Автор: Boris Kondev

Изпълнен съм с благодарност.

Благодаря на полицая, който не ме глоби заради това, което направих.

Благодаря и на полицая, който ме глоби заради това, което не направих.

Провеждах важен, 5-секунден разговор, когато патрулката ненадейно се появи от една странична улица. Въпреки скоростната ми реакция да пресъздам заблуждаваща стойка, имитираща тази, в която бях, докато държах телефона, вече бе късно. Сирена, крайно вдясно, аварийки, документи за проверка. След кратката размяна на реплики с учтив и приятелски тон (чувствах се така все едно бях нахлузил перфектния poker face и се разхождах по терлици сред безветрено поле, изпълнено с пулсиращи в червена светлина бомби), полицаят, чието име не запомних, въпреки че се представи два пъти през това време, премина към същината на разговора:

– Знаеш защо те спрях, нали?

– (Влизам в задължителната роля на галфон). Мисля, че карах с нормална скорост. Не съм превишавал ограниченията.

– Не е заради скоростта. Говореше по телефона.

– (Няма смисъл от преструвки. Решавам да не се отдавам на махалото на неистината и да бъда максимално искрен). Да, но само за 5 секунди. Бързам да оставя едни неща, понеже е 5 без нещо и работно време на фирмата е към края си. Моята лента беше абсолютно чиста. Нито отпред, нито отзад, имаше някой. Внимавах, а и беше за толкова кратко.

– Няма значение за  колко време е било. Ти говореше по телефона, докато шофираше. А това, според чл. 183, ал.4, т.6 от Закона за движение по пътищата, се наказва с глоба в размер на 50 лв…

– (О, не) Ъхъ.

– …и отнемане на 9 контролни точки.

– (О, нееееееееееееееееееееееее)…

– Остани тук, докато ти напиша акта. След 20 мин ще съм готов с него и ще те извикам, за да го вземеш.

Полицаят се прибра в патрулката, а аз се отдадох на размишления, облегнат на отворения прозорец. Времето беше слънчево и спокойно (също като мен) и по никакъв начин не даваше индикации, че след по-малко от 30 минути щеше да се намръщи (за разлика от мен) и отприщи влошаващото си настроение под формата на жесток порой от водни талази и градушка. Приземният етаж на сравнително нова бизнес сграда щеше да започне да се наводнява и една чистачка самоотвержено, но безполезно, щеше да изрива настъпващите вълнички с лопата за сняг. Влюбени до скалп тийнейджъри щяха да се целуват нежно под дъжда напук на едрите капки и подгизващите кецове. Хора с апокалиптични настроения щяха да предвидят началото на края. Хиляди други, скрити зад стъклените стени на модерните си офиси и вглъбени в текущите си дела, щяха разсеяно да погледнат навън и веднага след това отново да се потопят задачите си. Котката ми щеше да продължи да спи, свита на кравай.

Доста преди да минат обявените 20 минути, от патрулката ме привикаха с клаксон. Пътят до съдийската скамейка се откри много по-скоро от очакваното. Приближих се до мястото отдясно на шофьора, облегнах се на прозореца и безмълвно зачаках неизбежното.

Чукчето се издигна до най-високата си точка…

– Борисе, виждам, че си шофьор отскоро. Още нямаш три години стаж, съответно нямаш и пълния набор от контролни точки. Ако сега ти взема тези девет, ще паднеш под критичния минимум.

…за един кратък миг остана напълно неподвижно там…

– Което ще рече, че като ти напиша акта, ще трябва да отидеш при инструктор и да изкараш няколко допълнителни часа, за да възстановиш част от отнетите точки.

…след което бавно, но непоколебимо, се устреми надолу с глухо свистене…

– Но реших да не ти  го пиша. И това е изключение. Следващият път няма да завърши така. Вземи си поука. Купи си хендсфрий. Използвай го. Избягвай такива ситуации.

…и “пуф” – точно преди да удари плочката с безкомпромисна решителност, ненадейно изчезна в гъстата бяла мъгла на моето недоумение.

– Ето – вземи си документите. Това е от мен. Приятен следобед.

– (Това наистина ли се случва?). Благодаря ви. (Сплитам пръсти). Наистина ми беше за първи път. (Разплитам пръсти). Повече няма да се повтори.

Върнах се бавно към колата, разкъсван от въпроси, на които не можах да си дам адекватен отговор. Очаква ли се нещо от мен сега? Наистина ли всичко приключи или той иска да му се отблагодаря по някакъв начин? Бях чувал много истории за поощряване на полицейската благосклонност, но когато яйцето се търкулна опасно близо до седалището ми, се чувствах абсолютно безидеен как следва да постъпя. Седнах на шофьорското място и се взрях в огледалото за обратно виждане. Патрулката също ме гледаше и чакаше. Началните акорди от „Ecstasy of gold” в изпълнение на Metallica прокънтяха в съзнанието ми. Ами сега?

Изведнъж ми хрумна нещо. Реших да импровизирам и да се престоря на хищен бозайник от семейство кучета, притежаващ оранжева козина, дълга пухкава опашка, удължена остра муцуна и ценна кожа, който е престанал да съществува. Накратко – „Умрела лисица”. Зарових се безцелно в документите, започнах да изследвам с интерес съдържанието на полупразната жабка, пуснах два-три въображаеми смс-а. И еврика! Минути по-късно патрулката пусна предните светлини и отпраши в неизвестна посока. А аз направих едно от най-бавните си пълни йогийски дишания досега. Така и не разбрах дали полицаят е искал нещо или не. Не съжалявам, че не научих отговора.

В този момент получих първия искрен пристъп на благодарност за деня.

Но явно той не беше достатъчно силен и искрен, защото около 2 часа по-късно, на жълтите павета, поредният Чичко Полицай ми помаха със стоп палка. Крайно вдясно, аварийки, документи за проверка. Този път съвестта ми беше по-чиста и от девича сълза, проронена в лъчист августовски ден на брега на най-високото от Седемте рилски езера. Езикът ми се отприщи като мустанг, пуснат свобода:

– (Like a boss). Заповядайте шофьорската ми книжка и талона към нея. Тук някъде са и документите за гражданската отговорност. Момент. А, ето ги. Докато разглеждате документите вероятно ще забележите, че регистрационния номер в полицата не е същия като този на автомобила. Пояснявам. Преди време ни откраднаха една от табелите и я пуснахме за издирване. За съжаление не я откриха и се наложи да подадем документи за  нов номер. Доста бързо стана. Допълнението към полицата относно новия номер е ето тук. Каското е в папката под…

–  Господин Кондев, знаете ли защо ви спрях?

– (Мислено прехвърлям какво се е случвало в последните минути – не съм говорил по телефона, не съм засичал никой, нито пък съм минавал на червено или карал с висока скорост. Абсолютна сълза, че и дестилирана даже). Ами, не. 

– Защото от първи август са въведени нови правила относно шофирането с включени светлини. След  тази дата те задължително трябва да са пуснати  през цялата година. Днес е 10-ти, а вашите светлини не са пуснати.

Мустангът изпръхтя и премина в лек тръс.

– (Човек, защо не си четеше смс-ите? Да – онези, които допълнително получаваше след  потвърждението на плащането на таксата за Синя зона? Там съобщаваха именно за това. Сам си си виновен. Понякога не мога да се/те разбера). Така ли? Ами, за съжаление, не гледам много телевизия и явно съм пропуснал тази важна информация.

– Не по телевизията. Беше обнародвано в Държавен вестник.

– (Ама ти сериозно ли? Държавен вестник? Не, не трябва да се смея.  Добре, нека опитаме нещо различно). Добреее. А знаете ли, че преди малко ваши колеги ме спряха за рутинна проверка? Всичко беше наред. Дума не споменаха за светлините. Ако ми бяха казали за това изискване, сега нямаше да има повод за нашата среща.

– Не мога да отговарям за действията на мои колеги. Аз констатирах нарушение по чл. 70, ал.2, т.3 от Закона за движение по пътищата. За него се съставя фиш за глоба в размер на 20 лв. Можете да я платите в 7-дневен срок чрез пощенски запис в най-близката пощенска станция или чрез банков превод по сметката, посочена във фиша. Искам да ви помоля за личната ви карта.

Мустангът се спря. Не се чувстваше уморен, нито пък мислеше, че така стеклите се обстоятелства са спънали устрема му по някакъв начин. Просто предпочете за момент да погази в поток от тишина и даде думата на света.

Изчаках написването на фиша, взех го с усмивка и изпратих полицая с искрени пожелания за всичко най-добро. Завъртях ключа и потеглих. С пуснати светлини и телефон на почетно разстояние. И през ум не ми мина да запея “Fuck the police”.

Тогава получих втория искрен пристъп на благодарност за деня.

Полицаи са ме спирали и преди, но за първи път ме глобяваха. И то как! Актът щеше да ме ужили доста грубо и да повлече куп разправии след себе си – времеемки пътувания в провинцията, разходи, сблъсък с институции. В сравнение с акта, фишът ми изглеждаше като безобидно ухапване от комар, от което след броени дни няма да има и следа. Само блед спомен, може би.

По времето, когато се случи всичко това, бях обзет от едно нереално спокойствие. Не се уплаших. Не се държах предизвикателно. Не провокирах. Не се отдадох на негодувание. Не се самосъжалявах. Не изпадах в безсмислени пораженчески разсъждения от типа „Защо точно на мен се случи? Шиб***** куки нямат ли си друга, по-важна работа? Хората се избиват по пътищата и виновните се измъкват безнаказано, а те, видиш ли ги, ми правят проблем за някакви дребни неща”.

Нищо подобно. Просто се пуснах по създалото се течение от пространството на вариантите, свалил степента на важност на събитията до един абсолютен минимум, пределно спокоен и неподвластен на жадните за енергия махала, които хищно кръжаха наоколо. Не оцветявах ситуациите с излишни емоции, нито се водех от често пробутваните мнения какво представлявали полицаите в България. Концепцията си беше лично моя. Предпочетох да приема всичко като една игра и да се водя от моите представи какви биха могли да са правилата й. Дори вътрешно се радвах, защото през тези няколко часа непрекъснато осъзнавах, че попадайки в тези необичайни за мен ситуации, аз научавам много важни неща. (Препоръчвам ви да се запознаете с книгите от поредицата „Транссърфинг на реалността” на руския автор Вадим Зеланд, в които можете да намерите доста смислена информация по тези, а и по много други интересни теми).

Някъде тогава си припомних момент от една лекция по НЛП (невро-лигвистичното програмиране) преди време. Човекът, който обясняваше какво представлява този подход за общуване, личностно развитие и психотерапия, отбеляза нещо много важно, което се запечата в съзнанието ми. Kаза, че понятие като „отрицателен опит” не съществува в терминологията на НЛП. Всичко било обратна връзка. Дали тя ще се трансформира в нещо полезно (опит, от който да се поучим как по-ефективно да действаме в бъдещи ситуации) или в нещо пораженческо  (негодуване, че вечно другите са отговорни за незавидното ни положение), зависи от личния избор.

Аз избрах да се уча от опита и така се появи благодарността. И в този ден, в който преди 26 години поех първата си глътка въздух, искам да ви пожелая точно това.

Душа и интелект.

Оставаше само по тях. С лекота разкъсваше обвивките на ежедневието и захвърляше всичко настрана. Поглеждаше ме с очи, които казваха всичко. Приближаваше същността си до моята. Докосваше ме с искреност. Галеше ме с откритост. Отъркваше се в мен с топлината на директността си. Стимулираше ме с немислени думи. Усмихваше се. Шептеше. Говореше ми. Крещеше. Обливаше ме със себе си. Караше ме да блестя, докато те обливах с мен.

Не знаех и не зная какво е любов.
Но те обичам.
Защото си истинска.

Така е достатъчно.

– От кога е това?
– От преди малко. Докато се прибирах.
– Мхм.
– Не е ли фрапиращо?
– Какво толкова се учудваш? В България сме все пак…

Вторник, 18 юли 2012 г., малко след 7 вечерта.

Приключва поредния ден в офиса. Въпреки бързите обороти, сливането на събитията от последните часове и липсата на ясен спомен как започна денят ми, аз се чувствам удовлетворен и спокоен. При това без да има конкретна причина. Просто ей така. Навън още е топло, но не мисля за това. Следователно ми е ОК и в това отношение.

Не съм уморен, но не ми се ходи пеша. Последната спирка на трамваите от линия 7 е на 10 минути, по околовръстния път минава 111, но най-близката му спирка в моята посока е на поне 20 минути. Нито едното не е вариант. При поставените условия, единствената ми опция за прибиране е автобус 64, чиято спирка е от другата страна на булеварда. Решено е. Пресичам широките платна на „България”, вперил поглед в приближаващите автомобили. Трафикът видимо е намалял по това време – преминавам бързо и, надявам се, без излишни благословии от страна на шофьорите.

На спирката има само още един човек – жена на средна възраст. Седи и чака на пейка, скована от дъски, най-вероятно използвани за строително-ремонтни дейности преди това. Торбите й са на земята, макар че пейката е достатъчно широка и за тях. Поглеждам жената. Тя също ме поглежда. Веднага след това забравяме един за друг. Зад нас е безмълвното стъклено туловище на модерната „Вертиго”, която строят от близо 3 години, но все още не е пусната в употреба. Понякога отразените в нея слънчеви лъчи заслепяват част от колегите.

Светът е притихнал в очакване на чудо. Или е напълно безразличен към всичко.

Под тази част на бул. България преминава път. Затова зад спирката (разбирай „табелата с разписанието на СКГТ и импровизираната пейка”), в продължение на няколко метра, е проточен метален парапет. Облягам се на него, за да почакам. Всяко преминаване на автомобил по булеварда е равнозначно на микро трус в зоната около парапета. Ако в този момент има земетресение, дали изобщо ще го усетя? Поглеждам залеза. Обагрените в огнени цветове слънчеви лъчи се разливат над сградите на „Манастирски ливади-запад”, правейки ги да изглеждат абсолютно тъмни от мястото, където съм застанал. В този момент изразът „красив градски пейзаж” не ми звучи като оксиморон.

С малко закъснение, което не би учудило никого, автобусът пристига. Качвам се и тръгвам към разположените една срещу друга големи седалки в задната част. Сядам на една от тях и хвърлям задължителния поглед наоколо. Пътниците, всеки вглъбен в своята лична концепция, се броят на пръсти. Въпреки това е задушно. Трясъкът от затварянето на вратите, скърцането като в корабна каюта и внезапното усилване на шума от двигателя са недвусмислените признаци на потеглянето на автобуса.

Съвсем случайно свеждам поглед към пода.

В първият момент не осъзнавам какво попада пред очите ми. Освен обичайната прашна и протрита картинка, виждам и нещо друго, което не би трябвало да е там. Нещо, което се движи. Не върху пода. А отдолу. Отвътре. В него. Автобусът намалява пред червения светофар на „България” и „Каблешков”. Движението долу спира, за да се образува нещо, което мога да различа и разпозная. Но не и да разбера. На ръка разстояние под мен, в мръсен, нащърбен и надменно ухилен отвор, сред чаркове, обвити в тъмнината на отминали десетилетия, се материализират:

Отрязък асфалт.

Автобусна гума.

Дупка?

Сънувам ли?

Или пред мен има вратичка, която свързва настоящето с някой отминал момент, както се случва в книгите от поредицата „Тъмната кула” на Стивън Кинг? Ако някой ме наблюдава от другата страна, какво ли си мисли за погледа ми в този момент? Ще вдигне ли назидателно пръст срещу ми, за да промълви с равен и предупредителен тон „Другарю, бъдете осторожен”?

Или просто ми прилошава от вътрешноавтобусния климат? Зелен светофар.

Не. Напълно буден съм. Очите ми знаят какво виждат. Чувствам се нормално. А дупката до краката ми е напълно реална. Реална като възможността в нея да попадне детско краче или нищо неподозиращ пътник да раздере обувките си, да изкълчи глезена си, да се спъне в нея, да накъса торбите си, да изпусне нещо. Реална като люка, който не може да се отвори, когато лете се тъпчем като сардини и едвам си поемаме въздух; като прозорците, благодарение на които зиме вътрешната температура почти не се различава от външната; като бученето на двигателя, от което почти не чуваме думите помежду си; като благословиите, с които шофьорите поздравяват поредния, изпречил се пред тях и нарочен за некадърник водач или отнасят, когато автобусът закъснее без те да имат и капка вина за това; като ръката, която ловко изпразва съдържанието на нечии джоб сред тъпканицата рано сутрин или в късния следобяд; и като всичко друго, което ни се случва в масовия градски транспорт години наред и търпим с тъпо равнодушие или беззъби закани. Червен светофар.

Мислите ми набиват спирачки и се разбиват в празнотата, просмукала се в мен при срещата с тази колкото истинска, толкова и невероятна картина. Безмълвно и на забавен каданс. Зелен светофар. Интуицията ми не губи време. Знае, че трябва да действам, за да не позволя на този ценен момент да изчезне безвъзвратно. Червен светофар.

Нямам друго, освен очуканата четиригодишна Nokia E51. Нищо. Върши работа. Изваждам я припряно и натискам „Запис”. Правя видео с резолюция 320×240 px и продължителност от 1 мин и 4 сек (видеото е тук). Телефонът не е със smart потекло, но е достатъчен, за да предаде видяното от мен и да подкрепи думите ми. Дори за момент не съжалявам, че нямам възможност моментално да споделя в Интернет заснетия материал. Неродените лайкове се вдигат на мимолетен протестират срещу абортирането им в зачатие. Безуспешно. Зелен светофар.

Автобусът завива наляво по „Гешов”. Последните метри до „Център по хигиена” се изнизват за миг. Ставам и схванато пристъпвам към двойната врата. Дочувам слабият, но ясно доловим писък на спирачките, за момент леко губя равновесие от инерцията. Със задължителен трясък вратите се разтварят в отегчена прозявка, сякаш казвайки ни „Вън”. Изнизвам се набързо и с облекчение през зейналата метална паст. Своеобразната машина на времето ни оставя зад себе си и мудно поема по обичайния си маршрут.

Празнота.

Сякаш грозната дупка беше засмукала и всичките ми емоции, за да ги изподере в мрачната си вътрешност и изхвърли на асфалта, където препускащите коли да размажат в дълги червени линии. Нито гняв, нито разочарование, нито погнуса, нито неприязън. Само безкрайна вселенска празнота и една нова нагласа, приближаваща от далечината с невъобразима скорост.

Повече не мога да съм безразличен.

Зелена светлина.