Миг от вечността

По традиция* на рождения ми ден обичам не само да получавам, но и да отправям поздрави. Наскоро станах на 30 и се готвех да напиша грандиозен текст, с който да отбележа повода и да ви пожелая разни неща.

Исках да започна с истории на хора, които на юбилеите си са вършели откачени неща. Историите щяха да прелеят плавно в момента, когато ми дойде идея да направя боса обиколка на Витоша и да финиширам на рождения ден. Щях да разкажа за първите ми тренировки, когато 5 извървяни километра бяха голямата работа и за болезненото откритие, че без туристически щеки на по-дълги разстояния ме очаква истински крах. В описанието на подготовката щях да включа и дилемата дали на прехода да спя в хамак, дали само по спален чувал или все пак да взема палатка. Специално място щях да отделя на рисковете и предпазването от набождания, охлузвания, натъртвания, изгаряния, ухапвания, ужилвания и още куп изненади, завършващи на „-ния“. Нямаше да пропусна и съветите на мой познат да не се захващам, защото в неговите разбирания ходенето бос се случва единствено на 300-годишна английска морава. После щеше да дойде големият ден, когато разтъпквах стъпала до чешмата в Бояна и реших да им правя снимки върху повърхностите, по които ще мина. Щяха да последват жената, която ми каза „поздравления“ малко преди Тихия кът; невръстният призрак, който плашеше минувачите за Владая, докато родителите му печаха кюфтета; покритата с борови иглички пътека до Кладница – сцена на най-красивия залез на Витоша; и жадните сърни в сутрешната мараня на язовир Студена. После щяха да дойдат изреченията за безкрайния, грапав и изпепеляващ асфалт към Чуйпетлово, който ме принуди с неохота да си обуя сандалите; за отчаянието, разочарованието и „майната му, ще ходя както дойде“ при спускането към Ярлово; и за притихналата в сумрака гора преди Ярема, където се спотайваха въображаеми зверове. Напрежението щеше да се покачва с вкочанените от росата стъпала на последната сутрин; с пробождащата болка в цялото тяло на всяка крачка след Железница; с окончателното обуване на два горящи желирани крайника някъде преди Бистрица; и да достигне апогея си с емоционалния вакуум обратно до Бояна, когато инстинктът за оцеляване беше единствената реалност.

Смятах да напиша всичко това с подбрани думи, щедри параграфи и вдъхновяващ финал, но по пътя за вкъщи осъзнах, че не е нужно. Обиколката на Витоша беше просто един миг, чиято най-голяма стойност се съдържа именно в случването му. Докато се унасях в леглото с чистите си крака, една мисъл ми се притече на помощ, за да оформи пожеланието ми към вас и традицията да не остане капо.

Ето я и нея с огромна благодарност:

Животът е миг от вечността. Желая ви да изпълните мига с вечност.


*Традицията досега:

2015 г. История за малките неща

2014 г. 1000 километра след оправданията

2013 г. в2про7и

2012 г. Фишът, актът, благодарността

Мило мое

Мило мое, къде си сега?

Дали си някъде в парка
и някой нежно докосва
твоята малка ръка,
която за първи път не отдръпваш?
Покорявате ли страшен връх
или танцувате до първи лъчи
без да си поемете дъх
и без да разплетете очи?
Разреваваш ли се от смях
от поредната му умна шега
или сте легнали в тревата
и радостно броите
колко точно ще паднат
тази нощ от звездите?

Чака ли пред теб скъпарско гурме?
Или тренирате вкуса си
по ъглите на далечни светове?
Пестиш ли си хапките?
Щедра ли си в обноските?
Продължаваш ли да държиш
да е всичко перфектно за гостите?
Плаща ли ти сметката?
Още ли не приемаш това?
Или човек се променя в името на…
Как казваше на нещото,
което още не мога да изрека?

Прегръщате ли се шумно
в някоя пътна отбивка,
в спа хотел в планината,
или на кораб на другия край на Земята?
Трептят ли около вас пламъци на свещи,
лежат ли по пода дрехи и вещи,
започнаха ли устните му те галят,
за да те затоплят и разпалят,
преплитат ли се в косите ти гъсти
белите му зъби и силните пръсти,
отърква в теб перфектно тяло
от всички известни и неизвести страни?
Кара ли те да забравяш думата „спри“?

Мило мое, къде си сега?

Защото аз съм тук – седя
до прозореца с чаша хладно кафе
и гледам празното канапе,
където всичкото
мило и мое
някога
бе.

Преди и сега

„Работи за пари.
С парите живей.“

Какъв ти живот –
само работа.

Аз, разбира се, искам да бъда щастлив

Но какво, в крайна сметка, може да ме направи щастлив?

В конкретния момент ще е чаша кафе. Куцата сутрин може да подскочи единствено от капучино. Голямо, тлъсто капучино с толкова гъста пяна, че като извадя бъркалката, ще се образува пухено връхче. А защо не се освежа с разходка в парка? Кафето има навик да ме катапултира в стратосфера от нервност и необмислени думи и започвам да правя глупости. Обаче колкото и да е приятно в парка, ако не престана да мисля за драмите в офиса, каква разходка ще е това? Чакай, чакай. Факт е, че рядко попадам на добре направено кафе, но срещу подходящи думи и няколко лева мога да получа прилично такова. Струва ли си да пропилея шанса си заради едната, макар и съвършена, чаша кафе? Не, изобщо не си струва. Същото е и с разходката – винаги мога да реша да изляза за малко. Ако шапката ме стяга прекалено, ще взема отпуск. Светът няма да свърши за няколко дни. Най-много да се пораздруса и разтрещи, после всичко ще си е постарому.

Кафето, разходката и отпуската са хубави, но дребни неща и започвам да мисля, че щастието е нещо, което не се постига толкова лесно. Например нов дом. Факт е, че живея близо до центъра и със съквартирантите се разбираме добре. Обаче от булеварда бучи и е прашно, а стаята ми утесня. Трябва ми къща. Голяма нова къща в околните села и с южно изложение. Но как ще пътувам от и до голямата си нова къща? Не може всеки ден с колело, а автомобил нямам. Значи ще ми трябва и автомобил. Но така с къщата стават две неща. А забравих и нещо изключително важно – аз ненавиждам работата си. Някога вярвах, че да заравяш нос в цифри и сметки е престижно. И все още бих вярвал, ако бях къртица и приемах слепотата и миризмата на пръст за привилегии. Ето какво ще направя – ще си пожелая неприлично добре платена позиция в международна компания за софтуер. Така с един куршум ще отстрелям и хубавата работа, и къщата, и автомобила, и всичко останало, което си поискам.

Ще живея спокойно и нашироко, но като размисля, щастието не трябва да зависи от материални условия, защото рано или късно всичко си отива. Освен да захвърля суетата и да поискам онова непроменливо състояние, в което Буда разтворил всички ограничения в ума си? Милиони хора киснат в лотос и пелтечат мантри като папагали, упоени от мисълта, че ако не в този, то в някой следващ живот просветлението ще им лепне звучна целувка в третото око. Аз мога да имам това състояние по-лесно дори от мазна сутрешна баничка. Но каква е ползата от богат и реализиран вътрешен свят в страна на потиснатост и озлобление? Или трябва да се боря срещу статуквото или да се чупя от тук. Отлично знам, че никога не съм бил по кръстоносните походи срещу неправдите в живота, затова ще се оттегля в Тибет или Непал. Ще се отдам на прости радости в някой затънтен манастир, далеч от живота, който все те изкарва длъжен за нещо. Моето далечно щастие ще е истинско, но ще бъде ли то достатъчно, за да са щастливи хората, които ще оставя тук? А ако един ден тишината и аскетизма ми омръзнат, ще има ли кой да ме чака, когато се завърна в изоставената родина?

Малки неща, големи неща, никакви неща…Трябва да призная, че не виждам как мога да съм щастлив само с едно желание. Защо желанията не са три – попитах я още тогава – нали по три изпълнявате? Тя беше категорична – едно и толкоз. Загребах от потока и я занесох вкъщи. Поставих я в купа с чешмяна вода и й казах, че ще помисля малко. Мислех ден, два, после още много по толкова.

Преди седмица отидох развълнуван при нея и й казах, че най-после знам какво искам. Тя направи радостна обиколка в импровизирания си аквариум, спря на сантиметри от лицето ми и зачака. Реших…да си пожелая… много… – последната дума заседна на ръба на гърлото ми като възпалена трета сливица. Исках да кажа „здраве“, мамка му, наистина много го исках, но просто не можех. Защото тъкмо най-важната дума да цамбурне при нея, аз се почувствах като на изпит. Този изпит беше тест с един-единствен въпрос и няколко възможни отговора и звучеше така:

Какво значи здравето?

а) силен имунитет, за да си свиркам зиме и лете, когато грипът тръгне на лов;
б) защита от нервни сривове и душевни болести;
в) застраховка срещу инциденти като челен удар в дърво или задавяне с люспа от домат;
г) плосък корем, без значение какво и по колко ям и пия;
д) някои отговори са верни;
е) всички отговори са верни.

Капчици пот избиха на челото ми като челадинки след дъжд. Гърлото ми остана сухо.

Сега се прибирам с поредните няколко идеи. Трябва ми само още малко време. Зад всеки плюс се крият поне два минуса, затова ще разгледам желанията в детайли и ще преценя последствията от всяко от тях. После се надявам да реша окончателно.

Както предните дни, тя е вперила поглед във входната врата. Аз стоя на прага. Тя е на повърхността на водата в своята купа. И все още чака отговора ми – с обърнат към тавана корем и стъклени очи.

Провокирано и написано за Пощенска кутия за приказки, тема „Златната рибка“.

 

Неизвестни

Как да зачеркнеш човек,
с когото толкова дълго
си делял и умножавал
своето време?
Защо боли, дори когато
си уверен в правотата
на откритото от теб
решение?
И каква е вероятността
някой грешен знак
да е обърнал всички
изчисления?

Неизвестните между нас
продължават да са много,
за разлика от точките
на пресичане.

Не бързам

Не бързам – каза той,
аз също – каза тя,
и повече не я видя.
Тя
не бързаше, защото
имаше всеки и каквото
пожелае.
А той
просто искаше някой,
с когото да бъде
до края.

Между Рая и Ади

Всичко започнало със свирка – тежка, пронизителна и директна като юмрук. От онези, които стриват съзнанието на пудра захар и го отвяват във всички посоки. Последвало петчасово клатене по железопътната линия, в края на която, като символ на всичко хубаво и ново в живота, се издигал градът с главно С. Превита под тежестта на сака, пълен с дрехи и храна за поне седмица, Рая слязла неохотно на перона. Срамувала се да пита за посоката и сама затърсила спирката на автобуса, който трябвало да я откара до общежитието. През целия път до новия си дом, а и дълго след това, незаглъхващият писък на влака тихо чоплел в раната ѝ, зейнала при раздялата с майка, брат и градчето, побирало калъпа на живота ѝ.

Гледах отсъстващите звезди през прозореца, а думите на Рая се плъзгаха в мен заедно глътките от петата бира. Чудех се с какво остроумие да отвърна на нейната компактна житейска история, когато се случи нещо извън контрола ми. Дясната ми ръка пусна халбата, отдръпна се от масата, изкачи облегалката на стола и предпазливо се лепна на гърба ѝ. Допирът до женско тяло подейства като катализатор на задрямалата ми мъжка природа. Сърцето ми се впусна в яростен спринт и отприщи спешни потоци от еритро, левко и тромбоцити към две основни направления – главата ми и другата ми глава. Пиян, сдухан и надървен на диамант гледах навън, неспособен да отроня и дума от извинението, което се кондензираше в устната ми кухина. Но така и не се наложи. Малка бледа ръка се намести като котка на чатала ми – точно там, където огънят беше най-силен, и не само че не се отдръпна, а и започна да ми го гали.

Първият ми път с Рая беше няколко седмици след това. След лекции я изпратих до входа на общежитието, където се заговорихме за тривиални неща. Стъмни се и дойде време да тръгвам. Тя предложи да изчакам с пожеланията за уикенда и първо да изпием по чаша чай в стаята ѝ. Приех с престорена изненада. Кълбовидна мълния с равен заряд страх и възбуда ме покоси и изгаряше по дългия път до седмия етаж. Стаята беше безупречно скромна – две легла, маса с мушама, разкривен гардероб. Рая включи нагревателната кана. Аз констатирах колко е топло и уютно. Тя сподели, че обича да шета. Аз я попитах свиква ли със София. Тя разкри, че всеки ден преоткривала чара ѝ. И така се измъчвахме с дежурни въпроси и отговори, докато изведнъж темите се изчерпаха. Налегна ни килотонна тишина, нарушена единствено от завиращата вода в каната. Който твърди, че тишината е висше блаженство и знае как да я постигнете – не му вярвайте, просто иска да ви вземе парите. Рая пое инициативата за втори път този ден:
– Одеве на входа…май малко ме надуха.
Джентълменът в мен се притече моментално на помощ. Седнах зад нея и замачках кльощавите ѝ рамене като виртуозен органист. Дишането ѝ се учести и вдъхна сила и смелост на пръстите ми, които тръгнаха надолу, а впоследствие и навътре. Тя замърка и не след дълго си показа ноктите. Нощта ни погълна лакомо и без задръжки.

След тази нощ започнахме да се консумираме на всеки две седмици – когато съквартирантката ѝ се прибереше на село. Винаги се срещахме там – на предпоследния етаж в блока с мръсно жълта фасада, от който се открива неповторима гледка към Ловния парк. С Рая беше като на свръхекспресна експедиция от Северния полюс до тропиците – ледените полета се превръщаха в топли влажни джунли по-бързо дори от мисълта на светлината. Не се измъчвахме с думи и прелюдии, а го вкарвахме по същество. Аз лягах по гръб, тя яхваше елхата и първичното повтаряемо движение беше всичко, което искахме да празнуваме. Леглото осъмваше в локва от страст, заслонена под зашеметените ни тела. Отивах за душ, тя отваряше прозорците широко и продухваше наводнения матрак със сешоара си. Винаги се къпеше, след като си тръгна. И с това следите от всичките агрегатни състояния на похотта биваха заличени до следващия път.

Всичко завършило с чукане – напористо, несекващо, грубо.  От онези, които оставят дробовете без дъх, изстрелват пулса в Млечния път и потапят косъмчетата по гърба с объркани вадички пот. Тласък след тласък, всеки по-яростен от предишния, секундите приближавали към неизбежната кулминация. Вратата изригнала изведнъж и едвам се задържала на пантите. Бащата на Ади връхлетял мъртво пиян. Грабнал четката от ръката ѝ, изхвърлил я през отворения прозорец, разпилял бурканчетата с боя и разкъсал платното, от което се усмихвало незавършено лице. Крещял ѝ, че не го уважава, защото си губи времето в безсмислени драсканици, вместо да си намери работа както всички нормални хора. Залюшкал се към стаята си и потънал в безпаметен сън. Ади напуснала дома си без да чувства каквото и да било и от близо година не била стъпвала там.

Димът се напластяваше тежко по стените на хола, разтърсван от гангстерски рап. Наведох се към нея, за да ме чуе по-добре и повиших гласа си почти до вик:
– Надявам се да си по-добре, Ади. Между другото, хубаво име.
– Идва от Адира, което значи „силна“ – отвърна и дръпна с удоволствие от цигарата си.
– Е, Адира… – погледнах я в очите, докато взимах цигарата от пръстите ѝ и дръпнах на свой ред – тази вечер няма да те оставя намира.
Изгледа ме сериозно за момент и прихна да се смее – не отнесено и безчувствено като напушените наоколо, а с открит и заразителен смях, типичен за добрите по сърце хора. Заля ме непоклатима увереност, че мацката ми е в кърпа вързана. Изведнъж лицето ѝ стана сериозно и затърси нещо в джоба си. Погледна си телефона и изхвърча навън толкова рязко, че повлече част от дима след себе си. Аз останах намясто и самочувствието ми, съживено от вчерашното опипване с Рая, започна да рисува картини на баснословни сексуални подвизи. Щях да седя там, да дърпам блажено от фаса и когато тя се появи отново – да атакувам право напред. Песните се занизаха една след друга, лицата около мен ставаха все по-разкривени, а димът започна да вади сълзи от очите ми. Сепнах се, че може да си е тръгнала и започнах да я търся из апартамента. В спалнята полуголи хора се въргаляха поголовно един връз друг, в кухнята самотен младеж топеше пръст в тенджера с повърнато, а банята, от която изтичаше вода, беше заключена отвътре. Открих я на балкона, вглъбена в мастилото над прозаичния квартал.
– Ади – поставих длан на кръста ѝ – аз много те…
Недочакала думите ми, тя се обърна, сгуши се в мен и заплака. Изфабрикуваната ми казановщина се изпари на момента. Прегърнах я и с другата ръка и останахме там по-дълго от вечността.

Първият ми път с Ади беше в деня след купона. Приготвях се да карам колело, когато ме потърси непознат номер. Включих на безшумен, но вибрацията не спираше. Някой имаше дяволски добра причина да чуе гласа ми.
– Обажда се „силното“ момиче от снощи.
– Ади?
– Като се заговорихме, ми бутна телефона си, за да ти запиша моя номер. После ми клипна. Помниш ли?
– Разбира се – излъгах.
– Значи помниш и какво направи за мен.
– Спасих те от биполярна кунг-фу панда.
– А освен това?
– Помагах ти с цигарата.
– Добре, а друго?
– Не ти пуснах ръка.
– Именно. Благодаря ти за подкрепата, а също и, че не ми пусна ръка в онзи много удобен момент.
– За мен беше чест цяла вечер да стискам зъби.
Тя се засмя по нейния неповторим начин и разговорът продължи още час.

Оттогава започнахме да се чуваме сравнително често и всеки път говорехме дълго, богато и по абсолютно всякакви теми – спорт, хипохондрия, туризъм, клюки, мастурбация, семейни драми, спомени от детството, клизми. Общуването ни се превърна в интелектуална наслада и приключение, в което всеки път откривахме нови богатства – остроумни шеги, прямота, интересни съчетания от думи. Обичах да сядам по турски и да слушам със затворени очи обстоятелствените ѝ монилози по дадена тема. В тези моменти си представях как тя застава пред мен със скалпел в ръка и го плъзва меко в челото ми все едно е зряло авокадо. Тръгва да реже през дясната скула, слепоочието, тила и останалата половина, без да се отклони от правата линия и без да пролее капка кръв. После хваща темето ми с много любов и дръпва нагоре. Чува се звук от разхерметизиране. Вътре мозъкът ми тупти като сърце. Тя го обгръща с ръце, поднася го към розовото си езиче си и бавно, много бавно, като охлюв върху сладолед Нирвана, го облизва точно по средата.

Януарският въздух изпълваше стаята с хлад и свежест. Като излязох от банята, Рая чакаше с неспокоен кичур коса между пръстите. Бях я склонил да ми пусне отзад и почувствах лека вина:
– Да не те заболя?
– Не.
– А какво има?
– Нищо.
Облякох се набързо, гледайки с неохота парцалите сняг през прозореца. Бях дехидратиран, гладен и замаян от умора и нямах търпение да се прибера, за да си обърна внимание. Казах довиждане до след две седмици и, докато излизах, тя ми призна. Искала да се виждаме по-често и да излизаме навън, за да правим и други неща. Обещах да ѝ пиша следобяда и бързо изчезнах в сумрачния коридор.

Ходенето до спирката ми подейства ободряващо. Автобусът пристигна веднага и се отпуснах по посока на движението. Както обикновено, нямах никакви конкретни планове за деня, но фактът не ми тежеше. Бях изпразнен от мисли и съдържание и поне за малко демонът на терзанията беше спрял да ме дъвче отвътре.

Няколко спирки по-късно телефонът ми иззвъня. Ади. С треперещ глас каза, че иска да говори с мен. Слязох, хванах първото такси и след половин балада на Фил Колинс бях там. Тя ме посрещна подпухнала от плач и с извинението, че не трябвало да я виждам такава. Опитала да се помири с баща ѝ. Върнала се тайно вкъщи, докато той бил на работа. Сготвила вкусна вечеря и зачакала. Той се зарадвал на изненадата. Разговаряли зряло и без напрежение. Било хубаво. Толкова хубаво, че тя приела да пийнат по бира. Бутилката му бързо пресъхнала. Последвала нова, и още една, и още една, и още една, и така до последната, която полупразна полетяла в лицето ѝ. Крехкото примирие се пръснало на съставните си атоми. Избягала, прибрала се и до сутрина напоявала възглавницата си с огорчение. Когато разказът ѝ приключи, нощта се бе завърнала. Предложи ми да пренощувам на дивана в хола, за да не тръгвам в снежната виелица. Вече се унасях, смазан под умора от всякакъв тип, когато чух приближаващи стъпки. Топлото ѝ тяло се намести под завивката за мен. Прошепна ми колко ѝ било хубаво да съм там, целуна ме нежно по врата и заспа. Сънят ме отмина и ме остави да се взирам в мрака наоколо.

На следващата сутрин слънцето беше разгонило облаците и проблясваше върху снежните преспи с обещания за прекрасен зимен ден. От периферията на Студентски град крехко момиче изпращаше съобщение след съобщение без да получи отговор. Когато такъв най-сетне дойде, съкрушени сълзи заляха лицето ѝ. В идеалния център друго момиче гледаше с пламнали очи как чашата ѝ с вода, на която бе открила кратка бележка, се разбиваше в отсрещната стена.

А недалеч от тях, погнат от призраците на онова чувство, заради което от незапомнени времена се извършваха подвизи, пееха песни и отнемаха човешки животи,…

…eдин мъж бягаше. Пак.

Историята се посвещава на всички мъже, които не знаят какво искат.

Започната е през октомври 2014 г. и е дописана за „Пощенска кутия за мръсни приказки 7“ (8-9 април 2016 г.), но не попада във финалната селекция.

Тихо като сън

Понеделник сутрин видях да блестиш
сред сивото неспокойствие на тълпата.
Във вторник се случи да ме дариш
с искра по-ярка от всичко познато.
Сряда премина в творческа страст,
построена от разговори без думи.
В четвъртък ме представи във вас
и вдигахме наздравици шумни.
От петък заедно с мен заживя
заради бъдеще повече от прекрасно.
В събота падна непрогледна мъгла,
а свободата ни се усети натясно.
В неделя се втурнахме навътре и вън
и черна пропаст между нас зина.
През нощта бе тихо, тихо като сън,
но сънят отдавна беше отминал.

Strangers

Strangers become friends.
Friends become lovers.
Lovers unfriend.
And become
strangers
again.

Преход

Отражение. Въздух. Здравец. Капитан. Крива. Птиче. Възглед. Кутия. Правило. Стъпало. Движение.

Част от думите, около които се формираха историите на моята 2015 г. Истории за раздели, срещи, възможности, необходимости и прекалено много надценени кафета. След малко годината си заминава, за да пристигне следващата с всичките си обещания, надежди и блянове.

Нека тази последна история за най-значимата дума на изтеклите месеци бъде едновременно „сбогом“ и „здравей“.

Посоката и целта бяха известни и мисълта за предстоящия път го изпълваше с отдавна забравено вълнение.

Събота по обед тръгна от сгушения в средата на котловината град, прекоси притихналите есенни полета, остави зад себе готвещия се за зимата курорт и в сумрак достигна хижата, в която негови познати вече огласяха столовата. На следващия ден заедно с тях изкачи най-високия връх в района, спусна се безотговорно бързо по затревените ски писти и с агонизиращи крака и ликуващо сърце се върна в града, от който бе тръгнал.

За 10 часа през двата дни той извървя пеша 46 километра и изкачи над 2000 метра от най-ниската до най-високата точка от маршрута. Удовлетворението се разливаше из цялата му същност, защото успя да покори предизвикателство, което сам си беше поставил. Усилието му беше възнаградено с много моменти, които щяха да се превърнат в спомени. Най-яркият от тях се случи в самия край на приключението – докато влизаше с натежели крака в родния си град.

Тъмнината и димът от комините тъкмо започваха нощната си авантюра. Той подмина табелата с герба и девиза на града и продължи по пътя, който се спускаше в посока към централната част. Недалеч отпред пулсираха жълтите светлини на един от малкото светофари в града. Точно тогава мисъл със силата на прозрение връхлетя тихо в съзнанието му, в което още се гонеха лъчи и пътеки.

Мамка му – прошепна си – всичко това е перфектната метафора на живота ми – широк, гладък, разчертан и добре обозначен на всяка пресечка път, който продължава право напред, но бавно се снижава към места, които изискват повишено внимание.

Той спря, объркан в коя посока да продължи.

В дясната страна на пътя пуста бензиностанция се унасяше в луминисцентна дрямка. Малко по-надолу висок зид приютяваше зад гърба си двуетажна къща, която отдавна беше схлупила очи. Единствената пресечка от тази страна на пътя продължаваше през линията на теснолинейката и навлизаше плавно в мрак, зад който се криеше плетеница от складове и предприятия.

Ако тръгнеше надясно, той щеше да се натъкне на дръзки, но неоправдани, дори безумни, възможности. Какво можеше да предложи една бензиностанция на пешеходец в тази част на нощта? Надценени, ненужни и скоротечни удоволствия. Ами заспалата къща? Дума да не става! Никога не му е било присъщо да се възползва от притежанията на другите. По релсите можеше да тръгне наляво или надясно, но нито разстоянията между траверсите прилягаха на разкрача му, нито перспективите на чуждите коловози го изпълваха с въодушевление. А какво би търсил в тъмните и непознати постройки отвъд дъгата на влаковата линия? Дълбоко скрити тайни, зорко пазени блага, неизличимата инертна маса на чуждото отминало.

Отляво на пътя започваха първите струпвания от къщи. Виждаха се поне две пресечки, всичките нашарени с белезникавите светлини на уличните лампи. От тук се стигаше до същината на града и до едно угаснало и едно още горящо огнище, до местата, дали траен отпечатък в него за всичките му години напред, както и до онзи тротоар, който постави първата ясна и болезнена граница между „преди“ и „след“ в живота му. Тук познатото, забравеното и новото туптяха със свой собствен ритъм, създавайки измамната илюзия за непреходност.

Ако тръгнеше наляво, той трябваше да посрещне живота такъв, какъвто е – с цялата сивота и пъстрота на препускащите моменти. Да живееш е изкуство, палитрата на което овладяват само най-търпеливите и упоритите.

Разбира се, той можеше да тръгне и напред по пътя. Малко след светофара имаше река, до която да поспре и да остави на заплетените в кълбо мисли да изтекат по течението. Умореното му тяло щеше да продължи някак олекнало и не след дълго щеше да стигне до издигнатите напреки на улицата сгради. Там се намира градският съд и мястото, където преди години взрив отключи поток от нехубави събития за града.

Ако тръгнеше напред по правия, хубав път, предполагащ минимални принос и съпротивление в движението, той неминуемо щеше да се изправи лице в лице с крайния си съдник – своето неосъществено аз, и после…

Тръснах глава и веднага тръгнах наляво. Няколко завоя само ме деляха от едно още горящо огнище, на което дълго време само се топлех, но вече нося и отговорност да поддържам живо. Ето там – на втория етаж, зад прозорците с чисти червени пердета, светлината и топлината ме зовяха със своите безкористни и предостатъчни дарове – добра храна, добра мисъл и добра дума.

Двудневният ми преход приключи, но големият, разнопосочен и неясен преход на живота продължава. И докато нощта прекрачва в новия ден, в мен отново започва да пулсира въпросът, който не ми дава покой:

А сега накъде?