Последният изпит

– Как се казва, като чувстваш страх?
– Страх ме е.
– А друго?
– Страхувам се.
– И още?
– Не се сещам.
– Изпитвам страх. Изпитвам. Страх. Помисли върху тези думи. Помисли много добре.

Навлизаше в състояние на пълна прозрачност и избра да прекара оставащите няколко припадака в покой. Постепенно забави движението си и след последните отломки спря. Отпред се разпростря съвършено плоска мастилена пустош, пропита със смътно жужене. В това пространство, лишено от каквито и да било форми, себеподобните ѝ биваха изпращани по направление, методично и със стотици на всяко замайване. Много скоро, след като очертанията ѝ изчезнеха и тя станеше напълно неразличима във видимия спектър, щеше да дойде и нейният ред. Дългото чакане приближаваше края си.

Разбира се, понятието “дълго” беше напълно непривично за безвременно явление като нея. Също както бяха и “живот”, ”любов” или “его”. Обаче нейният избор да практикува в Души ѝ наложи да опознае не само тяхното устройство, мисловните и поведенческите им модели, а и понятийните им системи. Приблизително една голяма криза по-късно, откакто хаотичната тъмна енергия намери своя градивен уклон и започна обучението си, тя бе на прага да се превърне в Страх. Оставаше ѝ последната и най-важна фаза. Тя трябваше да навлезе дълбоко в отредената ѝ Душа, за да бъде осъзната от нея, след което – овладяна от Душата, и в последствие – отхвърлена. За да успее, трябваше да бъде отхвърлена. Това е крайната и най-висша цел на всички истински Страхове. Тя обаче често се оказваше непосилна, защото имаше Души, които обикваха Страховете си. Така здраво се вкопчваха в тях, че не ги пускаха до края на всеки от животите си. Никой уважаващ се Страх не биваше да допуска да действа на ниското ниво, характерно за обикновените Притеснения. Мнозина обаче се пречупваха и оставаха в плен до момента на самия разпад на физическото тяло на Душата. След което трябваше да опитат отново или просто да се откажат и насочат енергията си към други прояви на пространството.

Далеч зад нея ослепителният диск на титаничното кълбо от горящи газове бавно потъваше зад хоризонта. Недоказани знания твърдяха, че от самия генезис на Съществуването светлина и тъмнина били едно цяло. След това настъпил разрив и те поели в противоположни посоки.

Веднага щом се сля с пространството, тя продължи към звуците. Вибрациите се усилваха, колкото по-навътре навлизаше, и изпълваха цялата ѝ същност. Налягането се промени изведнъж и всичко утихна. Озова на място, отстоящо на няколко милиона парсека от зоната за изпращане. Отвратителната воня на газа, поддържащ жизнените функции на душевните обвивки, и наличието на чудовищо налягане бяха правдоподобни доказателства, че мястото бе правилното. Никой ни усети присъствието ѝ.

Намираше се в мрачно помещение на убежище от колективен тип. Две Души в тленните си обвивки се намираха в състояние на сън. Непредставляващата интерес Душа беше в гръб, тиха и несънуваща. Отредената ѝ Душа лежеше със сбърчено лице към тавана и излъчваше едри вълни от образи и понятия. Предварителният анализ беше показал, че е Душа с особена чувствителност, устроена да насочва енергията си навътре – тоест центрирана и предпазлива към обкръжаващия свят. Беше аналитична, впечатлителна, дълбоко самокритична, разделяна от противоречия и със засилено внимание към състоянието и целостта на обвивката си.

Тя опита да идентифицира нечленоразделните звучи, издавани от Душата. Установи, че са несъществени и премина към откриването на Ключовата мисъл. Отдаде се на мисловните потоци и пусна вибрациите им да преминават свободно през нея. Заля я хаотична амалгама от минали, настоящи и още несъстояли се впечатления, всяко от които с потенциал в различни степени да намалява или увеличава плътността на Душата.

Няколко понятия провокираха рязък трус в биохимичните показатели на душевната обвивка, който я удари с неподозирана сила. Тя призова цялата си налична концентрация и бавно започна да се увива около парчетата от мисълта, за да търси нейното начало. Преминаваше през наясни, но трескави образи и колкото по-близо се промъкваше до зародиша на уловения мисловен поток, толкова по-отчетливи ставаха те – блед мъж, дрънчащ звънец, сладоледена топка, мръсни плочки и… Това беше. Просмука се в мисълта и се отпусна напълно по нейното пулсиращото от напрежение течение:

Първо чинията с гофрета, a сега и топка ментов сладолед. Голям некадърник съм, а е само 10 сутринта! Какво ли още ще изпусна, счупя, стъпкам, смажа до края на деня? Забърсвам пожълтелия теракот. Фугите са набити с мръсотия и хич не стават за търкане. Няма никакъв смисъл. В ъгъла има буца шоколад. Нахапана е от мишки. Дреме ми. Започвам нова топка. Загрявам лъжицата с топла вода. Избърсвам внимателно капчиците с нова суха кърпа. Отварям витрината. Махам капака от кутията със зелен сладолед. Оформям почти идеална топка. Хващам им цаката вече, но на никой не му прави впечатление. Никога не забелязват старанието ми, а и аз не умея да се изтъквам. Чувствам се неудобно да го правя. Не че е кой знае какво да правиш съвършени топки сладолед, но все пак. Поставям топката в чиста купичка с лого, което вече мразя. Имам такова дори на сърцето. Добавям шоколадова глазура. Тя е на привършване и си напомням да направя нова. Ще изстъргам нахапаната буца, ще я разтопя и готово. Подавам всичко на нервния сервитьор. Защо ме гледаш изпитателно, педалче? Сбърках ли пак или си представяш как ме въртиш на шиша? Защо само такива ви взимат? Входният звънец издрънчава. Петя. Винаги е навреме, но не и днес. Изглежда толкова тъжна. Трябвало да отиде до неин приятел, за да си вземе сбогом. Имал някакъв проблем с вените. Онзи ден десният крак го заболял неимоверно и после… Петя идва направо от там. Очите ѝ са подпухнали, говори едвам. Защо изобщо е на работа днес? Иска ми се да ѝ кажа нещо утешително, но не зная какво. Не зная как. Вцепенен съм. Той бил толкова млад. Като Петя. Като всички тук. Като… като… мен.

Уловеното надмина всичките ѝ очаквания. Колко потенциал от несигурност, горчивина и тревожност имаше само! Позитивен импулс пробягна през нея, от което обвивката на Душата простена тихо насън. След като Душата реагираше лесно на деликатните промени в енергийното поле, защитните механизми на подсъзнанието ѝ забавяха функциите си и пропадането в следващото ниво на съня наближаваше. Тогава Малкия праг щеше да е отворен широко и Душата – най-лабилна и податлива на външо влияние.

Приближи се още и в нея започна да се надига нещо, за което най-близкото понятие в тази макроскопична част от пространството беше „вълнение“. Предстоящото изпитание щеше да е трудно и интригуващо и да провокира всичките ѝ способности. Условията да се развихри с необятната си палитра от страхове бяха идеални и пред Душата щеше да се разкрие уникална възможност. Защото най-много страхове получаваха Душите, предопределени да достигнат най-голям запас от знание в животите си, което да надграждат със всяко следващо прераждане.

Последният изпит, чиято най-тежка фаза щеше да продължи повече от 4 години, започна.

Декември 2006 г.

Абракадабра

Тя обичаше вълшебствата,
които чезнеха от нашия свят:
дребен жест, подарък без повод, цитат,
затова я помолих да си покрие очите,
да се завърти на крак три пъти
и като стъпи, да протегне ръка.
Тя се оттласна и се засмя,
замая се доста, но устоя,
после ме потърси с длан
и вече не бях там.

Гонка

Избягай в гората,
крий се няколко дни,
и като чуеш, че идвам,
тичай колкото можеш,
но никога твърде далеч
или прекалено наблизо –
нужно е само да виждам
гърба ти и посоката,
в която отиваш.
Когато силите ти
стигнат предела,
спри с туптящо сърце,
обърни се към мен,
и ме остави
да сваля пръст от спусъка.

Вечеря за двама

Нощ,
дъжд,
улична лампа,
устни две –

събери всичко,
разбъркай
и ще получиш клише.

Ако се справиш добре,
ще е вкусно,
но един съвет:
не смесвай
мокри със сухи устни.

Не ти отива

Не ти отива да си сива,
да се свиваш, скриваш
и изстиваш,
но е истина, че от всичко
е най-малко привично
да си отиваш.

Миг от вечността

По традиция* на рождения ми ден обичам не само да получавам, но и да отправям поздрави. Наскоро станах на 30 и се готвех да напиша грандиозен текст, с който да отбележа повода и да ви пожелая разни неща.

Исках да започна с истории на хора, които на юбилеите си са вършели откачени неща. Историите щяха да прелеят плавно в момента, когато ми дойде идея да направя боса обиколка на Витоша и да финиширам на рождения ден. Щях да разкажа за първите ми тренировки, когато 5 извървяни километра бяха голямата работа и за болезненото откритие, че без туристически щеки на по-дълги разстояния ме очаква истински крах. В описанието на подготовката щях да включа и дилемата дали на прехода да спя в хамак, дали само по спален чувал или все пак да взема палатка. Специално място щях да отделя на рисковете и предпазването от набождания, охлузвания, натъртвания, изгаряния, ухапвания, ужилвания и още куп изненади, завършващи на „-ния“. Нямаше да пропусна и съветите на мой познат да не се захващам, защото в неговите разбирания ходенето бос се случва единствено на 300-годишна английска морава. После щеше да дойде големият ден, когато разтъпквах стъпала до чешмата в Бояна и реших да им правя снимки върху повърхностите, по които ще мина. Щяха да последват жената, която ми каза „поздравления“ малко преди Тихия кът; невръстният призрак, който плашеше минувачите за Владая, докато родителите му печаха кюфтета; покритата с борови иглички пътека до Кладница – сцена на най-красивия залез на Витоша; и жадните сърни в сутрешната мараня на язовир Студена. После щяха да дойдат изреченията за безкрайния, грапав и изпепеляващ асфалт към Чуйпетлово, който ме принуди с неохота да си обуя сандалите; за отчаянието, разочарованието и „майната му, ще ходя както дойде“ при спускането към Ярлово; и за притихналата в сумрака гора преди Ярема, където се спотайваха въображаеми зверове. Напрежението щеше да се покачва с вкочанените от росата стъпала на последната сутрин; с пробождащата болка в цялото тяло на всяка крачка след Железница; с окончателното обуване на два горящи желирани крайника някъде преди Бистрица; и да достигне апогея си с емоционалния вакуум обратно до Бояна, когато инстинктът за оцеляване беше единствената реалност.

Смятах да напиша всичко това с подбрани думи, щедри параграфи и вдъхновяващ финал, но по пътя за вкъщи осъзнах, че не е нужно. Обиколката на Витоша беше просто един миг, чиято най-голяма стойност се съдържа именно в случването му. Докато се унасях в леглото с чистите си крака, една мисъл ми се притече на помощ, за да оформи пожеланието ми към вас и традицията да не остане капо.

Ето я и нея с огромна благодарност:

Животът е миг от вечността. Желая ви да изпълните мига с вечност.


*Традицията досега:

2015 г. История за малките неща

2014 г. 1000 километра след оправданията

2013 г. в2про7и

2012 г. Фишът, актът, благодарността

Мило мое

Мило мое, къде си сега?

Дали си някъде в парка
и някой нежно докосва
твоята малка ръка,
която за първи път не отдръпваш?
Покорявате ли страшен връх
или танцувате до първи лъчи
без да си поемете дъх
и без да разплетете очи?
Разреваваш ли се от смях
от поредната му умна шега
или сте легнали в тревата
и радостно броите
колко точно ще паднат
тази нощ от звездите?

Чака ли пред теб скъпарско гурме?
Или тренирате вкуса си
по ъглите на далечни светове?
Пестиш ли си хапките?
Щедра ли си в обноските?
Продължаваш ли да държиш
да е всичко перфектно за гостите?
Плаща ли ти сметката?
Още ли не приемаш това?
Или човек се променя в името на…
Как казваше на нещото,
което още не мога да изрека?

Прегръщате ли се шумно
в някоя пътна отбивка,
в спа хотел в планината,
или на кораб на другия край на Земята?
Трептят ли около вас пламъци на свещи,
лежат ли по пода дрехи и вещи,
започнаха ли устните му те галят,
за да те затоплят и разпалят,
преплитат ли се в косите ти гъсти
белите му зъби и силните пръсти,
отърква в теб перфектно тяло
от всички известни и неизвести страни?
Кара ли те да забравяш думата „спри“?

Мило мое, къде си сега?

Защото аз съм тук – седя
до прозореца с чаша хладно кафе
и гледам празното канапе,
където всичкото
мило и мое
някога
бе.

Преди и сега

„Работи за пари.
С парите живей.“

Какъв ти живот –
само работа.

Аз, разбира се, искам да бъда щастлив

Но какво, в крайна сметка, може да ме направи щастлив?

В конкретния момент ще е чаша кафе. Куцата сутрин може да подскочи единствено от капучино. Голямо, тлъсто капучино с толкова гъста пяна, че като извадя бъркалката, ще се образува пухено връхче. А защо не се освежа с разходка в парка? Кафето има навик да ме катапултира в стратосфера от нервност и необмислени думи и започвам да правя глупости. Обаче колкото и да е приятно в парка, ако не престана да мисля за драмите в офиса, каква разходка ще е това? Чакай, чакай. Факт е, че рядко попадам на добре направено кафе, но срещу подходящи думи и няколко лева мога да получа прилично такова. Струва ли си да пропилея шанса си заради едната, макар и съвършена, чаша кафе? Не, изобщо не си струва. Същото е и с разходката – винаги мога да реша да изляза за малко. Ако шапката ме стяга прекалено, ще взема отпуск. Светът няма да свърши за няколко дни. Най-много да се пораздруса и разтрещи, после всичко ще си е постарому.

Кафето, разходката и отпуската са хубави, но дребни неща и започвам да мисля, че щастието е нещо, което не се постига толкова лесно. Например нов дом. Факт е, че живея близо до центъра и със съквартирантите се разбираме добре. Обаче от булеварда бучи и е прашно, а стаята ми утесня. Трябва ми къща. Голяма нова къща в околните села и с южно изложение. Но как ще пътувам от и до голямата си нова къща? Не може всеки ден с колело, а автомобил нямам. Значи ще ми трябва и автомобил. Но така с къщата стават две неща. А забравих и нещо изключително важно – аз ненавиждам работата си. Някога вярвах, че да заравяш нос в цифри и сметки е престижно. И все още бих вярвал, ако бях къртица и приемах слепотата и миризмата на пръст за привилегии. Ето какво ще направя – ще си пожелая неприлично добре платена позиция в международна компания за софтуер. Така с един куршум ще отстрелям и хубавата работа, и къщата, и автомобила, и всичко останало, което си поискам.

Ще живея спокойно и нашироко, но като размисля, щастието не трябва да зависи от материални условия, защото рано или късно всичко си отива. Освен да захвърля суетата и да поискам онова непроменливо състояние, в което Буда разтворил всички ограничения в ума си? Милиони хора киснат в лотос и пелтечат мантри като папагали, упоени от мисълта, че ако не в този, то в някой следващ живот просветлението ще им лепне звучна целувка в третото око. Аз мога да имам това състояние по-лесно дори от мазна сутрешна баничка. Но каква е ползата от богат и реализиран вътрешен свят в страна на потиснатост и озлобление? Или трябва да се боря срещу статуквото или да се чупя от тук. Отлично знам, че никога не съм бил по кръстоносните походи срещу неправдите в живота, затова ще се оттегля в Тибет или Непал. Ще се отдам на прости радости в някой затънтен манастир, далеч от живота, който все те изкарва длъжен за нещо. Моето далечно щастие ще е истинско, но ще бъде ли то достатъчно, за да са щастливи хората, които ще оставя тук? А ако един ден тишината и аскетизма ми омръзнат, ще има ли кой да ме чака, когато се завърна в изоставената родина?

Малки неща, големи неща, никакви неща…Трябва да призная, че не виждам как мога да съм щастлив само с едно желание. Защо желанията не са три – попитах я още тогава – нали по три изпълнявате? Тя беше категорична – едно и толкоз. Загребах от потока и я занесох вкъщи. Поставих я в купа с чешмяна вода и й казах, че ще помисля малко. Мислех ден, два, после още много по толкова.

Преди седмица отидох развълнуван при нея и й казах, че най-после знам какво искам. Тя направи радостна обиколка в импровизирания си аквариум, спря на сантиметри от лицето ми и зачака. Реших…да си пожелая… много… – последната дума заседна на ръба на гърлото ми като възпалена трета сливица. Исках да кажа „здраве“, мамка му, наистина много го исках, но просто не можех. Защото тъкмо най-важната дума да цамбурне при нея, аз се почувствах като на изпит. Този изпит беше тест с един-единствен въпрос и няколко възможни отговора и звучеше така:

Какво значи здравето?

а) силен имунитет, за да си свиркам зиме и лете, когато грипът тръгне на лов;
б) защита от нервни сривове и душевни болести;
в) застраховка срещу инциденти като челен удар в дърво или задавяне с люспа от домат;
г) плосък корем, без значение какво и по колко ям и пия;
д) някои отговори са верни;
е) всички отговори са верни.

Капчици пот избиха на челото ми като челадинки след дъжд. Гърлото ми остана сухо.

Сега се прибирам с поредните няколко идеи. Трябва ми само още малко време. Зад всеки плюс се крият поне два минуса, затова ще разгледам желанията в детайли и ще преценя последствията от всяко от тях. После се надявам да реша окончателно.

Както предните дни, тя е вперила поглед във входната врата. Аз стоя на прага. Тя е на повърхността на водата в своята купа. И все още чака отговора ми – с обърнат към тавана корем и стъклени очи.

Провокирано и написано за Пощенска кутия за приказки, тема „Златната рибка“.

 

Неизвестни

Как да зачеркнеш човек,
с когото толкова дълго
си делял и умножавал
своето време?
Защо боли, дори когато
си уверен в правотата
на откритото от теб
решение?
И каква е вероятността
някой грешен знак
да е обърнал всички
изчисления?

Неизвестните между нас
продължават да са много,
за разлика от точките
на пресичане.