„Днес повечето хора на Запад вероятно знаят най-популярната от тибетските мантри, произнасяна ОМ МАНИ ПЕМЕ ХУНГ. Тя призовава бодхисатвата* Любящи очи (санскрит Авалокитешвара, тебетски Ченрегиз) и активира нашето съчувствие, което е толкова важно навсякъде.
Много хора използват тази мантра просто защото дава добро чувство, но знаенето на смисъла ѝ усилва ползата от нея. Вибрацията на сричката ОМ премахва гордостта и тази на МА – ревността. НИ маха привързаността. ПЕ пребива през невежеството. МЕ премахва алчността и ХУНГ, карайки сърдечния център да вибрира, трансформира гнева.“
(Цитатът е от книгата „Как стоят нещата“ на Лама Оле Нидал)
Тук можете да чуете мантрата в действие – въпреки че е във вариант ОМ МАНИ ПАДМЕ ХУМ (в различни области има вариации в изговарянето ѝ), носи същия смисъл и ефект:
*Някой, който се стреми към просветление** в полза на всички същества, без никога да губи смелост.
**Пълното развитие на ума, състоянието на Буда.
Би ли се гордял със човека
пред неволите свеждащ глава,
онзи, без цел и пътека,
но с копнеж за милостива съдба?
Би ли го уважавал, когато
без свян си приписва заслуги,
а нагази ли в лепкаво блато
се жалва, че виновни са други?
Би ли му вярвал като се случи
от сърце да обещава лъжи,
би ли го обичал щом научиш,
че човекът, всъщност, си ти?
………………………
На миналогодишния ми рожден ден реших да се размърдам от традиционната позиция на приемане на поздрави и започна активно да отправям такива. Горните редове не са типичното пожелание, а по-скоро тема за размисъл, семе, от което да покълне нещо полезно за вас.
Това би ми донесло само радост.
Нищо устойчиво не идва наготово. Бъдете търпеливи, изпълнени с разбиране и любопитни, защото за тези, които не задават въпроси, отговорът винаги ще е „не“.
Точно преди два месеца, броени часове преди първия протест срещу избора на Делян Пеевски за председател на ДАНС, пътувах с такси към Центъра. След като по радиото съобщиха за горещата тема, която подпали следващите седмици, шофьорът ми разказа накратко кой е този депутат, тъй като в политиката съм почти толкова вещ, колкото познанията ми по клингонски. Разговорът (полумонологът) продължи така:
– Знаеш к’во направи президентът?
– Какво?
– Отложи откриването на Дунав мост 2 и са върна обратно в София (бел. слуш. – тук допусна две фактически грешки – президентът нито отлага откриването, нито тръгва за Видин). Днеска, сутринта.
– Заради това?
– Ти ко мислиш? Веднага е свикал националния съвет по сигурността. Работата става много дибела. Ей така, както си караме таксито, и България мое да лумне за секунди. Аз съм готов, между другото. Щото съм ял попарата на всичките. Ти си малък още, ма… аз съм им ял попарата. Бях младо момче като теб. Вярвах във…демокрация, не знам к’во…Правихме бизнеси-мизнеси. Всичко ни взеха до стотинката, направо ни ибаха майката. Ей са кръстникът ми е на пангара вътре и той се чуди какво да праи. Няма да стане така работата. Трябваше ся да имам долу-горе син на твойте години…Нищо нямам. За какво да го създаваш туй дете, като ще го държиш гладно и жадно? Ей с туй келяво такси к’во ще изкараш? Пуснала тука десет хиляди таксита! Два милиона град – десет хиляди таксита! Трябва да са четири хиляди. Обаче Общината лапа парата. Пуска разрешителното, ти дали ще изкараш…Моят приятел прави бизнеса в Германия. Отваря магазина в Лайпциг, на третият ден отиват трима от Общината. „Ела тука”. Отива. Сядат от Общината хората и му казват „Виж ся к’во. Тука, в тоя квартал, к’вото си отворил, има толкова такива магазина, т’ва така, т’ва така. Т’ва, което си го почнал, няма да ти върви. Ние ти препоръчваме да направиш магазин за…еди-какво си. Правиме ти отстъпки от общински данъци и такси, т’ва да е. От това има нужда кварталът. Mожеш да работиш в тая посока. Това, което си го направил, връщай там каквото правиш, спирай”. Хората му казват. Има си служба, която отговаря за бизнеса в Общината. Щото когато на всеки един му върви бизнесът, батe, тая Община се пълни с данъци. И когато отиде Мунчо, дето няма какво да яде като мене, примерно, или някой друг – „Дай 5 лева” – там на кмета, кметът го записва в социалната структура. Ще има какво да яде, ще има къде да спи, няма да ходи да краде, няма да ходи да бърка работата на тия хора, които искат да работят. Разбираш ли?
– Ммм.
– Тука стана к’вото стана – секс. Е го – трийсет процента от такситата – мангали. Оня ден стоя на Центъра. Гледам едни…жени. Вървят такси подир такси. Накрая се качиха при мене. Аз бях много накрая. Викам „Що при мен, много колеги имаше там”. Тя „Ние търсихме да се качим при един бял човек”. Напраоо…се’исе.
– Ако са били от сорта „СК Супершанс”, „Мегатранс”, “Заедно в Европа”…
– Направо са си ”Индира Ганди”.
Таксиметровите шофьори отново станаха печално известни в последните дни.
Цената на тази „известност” се измерва в животи – два, безвъзвратно отнети и десетки други, които ще останат белязани физически и душевно до края.
Не се съмнявам, че всеки от нас е бил свидетел на какво ли не, докато е ползвал таксиметрови услуги. В началото на тази година и аз станах неволен участник в една такава ситуация, която, за щастие, не доби известност.
Но остави траен отпечатък в мен.
Беше един от онези дни, след които единственото нещо, което остава в нас, са шепа физиологични отпадъци, вкочанени крайници и няколко смъртно болни спомена.
Безззз-ллли-чен.
О, да – (аз, ти) той (тя, то, ние, вие, те) безспорно беше такъв. И щеше да продължи да е себе си ако един дух с проблеми в комуникацията бе останал на топло в кочинката си.
Ден вторник. Някъде между началото и средата на януари. Малко повече от 23 години от началото на Прехода. Около 5 години преди водата в газената от кой ли не локва да започне да се избистря. В 21.30 ч. имах ангажимент, затова останах в офиса няколко часа след края на работното време. Двайсетина минути преди уговорката поръчах такси, което пристигна почти веднага. Локнах компютъра и се влях в яловата утроба на вечерта.
В автомобила – тишина и едър мъж с лице, от което емоциите като че отдавна бяха капитулирали.
– Добър вечер – започвам аз.
– Двввввввеееежшш – той.
– Към Раковска, моля. Две-три пресечки след Дондуков.
– Кдешшшмнм?
– Моля?
– Кхххргннн – без да е провокиран от някакво явно движение, двигателят заработи от раз.
– Нека завъртим до България по страничната уличка за нас – продължавам без да се опитвам да разбера отговора му. – Асфалтът е хубав.
– Амммдня фупккк?
– Смениха го преди няколко години…
– …
– …
След минута сме на България в посока към даунтаун София. Движим се в мълчание и без излишен тормоз върху педала за газта. Изминалият ден беше доста дълъг, но изобщо не беше скъсил моите настроение и желание за общуване, затова подех разговор. Разбира се, като се опирам на общи и леснонавлизируеми теми.
– Доста е спокойно по пътя. Сигурно е удоволствие да се шофира?
– Емммжееасссккжж. Амммгготтррр. Гххххх…
– А работата как е? В този студ има ли хора или предпочитат да зъзнат по спирките? – давам напред, неразбрал и сричка от „казаното“.
– Коооткжж рзчччч. Неммс дватрр.
– Е,… – облегнат на рамото на импровизацията и дълбоко недоумяващ какво чуват ушите ми – …да.
– … – поглед, реещ се през предното стъкло.
– В такива времена…
– …- поглед, блуждаещ през предното стъкло.
– …всички са се малко или много…
– … – поглед, унесен през предното стъкло.
– … по…попостегнали – неловко покашляне.
– (на забавен каданс се проточва нечленоразделен хриптящ отговор, който би могъл да мине за симптом на едно от следните състояния – умора, отегчение, раздразнение).
– Мхм – аз, минута по-късно.
Мислено махнах с ръка, за да пропъдя намерението ми за поддържане на разговора. Явно не му беше до приказки. Сметнах, че пред останалата част от маршрута най-добрата стратегия ще е езикът ми да си остане зад зъбите. Междувременно тишината се сгъсти толкова осезаемо, че ако някой я беше пернал с дясно кроше, тя щеше да му отвърне с двойно по-голяма сила.
И така до светофара между Фритьоф Нансен и Черни връъъъъх.
Спираме. Ние сме трета кола, зад нас няма други. Съсредоточен съм върху червения цвят на светофара. Вдишвам. Издишвам. Вдишвам. Издишвам. Вдишвам. Издишвам. Светва зелено. Първият потегля. Вторият също. Ние – не. Зелено. Зелено. Зееелееенооо. Минават безкрайни пет, после десет секунди. Зелено! Котва! Зелена котва. Закотвено зелено. Зезеленено зелено. Закотвена котва. Какво сееее случваааа, Дооороооти? Вратът ми прави бавна четиридесет и пет градусова дъга вляво…
(Ще извикате ли „алилуя”?).
Черен волан. Върху волана – отпусната длан. От дланта започва ръка. Ръката свършва под глава. Главата е сведена. Върху нея – профил на лице, отпуснато във вселенско спокойствие. А на лицето – широко затворени очи.
(Да повторим още веднъж).
ШИРОКО. ЗАТВОРЕНИ. ОЧИ.
(Браво. Сега кажете „амин”).
Празно е платното. Булевардът е пуст. Забулени са в студ всички улици. Градът е унесен в безпаметен сън. И е зелено. Но е котва. И сред всичко това – АЗ.
– Ти си… – започнах с хладна учтивост. – Зелено е…
– Нггахрр…
– …вече.
– Ррххв бфззо – като на сън повдигна глава и инстинктивно натисна педала.
Понесохме се напред все едно абсофакинглютли нищо съществено не се беше случило в неговия свят. Светът, в който да развяваш метален прът в едната ръка, а с другата да набираш някого по мобилния, докато отъркваш крака о руното на близката овца, крещейки от каменистия планински връх към пропитите със заряд небеса (тук вероятно е моментът за поемане на дъх) са действия, които няма да побутнат колелото на последствията в логична посока. Светът, където една от най-популярните песни на Сленг се изпълнява в дует:
Как да простя една грешка сега, като знам, че не ще е само тя? – произволен пътуващ, чиято роля в този момент се бе паднала на мен.
Прекалено бързо се случи всичко, че да осъзная потенциалните рискове. Ами ако не бяхме на светофар и пищната спяща красавица се бе проявила, докато се носим по някой от столичните булеварди? Подобни мисли започнаха да се пропиват в съзнанието ми няколко часа по-късно, защото в този момент бях изпаднал в ступор. И колкото и невероятно да ви звучи, въпреки вцепенението, аз почувствах загриженост към него. Все пак всички сме души и имаме нужда от разбиране и подкрепа. Без значение обема и състоянието на обвиващата ни плът, както и тъпотиите, в които тя често обича да се забърква.
Мобилизирайки изчерпващите се запаси от разбиране, започнах:
– Дълъг ден, а?
– Мммааххн.
– Дааа, има и такива дни.
– Кккрайшш.
– Мхм.
– …
– …
Секунди по-късно разбирането ми си направи едно облекчаващо харакири. Надежда всяка там оставих. Или иначе казано – теглих му една тлъста на ум и посветих оставащите минути на размазаните софийски картини през прозореца на таксито. Картини, които по моя вкус стояха леко незавършени. Липсваха им гърчещи се в зверска агония свински тела, разчленявани парченце по парченце под звуците на Harlem shake.
Като стигнахме до крайната точка, платих с точност до стотинка и излизайки, пожелах спорна работа и лека вечер. Сухо и с насилена усмивка. Той ме отпрати с ледено мълчание, в сравнение с което навън ми се стори като юнска вечер, и потегли все така бавно и невъзмутимo по пътя си. Кой беше той? Какво се бе случило с него? И защо, дяволи проклети, не можах да разбера и дума от това, което „казва“ (грухти)? Така и не разбрах. И едва ли някога ще.
Това кратко преживяване провокира създаването на следния текст, зад който едва ли дори шепа хора са успели да разгадаят кой се крие. Седмици след написването му пътувах в такситата като на тръни, без да правя каквито и да било опити за комуникация.
Ненавиждах ги. Всичките тези мързеливи, всезнаещи и изискващи педалонастискачи и геврековъртачи, които по цял ден търкат омазани седалки с потните си гъзове и дават акъл как трябва да се случват нещата. Говореха, смееха се, мълчаха…Всички събития в произволните жълти купета преминаваха на почетно разстояние от мен, а мненията и впечатленията ми си бяха набили камшика в гъстите джунгли на Дремеминахуйландия.
Имаше единствено зъби, готови да късат месо ако някое шоферче дръзне да развява пред носа си своите келяви претенции и оплаквания.
Бакшиши по право?
Неудобни павета?
Без близки дистанции?
Нямане на работа?
Все виновен някой друг?
Кръвта им можеше да рукне по различни потоци.
Минаха няколко месеца по снежни склонове и в задъхано вдъхновение. След това снегът трагично изчезна, а задъхването се преквалифицира в задушаване. Времето разгонваше наситените сенки от януарската вечер и бе така добро да ме светне да променя нагласата си към таксиметровите шофьори.
Защо? Защото инак се превръщах в тях.
Постепенно, от сбирщина мързеливи тарикати, те ставаха човеци с индивидуалност, характерен начин на изразяване и куп истории за разказване.
Част от тези истории, за забавление, ужас, размисъл или отвращение, ще продължат да живеят тук. Дори и след като апаратът, отмерващ жизнения им цикъл, изплюе поредната ненужна касова бележка в някой от онези типични дни, чието съществуване помнят само избледняващите числа на календара.
Нека кулинарното пътешествие по случай публикация № 100 започне сега.
Едно. За начало – трудносмилаема салата от безкрайно повтаряни мисловни и поведенчески модели, овкусена с едро нарязани закостенели идеи и сосове от тъмнина, хлад и объркване.
Две. Гвоздеят в менюто е филе от дългогодишни и скорошни впечатления, гарнирано с осъзнатост, сготвена на пара, и зелени стръкове безпристрастност, търпение и желание за взаимност:
Стени от мрак, стъкло и гранит.
Отпред души със същност чиста.
С дар от разум политат за миг.
И се пръсват в тъмни мъниста.
…
Някой там на нещо се смее.
Друг крещи от болки ужасни.
Трети търпи. Онзи злобее.
Виждаш ги с очи безучастни.
Виждаш паразити на почит.
Добри дела, омацани с кал.
Извечните грешки в нов прочит.
Съдби, белязани от печал.
Виждаш глад за притежание.
Немощ със свита от пороци.
Форми без грам съдържание.
Честни лица с люти отоци.
Виждаш танц на страсти безцветни.
Ярки стремежи, стрити на прах.
Купчини с лъжи безответни.
Нужди, задоволени със страх.
Виждаш, но сляп избра да вървиш.
Сляп, глух и тих през сивотата.
Търсещ някой, за да споделиш.
Пътя, блянове, пустотата.
Три. Следва чаша със замайваща напитка, която да преведе нагнетените с нови усещания тяло и ум през лепкавия мрак от разочарования, безразличие и изтощение до отрезвяващото прозрение за състоянието, в което човек може да преодолее всичко, дори себе си.
Четири. Десертът е крем от щастие без оцветители, подобрители и консерванти; пречистено от очаквания и предразсъдъци; извиращо без център и причина; щедро, всепроникващо и обновяващо.
Различни са вкусовете на пустотата и всеки един от тях си има цена.
През прозорец с дограма нова се леят ведри майски лъчи.
Протегна се с усмивка блажена и бавно отвори очи.
„Най-после” – прозя се и издиша с безкрайно облекчение –
„Видя му се края на това десетилетно мъчение”.
–
Рокличка от чужбина, маникюрче, татус, гримче, косичка.
„Огледалце, огледалце, коя е най-красива от всички?”
Костюм по поръчка, яка мацка, пръстени, ланци, беемве,
„Кажи честно, няма ли Аз да бъда най-голямото дупе?”
Отрупани с блага трапези, от близко и далеч роднини,
някои невиждани с месеци, други – от дълги години,
потупване по гърба, целувки, сълзи, наздравици тежки,
тлъсти пакети, пликове, маркови аромати и дрешки.
–
От едно до дванайсет без грешка броят, крещят, и повтарят.
Лъскави черни врати в приветлива се прегръдка отварят.
Тлъсти пръсти натискат волана, звук залива сивия път,
за да отприщи поток към парада, прелял от его и плът.
Някои през прозорците пеят на полупразни шишета,
на площада други са в екстаз сред кючеци и маанета,
на запотено чело с мерак се лепна столевка и ето –
зурните запулсираха трескаво и взривиха небето.
По универсалния червен килим, сами или по двойки,
горди и блестящи, стъпват десетки младежи и девойки.
Спират пред хотела и към светкавиците позират със вик,
отбелязвайки триумфално своя дълго чакан звезден миг.
Вечер за вечни спомени и крехки дръзки обещания,
време за самозабрава и прокарване на желания,
дълго задушавани под пластове от свян и умереност,
но все по-постижими със всяка глътка течна увереност.
–
Напукани чаши, бели лекета по дрехи и в паметта,
разкопчани ризи, размазан грим и мазоли на сутринта.
Тела, снощи отдали се на зова на първичните нужди,
днес се разминават набързо, без думи, и с погледи чужди.
–
Дни и нощи – безредни, безкрайни, безотговорни, безсънни,
лазурни морета и алкохолни океани бездънни,
купон до откат с ориенталски ритми и салфетки без брой,
блъсканица, размяна на ядни погледи, спречквания, бой.
–
Когато слънцето потъна бавно под спокойните вълни,
сетният светлинен сноп пробяга по зачервените очи.
Потърка ги, прозя се, дръпна силно от догарящия фас
и с усмивка уморена поздрави първия спокоен час.
Дали по пътя наобратно ще се весели до забрава
или за бъдещето ще изгражда устойчива представа?
Дали ще остарее отрано или ще остане с дух млад?
Дали ще дефилира във временен или във вечен парад?
Дали ще избере комфортната зона, в която да тлее
или отвъд границите ще иска да крачи и живее?
Ще е ли същността си или като друг ще се предрешава?
Всеки има свобода и сила за себе си да решава.
Ако една снимка казва повече от хиляда думи, тези два филми ще говорят дълго и мъдро, при това много след финалните надписи.
Сниман в продължение на 14 месеца, в 24 страни, на 6 континента, Baraka e един удивителен безсловесен разказ за природата, културите, ефектите от глобализацията и отчуждаването на човечеството от неговите корени.
Samsara излиза почти две десетилетия по-късно и е дело на същия творчески екип. Подготвян повече от 5 години, в 25 страни по света, той разширява и обогатява темите, залегнали в неговия предшественик, като запазва характерния начин на изразяване.
Визуално и емоционално наситени, тези няколко часа са начин да си припомним от къде идваме и да видим ясно в какво се превръщаме, формирайки многоликия образ на съвременния свят.
A aко все още ви се ядат бройлери след това, вие сте адски корави типове. 😉
…е символ на абсолютна истина, която трябва да се повтаря постоянно, докато стане част от нас. В мозайката на привидно самоцелната първомартенска публикация, то е един от осемте елемента.
[сега]
Виждам, че е в червен цвят, заострено е в горната част и под определен ъгъл блести ярко като звезда. Ситните млечнобели жилки в него оформят надписа:
„всичко с време“
Камъчето е не по-голямо от свита човешка длан. Ако опитате да го повдигнете, за да видите надписа по-добре, то изобщо няма да помръдне.
[преди месеци]
Любопитството ви може да надделее и ръцете да се вкопчат в сухия пясък около него. С всяка шепа то става по-голямо. Постепенно се оформят четири полегати стени, свързани с гладки ръбове. На дълбочина от няколко стъпки има изречение, изсечено в твърдия червеникав камък. То го обикаля от всички страни и гласи:
„Причината нещата да не се случат сега: не е точният момент.“
Продължавате да копаете. Пясъкът отстъпва на слой твърда почва. Дланите вземат кирка и лопата, за да не закървят. Потта се лее на едри гроздове и солена капе в очите, за да се прероди в солени сълзи.
[преди години]
Ако стиснете зъби, след много метри, постепенно, се появяват изреченията от текст, надраскан с въглени върху грапавата скала. Поради влагата, част от думите са леко размазани, но текстът е лесно четим:
„8. време да обичаш, и време да мразиш; време за война, и време за мир.
7. време да раздираш, и време да съшиваш; време да мълчиш, и време да говориш;
6. време да търсиш, и време да губиш; време да къташ, и време да пилееш;
5. време да разхвърляш камъни, и време да събираш камъни; време да прегръщаш, и време да отбягваш прегръдки;
4. време да плачеш, и време да се смееш; време да тъгуваш, и време да играеш;
3. време да убиваш, и време да лекуваш; време да събаряш, и време да съграждаш;
2. време да се родиш, и време да умреш; време да садиш, и време да скубеш насаденото;
1. Всичко си има време, време има за всяка работа под небето;“
Там стените продължават да потъват още и още до момента, в който се слеят с околната пръст, и всичко стане мрак. Тук не е необходимо да се слиза, защото и това, което е на повърхността, е достатъчно.
Въпреки че отдавна знаем за камъчето, е възможно да забравим, че изобщо съществува и…
Отвъд 72 думи 