятната пътека. Този отзад подпираше и побутваше по раницата другия, който пристъпваше много бавно. Предложението ни да помогнем беше учтиво отклонено и им пожелахме добър път.

Качихме се горе, намерихме място, слънцето разцъфна, разлисти се, направихме му няколко снимки и едва тогава двамата се появиха.

Предният остави старомодната си платнена раница и запя с неподозирано силен глас, докато правеше движения, наподобяващи паневритмия. От внука му, който му помагаше по пътеката, разбрахме, че човекът е на над 85 години. Вече чувал много слабо и едвам ходел, но така и не се излекувал от страстта си по планината. Дядото приключи с практиката, взе двата си бастуна и с поклащане тръгна назад по пътеката.

А в сърцата ни стана още по-слънчево.

Учителко любима

Разговарях с Иво и той сподели, че още от трети клас искал да стане толкова добър преподавател, колкото неговата госпожа Аспарухова от началното училище.

Тя била строга и взискателна, но едновременно с това – справедлива и обичала класа си изключително много. При завършването на четвърти клас дори рецитирала на учениците си стихотворение, което написала специално за тях.

Иво разбил на пух и прах „големите“ планове на родителите му за самия него и от няколко години вече работи в училище в един от витошките квартали. И е щастлив, въпреки безумно бавните темпове, с които се случва училищната реформа, без да негодува от пренебрежително ниските учителски заплати, напук на закостенялостта и апатията на колегите му, и без значение факта, че трябва да пътува през цяла София, за да стигне до работа.

Преди време поканил Аспарухова, вече пенсионерка, да гостува в часовете му за един ден. Моментът бил много специален, както за него, така и за нея. Като завършел урока за дадения час, я молел да разкаже на учениците му и по нещо от себе си.

Нейният глас го връщал отново и отново в онзи незабравим момент, когато прочувствените ѝ прощални думи се изсекли в съзнанието му, за да останат там завинаги:

„Мой любим, чудесен клас,
бяхме заедно с вас ний от 1 до 4 клас.
Ала времето тече,
за раздяла час дойде.
Здрави, бодри вий бъдете,
с ум главите напълнете.“

По-големи от нас

През лятото на 2014 г. на плажа на Иракли от дума на дума в съзнанията на Бранимир и Боян се оформя идея. Тя е голяма, дръзка и леко плашеща, но с течение на времето добива пълнокръвни очертания и ясен план за реализация. Двамата успяват да я запазят в дълбока тайна чак до следващото лято – до деня, в който Бранимир става на 29 години. И тогава тръгват на път.

Две седмици по-късно двамата са на същия онзи плаж, от който започва всичко. Зад гърба си имат безброй истории за разказване и една идея, съзряла в мечта. Дългите месеци на подготовка дават впечатляващ резултат – 2000 изминати километра, за 12 дни, през 7 европейски столици, с 2 велосипеда и в името на 1 благородна кауза в подкрепа на деца със специални нужди.

Но тяхното постижение е далеч по-голямо. Двамата българи, велосипедисти, приятели и преди всичко – съчувствени човешки същества, бележат с потта си пътищата от Германия до България, за да ни вдъхновяват с пример. И той е да преследваме, настигаме и задминаваме мечти, които са по-големи от нас самите.

Благодарности

Мария, дядото-планинар, с който съжалявам, че не се запознах, Иво, Бранимир, Боян и разбира се Елени (ти пося зрънцето), благодаря ви, че ви има.

Advertisements

One thought on “Парченца светлина (август 2015)

Уау или мяу? Как ти се стори?

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s