Последният изпит

– Как се казва, като чувстваш страх?
– Страх ме е.
– А друго?
– Страхувам се.
– И още?
– Не се сещам.
– Изпитвам страх. Изпитвам. Страх. Помисли върху тези думи. Помисли много добре.

Навлизаше в състояние на пълна прозрачност и избра да прекара оставащите няколко припадака в покой. Постепенно забави движението си и след последните отломки спря. Отпред се разпростря съвършено плоска мастилена пустош, пропита със смътно жужене. В това пространство, лишено от каквито и да било форми, себеподобните ѝ биваха изпращани по направление, методично и със стотици на всяко замайване. Много скоро, след като очертанията ѝ изчезнеха и тя станеше напълно неразличима във видимия спектър, щеше да дойде и нейният ред. Дългото чакане приближаваше края си.

Разбира се, понятието “дълго” беше напълно непривично за безвременно явление като нея. Също както бяха и “живот”, ”любов” или “его”. Обаче нейният избор да практикува в Души ѝ наложи да опознае не само тяхното устройство, мисловните и поведенческите им модели, а и понятийните им системи. Приблизително една голяма криза по-късно, откакто хаотичната тъмна енергия намери своя градивен уклон и започна обучението си, тя бе на прага да се превърне в Страх. Оставаше ѝ последната и най-важна фаза. Тя трябваше да навлезе дълбоко в отредената ѝ Душа, за да бъде осъзната от нея, след което – овладяна от Душата, и в последствие – отхвърлена. За да успее, трябваше да бъде отхвърлена. Това е крайната и най-висша цел на всички истински Страхове. Тя обаче често се оказваше непосилна, защото имаше Души, които обикваха Страховете си. Така здраво се вкопчваха в тях, че не ги пускаха до края на всеки от животите си. Никой уважаващ се Страх не биваше да допуска да действа на ниското ниво, характерно за обикновените Притеснения. Мнозина обаче се пречупваха и оставаха в плен до момента на самия разпад на физическото тяло на Душата. След което трябваше да опитат отново или просто да се откажат и насочат енергията си към други прояви на пространството.

Далеч зад нея ослепителният диск на титаничното кълбо от горящи газове бавно потъваше зад хоризонта. Недоказани знания твърдяха, че от самия генезис на Съществуването светлина и тъмнина били едно цяло. След това настъпил разрив и те поели в противоположни посоки.

Веднага щом се сля с пространството, тя продължи към звуците. Вибрациите се усилваха, колкото по-навътре навлизаше, и изпълваха цялата ѝ същност. Налягането се промени изведнъж и всичко утихна. Озова на място, отстоящо на няколко милиона парсека от зоната за изпращане. Отвратителната воня на газа, поддържащ жизнените функции на душевните обвивки, и наличието на чудовищо налягане бяха правдоподобни доказателства, че мястото бе правилното. Никой ни усети присъствието ѝ.

Намираше се в мрачно помещение на убежище от колективен тип. Две Души в тленните си обвивки се намираха в състояние на сън. Непредставляващата интерес Душа беше в гръб, тиха и несънуваща. Отредената ѝ Душа лежеше със сбърчено лице към тавана и излъчваше едри вълни от образи и понятия. Предварителният анализ беше показал, че е Душа с особена чувствителност, устроена да насочва енергията си навътре – тоест центрирана и предпазлива към обкръжаващия свят. Беше аналитична, впечатлителна, дълбоко самокритична, разделяна от противоречия и със засилено внимание към състоянието и целостта на обвивката си.

Тя опита да идентифицира нечленоразделните звучи, издавани от Душата. Установи, че са несъществени и премина към откриването на Ключовата мисъл. Отдаде се на мисловните потоци и пусна вибрациите им да преминават свободно през нея. Заля я хаотична амалгама от минали, настоящи и още несъстояли се впечатления, всяко от които с потенциал в различни степени да намалява или увеличава плътността на Душата.

Няколко понятия провокираха рязък трус в биохимичните показатели на душевната обвивка, който я удари с неподозирана сила. Тя призова цялата си налична концентрация и бавно започна да се увива около парчетата от мисълта, за да търси нейното начало. Преминаваше през наясни, но трескави образи и колкото по-близо се промъкваше до зародиша на уловения мисловен поток, толкова по-отчетливи ставаха те – блед мъж, дрънчащ звънец, сладоледена топка, мръсни плочки и… Това беше. Просмука се в мисълта и се отпусна напълно по нейното пулсиращото от напрежение течение:

Първо чинията с гофрета, a сега и топка ментов сладолед. Голям некадърник съм, а е само 10 сутринта! Какво ли още ще изпусна, счупя, стъпкам, смажа до края на деня? Забърсвам пожълтелия теракот. Фугите са набити с мръсотия и хич не стават за търкане. Няма никакъв смисъл. В ъгъла има буца шоколад. Нахапана е от мишки. Дреме ми. Започвам нова топка. Загрявам лъжицата с топла вода. Избърсвам внимателно капчиците с нова суха кърпа. Отварям витрината. Махам капака от кутията със зелен сладолед. Оформям почти идеална топка. Хващам им цаката вече, но на никой не му прави впечатление. Никога не забелязват старанието ми, а и аз не умея да се изтъквам. Чувствам се неудобно да го правя. Не че е кой знае какво да правиш съвършени топки сладолед, но все пак. Поставям топката в чиста купичка с лого, което вече мразя. Имам такова дори на сърцето. Добавям шоколадова глазура. Тя е на привършване и си напомням да направя нова. Ще изстъргам нахапаната буца, ще я разтопя и готово. Подавам всичко на нервния сервитьор. Защо ме гледаш изпитателно, педалче? Сбърках ли пак или си представяш как ме въртиш на шиша? Защо само такива ви взимат? Входният звънец издрънчава. Петя. Винаги е навреме, но не и днес. Изглежда толкова тъжна. Трябвало да отиде до неин приятел, за да си вземе сбогом. Имал някакъв проблем с вените. Онзи ден десният крак го заболял неимоверно и после… Петя идва направо от там. Очите ѝ са подпухнали, говори едвам. Защо изобщо е на работа днес? Иска ми се да ѝ кажа нещо утешително, но не зная какво. Не зная как. Вцепенен съм. Той бил толкова млад. Като Петя. Като всички тук. Като… като… мен.

Уловеното надмина всичките ѝ очаквания. Колко потенциал от несигурност, горчивина и тревожност имаше само! Позитивен импулс пробягна през нея, от което обвивката на Душата простена тихо насън. След като Душата реагираше лесно на деликатните промени в енергийното поле, защитните механизми на подсъзнанието ѝ забавяха функциите си и пропадането в следващото ниво на съня наближаваше. Тогава Малкия праг щеше да е отворен широко и Душата – най-лабилна и податлива на външо влияние.

Приближи се още и в нея започна да се надига нещо, за което най-близкото понятие в тази макроскопична част от пространството беше „вълнение“. Предстоящото изпитание щеше да е трудно и интригуващо и да провокира всичките ѝ способности. Условията да се развихри с необятната си палитра от страхове бяха идеални и пред Душата щеше да се разкрие уникална възможност. Защото най-много страхове получаваха Душите, предопределени да достигнат най-голям запас от знание в животите си, което да надграждат със всяко следващо прераждане.

Последният изпит, чиято най-тежка фаза щеше да продължи повече от 4 години, започна.

Декември 2006 г.

Advertisements

Уау или мяу? Как ти се стори?

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s