Миг от вечността

По традиция* на рождения ми ден обичам не само да получавам, но и да отправям поздрави. Наскоро станах на 30 и се готвех да напиша грандиозен текст, с който да отбележа повода и да ви пожелая разни неща.

Исках да започна с истории на хора, които на юбилеите си са вършели откачени неща. Историите щяха да прелеят плавно в момента, когато ми дойде идея да направя боса обиколка на Витоша и да финиширам на рождения ден. Щях да разкажа за първите ми тренировки, когато 5 извървяни километра бяха голямата работа и за болезненото откритие, че без туристически щеки на по-дълги разстояния ме очаква истински крах. В описанието на подготовката щях да включа и дилемата дали на прехода да спя в хамак, дали само по спален чувал или все пак да взема палатка. Специално място щях да отделя на рисковете и предпазването от набождания, охлузвания, натъртвания, изгаряния, ухапвания, ужилвания и още куп изненади, завършващи на „-ния“. Нямаше да пропусна и съветите на мой познат да не се захващам, защото в неговите разбирания ходенето бос се случва единствено на 300-годишна английска морава. После щеше да дойде големият ден, когато разтъпквах стъпала до чешмата в Бояна и реших да им правя снимки върху повърхностите, по които ще мина. Щяха да последват жената, която ми каза „поздравления“ малко преди Тихия кът; невръстният призрак, който плашеше минувачите за Владая, докато родителите му печаха кюфтета; покритата с борови иглички пътека до Кладница – сцена на най-красивия залез на Витоша; и жадните сърни в сутрешната мараня на язовир Студена. После щяха да дойдат изреченията за безкрайния, грапав и изпепеляващ асфалт към Чуйпетлово, който ме принуди с неохота да си обуя сандалите; за отчаянието, разочарованието и „майната му, ще ходя както дойде“ при спускането към Ярлово; и за притихналата в сумрака гора преди Ярема, където се спотайваха въображаеми зверове. Напрежението щеше да се покачва с вкочанените от росата стъпала на последната сутрин; с пробождащата болка в цялото тяло на всяка крачка след Железница; с окончателното обуване на два горящи желирани крайника някъде преди Бистрица; и да достигне апогея си с емоционалния вакуум обратно до Бояна, когато инстинктът за оцеляване беше единствената реалност.

Смятах да напиша всичко това с подбрани думи, щедри параграфи и вдъхновяващ финал, но по пътя за вкъщи осъзнах, че не е нужно. Обиколката на Витоша беше просто един миг, чиято най-голяма стойност се съдържа именно в случването му. Докато се унасях в леглото с чистите си крака, една мисъл ми се притече на помощ, за да оформи пожеланието ми към вас и традицията да не остане капо.

Ето я и нея с огромна благодарност:

Животът е миг от вечността. Желая ви да изпълните мига с вечност.


*Традицията досега:

2015 г. История за малките неща

2014 г. 1000 километра след оправданията

2013 г. в2про7и

2012 г. Фишът, актът, благодарността

Advertisements

Уау или мяу? Как ти се стори?

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s