Категория: Истории

На път за София, след четвъртата поредна Чепелареада, Маги поде своята история за семейната им ферма на село, a диктофонът слушаше внимателно…

Фермата

Фермата ни се намира в един китен район на българската провинция с преобладаващо ромско население. Ние си имаме цяло ромско семейство, което се грижи за нея. Циганката Иванка и циганинът Христо. Имат само четири деца – три момичета и едно момче, като обичат само момчето. Момичетата – не много, защото те така или иначе ше ги продават. Вървят между 1000 и 3000 евро. На нашето цигане булката струваше 2000 евро май. От съседното село я купиха. Тя доста старичка – на 17 години. Половин година мина и още не беше забременяла. Обзаложихме се, че ако не забременее скоро, ше я върнат.

А ще си земат ли парите? Ами това се чудим, мисля, че не. Обикновено не се връщат парите.

Какво държи тези хора във фермата? Те какво получават? Ами получават, в смисъл, имат заплата. Отделно, че имат много социални придобивки, които по никакъв друг начин не биха могли да имат. В общи линии са доста заможни цигани на фона на останалото село. Нямаха нищо. Живееха в някаква схлупена къща, като пушекът от комина вместо да излиза навън, се връщаше в къщата, та не можеха да се видят вътре кой кой е. Тате им даде пари за материали. Построиха си къща. Дадохме им разни стари вещи – имат два или три телевизора, Булсатком, защото циганин без сателитна чиния и стерео-уредба няма. Всичко си имат. Един стар компютър дори, пердета, чаршафи, бойлер, баня…преди си нямаха баня. Тате веднъж беше много очарован, защото купи от Женския пазар някакви дръвчета за нашия двор и ромът му казал „А бе, шефе, ше купиш ли и на мене две дръвчета, че да си засадя тука в двора?” Тате беше много впечатлен, че той поиска нещо за неговия двор да си го понаправи, облагороди.

Интеграцията

Та това бяха наченките на интеграцията. Все си мислехме, че ще ги интегрираме, ма много не стана, защото малкото цигане, смисъл то не е малко, на 16-17 години е, реши, че трябва да се жени. След като две години подред беше все в осми клас, реши, че няма какво повече да научи в училище и вече му е време за задомяване. Не можел така, щото му се смеели съучениците, там приятелите, и трябвало да се ожени. И какво? Ще роди някакви деца, дето и те ще родят деца. И нищо. Никакво развитие. В същото време циганинът ни обяснява, че момичетата  се женят по-рано, защото това е начин да ги предпазят да не станат проститутки. Което също е някаква логика, но не знам. Единственият начин това да се оправи е с много много силно образование. Няма нищо друго, което може да помогне. Ама то на село образованието е едно…  Учат като в килийното училище – откъм вратата са първи и втори клас, в средата на стаята – трети и четвърти, в края – най-големите. Единственото общо между различните класове е, че никой не може да чете, ако ще и до 12 клас да стигне.

Зайците

Лично аз много обичам заешко месце. Още в началото на фермата решихме да не гледаме големи животни, а да гледаме зайци. Тате даде парички на циганина-ром да отиде да купи зайчета. Той гледал да купи по-едри зайчета, че повечко месце да дадат. Ама те като се заплодиха и родиха, сичките з умряха. Оказа се, че са били роднини и близки. Затова сега имаме нова стратегия за зайците. Ще ги купуваме от различни населени места, така че да не са си рода. Ще купим няколко в София, няколко на пазара на село, няколко от съседното село…И така.

Свинята

Защо свинята се казваше Есперанца, знаете ли? Защото, мама и тате, като ходели да купуват свиня, пазарът се намирал някъде извън София. Трябвало да минат през някакви гаражи, паркинги, дето се оказва, че били на бившия мъж на Надежда Михайлова. И мама казала „Ей, тая свиня, гледай тука какви гаражи е направила”. И понеже после отишли да купят прасето, решили да го кръстят направо на Надежда Михайлова, защото и тя е страшна свиня, и прасето си е свиня. Есперанца беше доста често разгонена. Даже веднъж избягала през нощта, за да търси мъж. Ама намериха я, де, върнаха я. А след това се разболя от мастит, стана ужааасно слаааба и ние се изплашихме, че няма да има никакво месо по нея. Ама после се оправи, та си я хапнахме и беше добре.

Прасето

Прасето се казваше Пурко, защото беше кръстено там на онзи филм с Тодор Колев. И то беше наистина най-мъничкото, ама в същото време пък беше най-щастливото прасе, защото последно го заколихме. И така, вече нямаме прасета.

Кокошките

Кокошки…Мисля, че имахме и гъски, ама аз много не права разлика между гъски и кокошки. Не, правя, майтапя се. Обаче кокошките се нещо намалявали, все не снасяли яйца и мама каза „Еми, тогава ше ги заколим”. На следващият път бяха снесли много яйца. Циганите сигурно си свивали яйцата за тях…

Котката

Имаше и една котка, която в началото беше много сладка. Джулия я кръстих, защото имаше зелени очи.

Джулия какво общо има със зелени очи?  Всичките Джулии са със зелени очи. Ми да.

Аз познавам, дето не са със зелени очи. Те не са Джулия, а Юлия.

Котката беше много сладка и в един момент стана ужасно нахална и ужасно лакома. Ние сядаме да ядем и тя започва да ни се катери по краката, защото иска храна. И си влизаше в кухнята, дори веднъж отвори хладилника. Представяте ли си? Веднъж толкова много яде, че коремът й започна да се свлича по земята и продължи да яде. Не мога да забравя и когато нападна кюфтетата, които баба беше сложила да се размразят на слънце. Докато се усетим и…за обяд ядохме само салата. На всичкото отгоре си имаше мъж негър, някакъв черен котарак, явно много потентен и постоянно беше бременна. Незнам какво се случваше с котенцата, защото не ги виждахме. Много ме е страх да не ги е изяждала. Защото има и такива животни. Тате май нещо се ядоса на тая котка и направи един такъв знак на рома и…тя изчезна.

Телето

Теленцето беше кръстено на една героиня от турски сериал. Мисля, че Ася се казваше (бел. ред. – ударението е на „я”). Мислехме да си го направим на крава, ма не го направихме, защото не го дочакахме. Беше много палаво. Веднъж обоцка мама по крака и тя каза „То, това теле май ше го…” Сещате се. И наистина така се случи с телето. Вкъщи имаше супер много кръв, защото ние ние ги разфасоваме на село, ама все пак си ги носим във фризера. А да ви кажа какво ми се случи в банята. Влизам аз да се къпя и гледам там една кофа, завита с някаква мушама под душа. Дърпам малко кофата и главата седи и ме гледа. Облещен поглед! В този случай наистина си казах, че повече няма да ям месо. И наистина не ядох две седмици.

Севера и Юга

В нашето село ми прави впечатление, че има само една крава, което говори, че са супер мързеливите. А в съседното село… Вижте, е това е много интересно. Нашето село е на южен склон. От една страна е добре, защото хората в миналото по-малко са боледували, специално от туберкулоза. А срещу нашето село има едно друго, което е на северния склон и там са били по-болнави хората, обаче в същото време са по-работливите. Това село си е нормално село с нормално много крави, животни. Повечето цигани работят, аре в Испания, ма нещо работят, уж, нали. Къщите повечето са хубави. А нашето село са некакви такива мързеливци. Това е моята теория – че хората на север работят повече от тези на юг. По същата логика и с нашето село – на южния склон са мързеливи, на северния  склон са работливи.

Как е доказано?  Е, добре, според тебе, защо северните народи са по-богати и по-развити са южните нации?

Защо? Ами защото е по-северно, по ти се работи. Като те напече слънцето, те домързява. А северният склон сигурно толкова не го е печало слънцето.

Как разбираш, че повече работят там? Ами селото изглежда по-добре и е по-развито. Може би са различен клан цигани или може да има повече българи.

Заключението

Последният път, като ходихме на село, разбрахме, че булката на цигането е вече бременна, така че нашето ромско семейство ще се увеличи. Оказа се също, че кокошките не бяха снесли яйца, защото кокошки вече нямаше. Циганите – роми ги бяха изклали и изкльопали. Мама страшно се ядоса и каза, че ще продаваме фермата. Не знам колко ще я държи тази идея, но аз ще кажа ако обявяваме за продан двуетажна реновирана къща с двор от два декара и цяло прилежащо ромско семейство в китната българска провинция.

До миналия уикенд (26-27.01.2013) впечатленията ми за Витоша относно възможности за каране на сноуборд и ски бяха доста ограничени. И пределно погрешни, както се убедих през тези два дни. Преди да стигна до тях, ще направя една ретроспекция.

От момента, в който зимните спортове престанаха да бъдат онези неприятни занимания, които отнемаха някои от приятелите ми през студените месеци, до въпросния уикенд, бях „карал” на Витоша общо пет пъти (кавичките се отнасят за четири пети от случаите):

– първи (дебютен) – на една полегата поляна в близост до х.Алеко, когато за първи път вързах двата си краката на една дъска, която не обича да стои на едно място. Голямата ми радост беше да се изправя на крака, а най-голямата – да се задържа прав за секунди преди да падна по лице или по гръб. Не се радвах особено много.

– втори (обнадеждаващ) – на една неотъпката и малко по-стръмна ливада над с. Железница. Първите опити в свличането. На заден кант, защото само той съществуваше за мен. Първите мини спускания с денивелация от около 2 метра. Чувствах се като човек, извършил невероятен подвиг, когато борда ме откара почти до селото. На цената на не повече от 10 падания и карайки изцяло на база. Добре е, че имаше доста сняг и камшичните удари бяха решили да ми пуснат гювеч и да ми се представят в някое от следващите карания.

– трети (бедствен) –някъде между горната и междинната станции на Драглевския лифт.  Аз, видиш ли, вече умеех да стоя на краката си и да се придвижвам с няколко метра. Снежинките самочувствие се разпръснаха, когато се изправих пред феномените  „завои”, „дървета” и „брутална пудра до кръста”. Паданията бяха равнозначни на окопаване, а когато снегът е толкова дълбок и пухкав, понечиш ли да се оттласнеш с ръце – затъваш още повече, защото няма опора.  Криво-ляво добутах (буквално) до черния път, свързващ станция „Бай Кръстьо” с Драгалевци. През тази отсечка бордът се превърна в шейна.

–  четвърти (опресняващ) – над станция „Голи връх”, в първите няколкостотин метра по пътя за Черни връх. Това беше първото ми качваме на дъската за актуалния сезон и ми беше доста чудно дали тялото ми ще си спомня етикета за поведение въру нея (въпреки радващите постижения от предишната година). Потегляне, заден кант, преден кант, десен завой, ляв завой, спиране, задържане на крака, потегляне. Хм. Все едно не бях прекъсвал изобщо.

– пети (същински) – на единствената действаща писта през дадения ден в края на декември – Лалето 1. След като предишния сезон бях карал няколко пъти в Добринище и Боровец, пистата ми се стори като скок назад по отношение на дължина и разнообразие. След посещенията на Банско и Чепеларе (най-якото място за каране досега според мен) през настоящия сезон, мислех  да не давам особени шансове на Витоша през тази зима.

И с това убеждение живеех до миналия  петък, когато минути преди полунощ получих следното съобщение „Едни приятели ще ходят до Черни връх и ще пускат по ски пътя. Идва ли си ти се?”. Зимно съм качвал върха само веднъж, а от последното каране беше минал един болезнен двуседмичен еон. Разбира се, че ми се ходеше. Благодаря ти, Дидо.  Kакво се случи можете да научите от уловения мисловен поток по-долу. Изреченията в историите за двата дни умишлено не са разделени в параграфи. Финалните корекциия са минимални.

 Събота, 26 януари 2013 г. Черни Връх – изкачване и спускане.

С изкачването по пътя за Алеко, мъглата става все по-гъста, а видимостта – все по-рядък ресурс. Паркираме на няколкостотин метра от хижата и безмълвно изслушваме конското по повод едно доста смело изпреварване. Опасенията ми, че снегът или се е стопил, или е прекалено малко, са абсолютно безпочвени. Има си доволно, а личат и следи от пресен сняг. Чай, вафли „Боровец” и леки упътвания как да засечем черния път от Голи връх. Първите крачки по наклона винаги са тегави, а когато са направени в подобия на космонавтски обувки, си е направо волеви напън. В началото винаги боли. След това става приято. Излизайки на Платото, нямаме усещането, че се намираме в огромно открито пространство в планината, а по-скоро в голямо хале. Зрителното поле се удря на няколко метра в мъглата, която може да се нареже с нож. Земя, небе, ляво, дясно…посоките губят напълно старите си значения, за да добият нов общ смисъл – бяло. Бяло като разплискан навсякъде рядък айрян и съвсем малко жълт каймак, полепнал в пространството, запазено за слънцето. Стъпваме на дирите от миналия райтрак, които следват извивките на заспалия зимен сън черен път. Към крачките включвам и пълно йогийско дишане.  Бавно подминаваме първия голям завой, подсичащ склона. Отстрани личат пластовете натрупал сняг. Струва ми се, че по-старите слоеве са по-тъмни. След завоя следва първата дълга права отсечка, от където за първи път се открива гледка в далечината. Малко по-нагоре и вдясно зърваме сънения връх, гален от бавно преминаващи облаци. Импулсът да запечатам момента е непреодолим. Няколко снимки и отново на път. Плътно вдясно са колчетата на зимната маркировка. Облечени са в бели костюми от навят сняг, закален от мразовитите целувки на мъглата. На стотното колче преди крайната цел, съзнателно започвам да следя номерата. Не си помагам особено, защото краката отброяват много по-тромаво, отколкото би ми се искало.  Върхът ту се показва изпод завката си, ту отново се покрива през глава. Минути в съсредоточено, спокойно мълчание. Номерата  бавно намаляват. Наклонът бързо расте.  Далеч вляво две сгради се реят върху кондензирания памук. Последен щурм. Върхът пада без съпротива. Победа. Сградите горе  са плътно облепени с бели корали все едно сме на дъното на море, не на най-високата точка в околовръст от няколко километра. В хижата е топъл уют.  Никоя храна не може да мирише по-хубаво от вдишаната с пълни гърди в планината. Бира, боб чорба, палачинки. Хапваме и изпъваме краката, които след малко ще държим сгънати като пружини, за да обираме щърбавия терен. Подготовка. Готови. Старт. Снегът не е в най-добрата си форма. Твърд е и тежи.  Друсането превръща телата ни в шейкъри, но ние знаем как да приготвяме най-добрите коктейли съобразно условията на средата.  След  заледените участъци навлизаме в склон, напудрен с непокътната снежна покривка. Десерт, който има вкус на сърфиране в облаците. Тихото съскане на минималното сцепление. Изкачването на връх носи усещането за постижение, което се възнаграждава с приятна умора, невероятни картини, тотална чистота на ума. Когато добавим и спускане със сноуборд (ски) по обратния път, формулата на удовлетворението добива силата на постулат. Има са един недостатък. Всичко свършва нередно бързо.

Неделя, 27 януари 2013 г. Нагоре-надолу по Лалето и отвъд.

Възможността за поправяне на нередността е на следващия ден. Кратка дрямка. Алармата ме изправя на крака за секунди. След минути съм в пълно бойно снаряжение, а след по-малко от час правим десант на триседалковия лифт на Лалето. След първите три спускания започвам да се питам така ли ще премине целия ден – поредица от кратки спускания по препълнена къса писта под акомпанимента на демодирали още в предишното десетилетие песни, разпръсквани от оръдията за музика. Присъединявам се към Илия, който кара от достатъчно години, че да предизвиква одобрителни възгласи докато излита и върти сериозни градуси на скокчетата по пистата и под лифта. Единствената ми молба е да се придържаме извън склона за масовия потребител, дори и на цената на цигански колела и бедстване в неотъпкан сняг. От този момент нататък свенливата Витоша оставя пелерината на дискретността да се смъкне свободно от раменете й и поетапно разкрива неподозирани от мен прелести. В началото караме покрай гората отдясно, но тесните участъци с остри завои и още по-остри камъни не са ми по вкуса. Две спускания в доста по-широката лява част и отвътре ми проблесна. След малко разбираме, че лифта за Горно лале също е пуснат. Чакаме реда си на щедрата опашка, докато покрай нас се реят блещукащи кристални пикселчета. Високо горе слънцето се излива като водопад от втечнени усмивки, по периферията на който искрят една, две, три дъги. Невероятен момент! Триседалката ни грабва от ръба на слънчевата пътека и ни понася нагоре. Под нас е склон в бели преспи, под които надничат обли камъни, покрити с лишеи. Хоризонтът е павиран с облаци като памук. Отгоре е само небе и едно смаляващо се самолетче. Преминахме през дъгите и за щастие полът ни не се смени. За разлика от това, открихме гърнето със злато под формата на просторен полегат терен с безкрайни варианти за преминаваме. Скачаме в автоматите и газ до дупка по сияния бял килим. Същинското спускане започва по сенчестия северен склон, който ни отвежда до линията с неотъпкания снят, който близнахме предишния ден. След няколко широки плавни завои, се включваме в учебната писта до хижа Алеко, а от там – по прекрасната просека под кабинковия лифт от Симеоново.  Яростен слалом надолу и сме на първата станция на триседалката, след което – пак през дъгата. Повтаряме същия маршрут и спираме до хижата, за да си поемем дъх, но се оказа невъзможно. Обръщаме се назад и се облещваме от нереалната гледка – няколко седемцветни арки, гордо изпъчени на фона на мътното небе. Падам на колене с изпънат напред апарат. Сцената е огромна и само малка част от нея се побира в обектива. Бързо разбирам, че никоя снимка не може да запази и пресъздаде прелестта на видяното, затова  прибирам апарата и оставам картината да се запечата в матрицата на паметта ми. Това е един от моментите, в които всичките значения в материалния свят на хората просто престават да съществуват и душата разбира, че единствената абсолютна истина е в неповторимата красота на природата (вътрешната и външната). Тръгваме надолу като често се обръщаме назад, за да се насладим на гледката. Лифтовете вече са спрени. Разоръжаваме се и потегляме по обратния път преяли със снежинки и лъчи, но гладни за още и още и още…

Това, което искам да кажа с всичките тези думи е, че взимането на прибързани изводи, при това не само за места, а и за хора, е предпоставка да останем слепи за тяхната красота. Прекрасно е, когато отговорите идват бързо и лесно, но за да погледнем в истината, трябва да мине време. Колко точно? Колкото е необходимо. До преоткриването ми на Витоша минаха точно 391 дни откакто зимните спортове вече не ми отнемаха приятели, а започнаха да ми носят и нови такива.

Факт е, че във всеки курорт, бил той морски или планински, преобладават местата, в които можеш да дадеш цяло състояние и да останеш гладен и жаден. Тримата приятели безброй пъти са се убеждавали, че сладкодумните домакини пред ресторантите, крещящите оферти и обещанията за гарантирана отстъпка от сметката са просто шепи прах захвърлени с усмивка в лицата на потребителите. Същински ритуали за създаване и привличане на интерес. Едни масови безбюджетни средства за улавяне на наивници.

Друг факт е, че почти винаги гладът в стомаха и алкохолът в кръвта замъгляват способността на човек да взима логични решения на база досегашния си опит и ситуацията, в която се намира в дадения момент.

Доста често няколко факта се заиграят един с друг и от тяхната уж приятелска игра, може да зачене и да се роди нещо неочаквано грозно. Един набръчкан, олигавен и скоротечен…Фъкт. А когато това стане, последствията, заедно с тлъст бакшиш, се таксуват на сметката на тези, които с лек крак са пренебрегнали слабото първо боцване на подводните камъни.

Рен, Дачо и Ками се спират пред един от първите ресторанти, който попада под почерпените им погледи – „При Майстора”. Над главния му вход е поставено огромно стиропорено пиле с набучен в задника шиш. „Изглежда апетитно. Стига да не си на мястото на пилето” – Рен усеща напиращото цунами от лиги. Надписът на тебелата до входа окончателно накланя везните в полза на ресторанта – „Твоят най-свеж и евтин ресторант наблизо и далече. Постно, месно, газирано и алкохол – на половин цена ще са вече*”. Без да забележат звездичката и дребния шрифт в долната част на табелата, тримата тръгват към входа. Когато Дачо натиска дръжката на вратата и звънчето оповестява влизането им, колелото на събитията се завърта и тръгва в неблагоприятна за тях низходяща посока.

Вътре е душно и шумно. Въпреки забраната за пушене, която беше влязла в сила преди повече от месец, в сгъстения въздух се усещат и леки тютюневи нюанси. Един бърз поглед би установил наличието на малки чашки с димящи ароматни пръчици по повечето от масите. Идеален камуфлаж за тези, които нито искат да се дънят през лицето на закона, нито са склонни да изгубят голяма част от клиентите си, заради някакви си забрани. Манна небесна за онези, които нито се впечатляват от цветните снимки на оцъклени пушачи, умиращи от разнообразни ракови образувания, нито имат търпението да размърдат задниците си до отредените места за пушене навън.

Повечето маси са заети. Хора от различни народности и цветове тъпчат до пръсване бузите си с храна. Когато тримата влизат, никой не отмества погледа си от собствената чиния, чаша или и от двете. Само три чифта очи забелязват присъствието им. Първият, дебнещ с перферзно задоволство през камерата, стрита в един от ъглите на тавана; вторият, в който грейва фалшив угоднически блясък, когато напипва менюто от изкуствена кожа; и третият, в който проблясва лъч надежда, примесена с гъсти облаци страх.

– Ето там, – Ками хваща ръката на Дачо и тръгва към една свободна маса – до прозореца е и се вижда главната улица.

Още преди да се настанят, от редиците с препълнени маси се появява слабо момче, прегърнало три менюта. Доближава масата им със ситни припряни крачки, спира се пред тях с изпъчени рамене, и с изящна чупка в дясната китка ги приветства:

– Здравееейти. Добре да сте ми дошли в „При Майстора” – най-вкусното готвено на изток от… – Заучените му думи биват грубо прекъснати от мургаво момиче с тъмнозелени очи, което грабва менютата от ръцете му.
– Димогене, хиено мека, пак налазваш моя маса. За четвърти път тази седмица! Ще те напляскам вече!
– Твоя маса ли, уу? Нимааа?
– Да. Какво пише тук? – тя тиква пластмасовата табелка в слабото му лице – СЕДЕМДЕСЕТ И ДВЕ! Четно число. Четно е равно на „моя маса”, нечетно – на „твоя маса”. Набий си го в главата така, както всяка нощ ти го наби…
– Дубре, дубре. Ох, че си. Ясну ми е. Зарежи я тая работа. Дружки? – той изпъва бледата си потна длан към нея.
– Дружки. – момичето се здрависва набързо и го плясва по задника – Сега бягай.

Момчето се завърта на пети и докато се отдалечава с театрална походка, Дачо и Ками се споглеждат, едвам сдържайки смеха си. Преди да изчезне зад редицата, той стрелва масата на тримата с изпепеляваща омраза. Въпреки странната болка, неочаквано стегнала врата на Рен, той се усмихва на сервитьорката, дълбоко заинтригуван от завидните й умения в отсвирването:

– Приятно ми е. Рен.
– От олигофрен?
– Понякога. Това е рожденното ми име. Просто Рен. А ти?
– Зарежи. Ще поръчвате ли?
– Госпожице „Зарежи”, знаете ли какво е казано за първото впечатление?
– Не ме интересува.
– Казано е, че човек никога няма да има шанс за второ такова. – хваща ръката й и я целува като същински Намазанова. Преди тя да се окопити, той бързо продължава с дълбок и приятелски тембър – Приятелите ми нямаха достатъчно време да изберат. Дай им минутка. Моля те. Аз съм готов. Знам какво искам.
– Какво? – тя раздразнено дръпва ръката си изважда химикалка и кочан с лисчета.
– Пресни картофи със сирене, не замразените гадости в пакети от по 10 кила. Лютеница, без лук, домашна, едросмляна. Хлебни топчета като онези от книгите. И да поговоря с теб. Закратко. Като човек с човек. От кога работиш тук? Харесва ли ти? Какво искаш да постигнеш? – прави кратка пауза – Знам, че това са въпроси, които си чувала хиляди пъти, но за разлика от всички тях, моите не преследват онази крайна цел. Е, поне не директно и на всяка цена, хаха.
– Остроумен си, а това не е в твой плюс на място като тукашното.
– Ще го имам предвид – вдига дясната си ръка и й показва сключени среден пръст и показалец. – Е?
– От месец съм, обожавам работата си, трябват ми пари.
– На всеки му трябват пари. Твоите за какво са ти? Нови цици? Маркови очила? Да избягаш с любимия към външните територии?
– Ти луд ли си? Не. Обичам татуировките. Имам дванайсет. По цялото тяло. Събирам пари за тринадесета, която ще е специална. Когато ги събера, ще се махна от това проклето място.
– Интересно определение…
– Край. Предавам се. Не мога да избера. – включва се в разговора Дачо – Какво ще ни препоръчаш, „Зарежи”?

Момичето пропуска думите на Дачо покрай ушите си и обхожда с притеснен поглед широкия салон. След което се навежда към тримата с разширени очи и с тих решителен глас, от който полъхват нотки на обреченост, им прошепва:

– Да се махате от тук. И след като вратата се затвори зад гърбовете ви – бягайте. Надалеч. И бързо.
– Ооо, стига празни приказки. – през зъби я прекъсва Дачо. Раздразнено отваря менюто и й го подава – „КАК-ВО-ЩЕ-НИ-ПРЕ-ПО-РЪ-ЧАШ?”
– Изберете това – номер 19. С препечен хляб и масло. Страхотно е! За бога, това е най-хубавото готвено тук! То ще ви спаси – набляга на последната дума и добавя по-меко след това – от глада, който върлува във вас.

– Така е по-добре. А за теб, мило? – обръща се Дачо към Ками.
– Същото – сънено отвръща тя.
– Добави и по една Запорка за тримата. Така и така изпратихме деня със спирт.
– Нещо друго?
– Това е, готови сме. Благодарим ти много – тиква менюто в ръцете на сервитьорката и я отпраща с помахване на ръката.
– Защо го направи? Тъкмо разчупих айсберга без да потъна като Клео – озадачен е рожденикът.
– Омръзна ми от врели-некипели, Рен. Честно. Започна да я дразниш с мачовските си остроумия и тя ни взе на подбив. „Бягайте. Надалеч. И бързо.” Дрън-дрън. Ще хапнем и след това продължаваме към някое по-забавно и интересно място. Нощта е пред нас. Стига с нискобюджетни глупости. Искам истински такива.
– Дано само не забърка някой тлъст сопол в храната ни заради твоите думи.

Дачо въздъхва и се обръща към Ками, която скучае откакто са влезнали в ресторанта. Рен взима едното меню и започва да го разлиства разсеяно. „Номер 19, а? Какво ли се крие зад него? Благите хапки на майстора! 100% ще е по-вкусно от моите картофи”. Бързо губи интерес и изважда апарата си, за да разгледа снимките, запечатани от обектива му през изминалия ден. Разпънатата палатка в къмпинга. Морските вълни и блестящото слънце. Някаква птица в чистото небе. Влакчето на колела. Ококорената парцалена кукла. „Колко ме стресна тази глупост, хаха”. Тримата, хилещи се пред люлката на плажа. Разгърдената чужденка и нейния приятел. Восъчните свещи на оградата на претъпкания ресторант. „Претъпкан? Ресторантът се пръскаше от хора! А тук, тук, виждам само свещите, оградата и празните маси! Нищо друго. Какво, по-дяволите се случва?”

В този момент двете информационни линии, съществуващи независимо в неговото съзнание, започват да се привличат една към друга като гигантски магнити с противиположни полюси…

„Липсващите хора на снимката. Менюто. Трябва ми менюто. Втора страница. Номер 19. Благите хапки на майстора!. А превода?Pleasant bites the master! Не, не е некадърен. Брутално уместен е. Това е предупреждение. Към нас. Bites не са хапки. А е това, което ни очаква тук. Лоши неща. Много, много лоши неща. В сравнение с тях смъртта ще е като захарен памук по устните на любимия човек. Липсващите хора. Предупреждението.”

…и се удариха една о друга, оформяйки образа на огромна лампа, която започва да се върти трескаво и панически да пулсира в червена светлина. „Трябва да се омитаме от тук. Да бягаме. Надалеч. И бързо. През глава. Все едно дяволът и всички негови аверчета ни следва по петите”.
 
Рен изскача, все едно е седял на пружина, хваща ръцете на приятелите си и с категоричен тон им нарежда:

– Тттттръгваме. – Треперещата му ръка посочва изхода и той с усилие проронва – Ббббързо. Ннннямаме ввввреме. – Всичките им въпроси се изпаряват пред огъня, пламнал на красноречивото му лице.

Стават и пред равнодушни погледи и натъпкани бузи, хукват към изхода. Рен е последен. На метри от изхода, една дума, която разпилява чревеугодното спокойствие в ресторанта на милион микроскопични пръски стомашен сок, го вцепенява на място:

– ЧЕВЕУМРААААА!!!

Нещо тежко се удря в него. Като насън полита към пода, докато полъхът от вледеняващо и остро като бръснач острие близва връхчетата на късата му коса. „Ти?” Рен изважда късмет. Адски късмет. За разлика от мекия Димоген, който без дори да е включен в играта, изтегля късата клечка. Докато припка към поредната маса, гушнал няколко менюта, той пресича траекторията на свистящия сатър. Хладният метал се забива в средата на челото му с приглушено хрущене. Бликват фонтани от кръв, които в миг се плисват върху Рен и спасителката му като топъл летен дъжд. Димоген изкрещява от болка, която разпилява разсъдъка му в няколко невъобразими измерения на необратимата лудост. Конвулсиите преминават през слабото му тяло като мълния и затихват също толкова бързо. Изпъкналата вена на врата му пулсира с интензитет, далеч по-бесен от максимално допустимия. С всеки тласък на ужасеното му сърце, струята от челото му става все по-къса. Накрая спира. Но той остава на крака. И отваря очи. Пропити с ледена злоба, те се обръщат не в посоката, от която долита сатъра, а към пода – там, където са Рен и сервитьорката. Бълбукащият му смях ги съвзема от болката и вцепенението от падането.

-Дубре, дубре, дубре. Ясну ми е вече. Зарежете я тая работа. Стига игрички. – изтръгва сатъра от челото си, плюейки буци съсиреци и тромаво тръгва към тях – Край на антракта, дружки. Време е за шоу. Единствено по рода си, ууу!
– Е, захарче, до тук с остроумията. – момичето скача и дръпва Рен за ръката – Ако не ти се нрави идеята за екскурзия на три метра под земята, тръгвай с мен.

Рен се окопитва и двамата се гмурват през вратата, далеч от тежките стъпки на съществото. Сатърът се забива в касата и продължава да трепти дълго след тяхното бягство.

Когато изскачат навън, се блъскат в треперещите Дачо и Ками, застанали под набученото пиле. В този момент, едновременно, се случват две неща. Първото – някъде наблизо започва да пищи аларма. Второто – всички по Главната улица спират и се обръщат към входа на ресторанта. Облизват се стръвно и бавно закрачват нататък. Парадът от същества с нездрави намерения и ескалиращия писък на алармата помитат всички мисли на тримата приятели. В съзнанията им се ширват плодородни полета, идеални за отглеждане на чист ужас и животински инстинкти за самосъхранение. Само момичето запазва самообладание.

– По-бавни са от нас. – изкрещява и хуква по хлъзгавите павета – Бързо към плажа със скалите. Там ще натрупаме преднина. Те никога не се уморяват, но за сметка на това са много бавни.
– Какво става тук? Какви са тези изроди? – задъхан я следва Дачо.
– Вампири.
– Вампири? – проплаква Ками.
– Като онези, които вечер се събуждат с мисълта за нечия сънна артерия, ли? – включва се Рен.
– Много по-лоши от тях. Хайде, нямаме време за приказки. По-бързо.
– Как да знаем, че няма да ни набуташ в капан?
– Не можете. Или ме следвате сляпо или оставате ококорени тук. Очертава се голямото празненство във ваша чест. Но не за ваше здраве. Избирайте.

Следващите минути прекарват в съсредоточено безмълвие. Тичат през глава и се препъват по страничните тъмни улички на града, докато звукът от сирената непрестанно пробожда телата им с нагорещени до бяло остри тонове. Не срещат никой, но са наясно, че място за наивно успокоение няма. Съществата, които момичето нарича вампири, са наблизо. Не ги виждат, но усещат тяхното присъствие. Те са гладни за нещо, което циркулира в телата на четиримата бегълци и то не е кръв.

Когато профучават през крайбрежния път и стъпват в ситния хладен пясък, сирената спира. Рязко и неочаквано, както бе започнала преди броени минути. Минути, сторили се като еони на тримата приятели. Думите на момичето не позволяват на обърканото им облекчение да се покаже от руините на раздробения им светоглед:

– Сега наистина го загазихме. Щом данданията откъм острова приключи, това означава само едно. Пуснали са хрътките по петите ни. Знаят къде сме. Дано можете да плувате, защото сега единственият ни шанс е в морето. Хайде!

Върху сивата бетонна ограда откъм улицата, по която те бяха слезли преди секунди, се появява една малка сянка. Тя се издължава и расте, сякаш подхранвана от ехото на приближаващите стъпки. Към нея светкавично се присъединява втора. Трета. И още, и още, и още.

Всички сенки се сливат в едно огромно безформено черно петно, което след завоя добива форма. Десетки малки деца с пластмасови лица. Облечени в тениски на синьо-бели райета. Адски пъргави. Безумно бързи. Най-високото от тях вдига ръка с показалец, изпънат в посока към бегълците. От безизразните му устни се откъсва смях. Не звънък и жизнерадостен детски смях, а жестоко надменен дрезгав кикот, наподобяващ по звук и интензитет жабешко крякане. Останалите изръмжават настървено и хукват към плажа с невъобразима скорост. Моментално доближават своите цели.

Двете момичета биват застигнати първи. Едно от зверчетата скача към Ками. Докато се катери по нея със съскане, тя ужасено си припомня думите на възрастната продавачка – „Дечицата ми ще се ядосат. Не бива да ги дразните. Те така искат някой да купи дрешките им и да ги носи, носи”. Малките ръчички се вкопчват в дългата й червена коса и започват да я скубят злобно. Голям кичур се откъсва от главата й със звук като при разпаряне на стара дреха. Ками изпищява от жестоката пареща болка. Две от децата застигат сервитьорката, захапват я за краката и тя се строполява безпомощно. Тримата се вкопчват в сляпо боричкане и дращене. Дачо хуква да помага на момичетата. Едно от децата скача насреща му и във въздуха се среща с едрия му юмрук. То излетява назад, просва по се врат на земята, изпукват прешлени, но не спира да се движи. Напротив – изправя се на двата си крака с пъргав скок, намества главата си и се изхилва подигравателно. Към него се присъединяват още петима. Наобикалят Дачо с ръмжене и съскане. Докато това се случва, Рен рови за мобилния телефон в джоба си. Изважди го с трепет. Набера трите спасителни цифри. Тъкмо да натисне зелената слушалка, нещо тъпо го удря в тила. Изпуска апарата. Пада по лице в мръсния пясък, който полепва в носа и устата му. Поема въздух, но започва да се задушава. С едно рязко движение се извърта по гръб, плюейки ситните песъчинки. Последното нещо, което вижда на фона на беззвездното небе, е една малка ръка, замахваща с празна стъклена бутилка към лицето му.

Светът му се обагря в червен мрак.

Край на втора част

SAWзопол досега:

I Dare you          Първа част

 

 Embed from Getty Images

Първите дъждовни капки започват да падат в ранните часове на 30 ноември. Над заспалата София проблясва светкавица.

Поредният гръм отеква в прозорците на „Майчин дом” в 02:24 ч. Той е на седмото небе от щастие, докато с треперещи ръце и глас съобщава по телефона за добрата новина. Преди броени минути е станал баща. За първи път в живота си. Майката и малката Калина са в отлично здраве. Момиченцето тежи 3,6 кг, високо е 52 см и на дясното си коляно има родилен белег, подобен на този на баща й. Докато набира поредния номер на тръпнещ в очакване роднина, той отпива глътка от манерката във вътрешния си джоб. Очертава се денонощие на алкохолно опиянение. Както вчера, онзи ден, месеците преди това. Както утре, вдругиден, месеците след това. Сестра му пожелава всичко в живота на детето да върви по вода.

Вървейки по мократа алея в ж.к. Белите брези, двете близначета държат здраво майка си за ръка. Митко радостно нагазва във всяка локва, мислейки се за чудовището от филма, който татко им беше пуснал снощи. Теди реве и се тръшка, че не иска на ходи на детска градина. Майка им изкрещява, нарежда им да замълчат и забързва крачка. Натрапчивата мисъл, която я гложди от известно време, започва да образува все по-големи вълни в нея с напредването на деня. Минава 07:12 ч. и след като остави децата, трябва да се върне вкъщи, за да изпие таблетката предписано синтетично спокойствие и да сготви набързо преди да застъпи смяната си в наскоро открит хипермаркет.

В 08:24 ч. Бисер излиза от кварталния супермаркет с тубичка и квадратна кутийка, скрити свенливо под учебниците в раницата му. Взел е раницата само, за да не събуди подозрение в родителите си, които по принцип обичат да задават прекалено много въпроси. Вместо към училище, върви към малкия апартамент в Люлин 7, където Марин го очаква с нетърпение. Рано сутринта баща му е заминал с приятелката си на СПА хотел близо до Разлог. Сами и скрити зад панелните стени от света и неприятното време, двамата тийнейджъри щяха да се отдадат истински един на друг за първи път.

За първи път от четири години Христо остава сам. Връзката му с Евелина се беше изчерпала и от онази магия, която караше пеперудките в стомаха да пърхат като обезумели, отдавна нямаше и помен. Никога не бяха изневерявали един на друг. Никога не се бяха карали сериозно. Нямаше и други обекти на интерес. Просто любовта беше увяхнала. Докато таксито бавно напредва по бул. България на път към офиса на клиента, той излива душата си на шофьора. Монологът му секва, когато в 09:36 ч. по радиото пускат November Rain на Guns ‘n’ Roses. Целият останал път прекарват в тишина. Христо остава без отговор и изтрива последния ѝ СМС, в който тя пише, че ще се радва да си останат приятели.

Началото на необичайно приятелство е дадено в 10:48 ч., когато бялата жигула на фрезиста Дончо поднася и близва левия калник на BMX x5. Леката кола се завърта на задната си ос и се врязва в каменния парапет на Цариградско шосе. Джипът спира разко и от него изскача мениджърът на голяма българска фирма за софтуер. Отваря вратата на жигулата и студено казва нещо за олющена боя и стотици левове. Прави кратка пауза, след което с добродушна усмивка заключва, че няма нищо по-важно от живота. Протяга ръката си пред невярващия поглед на Дончо. Следва дълго ръкостискане.

Без да стиснат ръцете си, двамата братя се разделят в 12:00 ч. на тротоара пред западналото кафене в ж.к. Банишора. Погледите им преливат от неприкрита неприязън един към друг. Баща им беше починал преди няколко месеца внезапно и без да остави завещание. От тогава непрестанно се препират кой какво заслужава да му бъде прехвърлено. Резултатът от поредната им среща е нищо повече от нови люти кавги и закани. Когато Асен и Петър си обръщат гръб, автомобил профучава през голямата мътна локва на улицата и ги изпръсква със студена кална вода. Нито един не се обръща назад.

Рени се обръща в посока към Витоша и в сърцето й трепва смесица от радост и страх. Около 13:12 ч. е и най-високите части на планината вече започват да побеляват. В средата на декември, малкият ѝ син, който учи социология в Англия, се връща в България за кратка ваканция. Счетоводителката иска да го изненада с подарък – ски каска, която е купила от магазина за зимна екипировка, помещаващ се в малък трафопост в ж.к. Слатина. Целият минал сезон му береше страх, че кара незащитен. Хваща автобус 72 в посока към центъра и с облекчение сяда на седалката до вратата. Ставите я болят неимоверно. От тази болест все по-рядко излиза от дома си.

Сгушен е в дома си на четвъртия етаж в стария тухлен блок в ж.к. Лозенец. От години вече не го отоплява, но е облечен с няколко слоя дрехи и не усеща студа наоколо. Костадин чувства хладината в себе си. Днес се навършват три години от онзи също дъждовен ден, когато онова нещо му отне Иванка. Сега тя щеше да е на 68 години, 2 месеца и 27 дни,  а от сватбата им щяха да са минали почти петдесет години. Разкривените му пръсти галят картичката, която тя му беше изпратила при едно летуване във Вършец. В 14:24 ч. по едната му страна се отронва сълза.

Безутешни, горчиви и едри сълзи, примесени с дъждовните капки, напояват печалната почва в кв. Орландовци в 15:36 ч. Прилежно гримирано и облечено с най-запазените му дрехи, тялото на Васил бива спускано към вечността в затворен черен ковчег. Само думите на свещеника и глухото тупване на пръстта нарушават тишината под кипарисите. Малкият Васил, който не искаше да става и дума да остане вкъщи, също е тук. Спомня си всички онези дни, прекарани с дядо си, който като същински магьосник превръщаше кубчетата дърво в най-прекрасните играчки на света. Той беше и щеше да остане неговия идол завинаги. Нямаше и капка съмнение, че ще стане резбар като дядо си един ден.

„Един ден всичко ще бъде наред” – думите, които Велислава си повтаряше като мантра в продължение на седем години, най-после се сбъднаха. През този период беше опитала всичко – диети, книги, лекари, врачки, процедури. Макар че нито тя, нито Мишо, имаха здравословен проблем, който би могъл да им попречи, тя така и не успяваше да зачене. Той се прибира в 19:12 ч. в тристайния им апартамент в кв. Манастирски ливади – Запад, който почти са изплатили. Първоначално като я вижда, си помисля, че се в случило нещо ужасно. Приближава се и тя му подава безмълвно плика с резултата. Той разбира без да го поглежда. Прегръща я. Дълго време остават неподвижни и заслушани в ритъма на двете сърца, към които скоро щеше да се присъедини и трето. Почти на 37 години, в края на август следващата година, за първи и единствен път, тя щеше да роди.

Безброй идеи се раждат на различни места в София след 20:24 ч. Добри, лоши, големи, малки, градивни, разрушителни, умни, глупави, способни, сакати…Една част от тях умират още в зародиш, без да имат шанс да се реализират. Други щяха да са мъртви до сутринта – забравени, сметнати за глупави или страхливо изоставени при сблъсъка с реалността. Някои от тях щяха да оцелеят. За да изригнат и изгаснат в рамките на деня. За да се затичат, да наберат скорост и да се препънат. За да скочат по-високо, отколкото някой някога е скачал и бавно да залязат. Или да останат някъде там горе – като пътеводна светлина, като символ, като доказателство, че невъзможното е просто дума и единствените истински рамки и пречки, които могат да съществуват, са именно поставените от нас самите.

В късните часове на 30 ноември дъждът започва да затихва. Препускащ на полярния експрес, снегът се очакваше скоро. А животът, заедно с всичките радости и несгоди, напук студа и зимата, щеше да продължи и в новия ден.

„Случайността е пресечната точка на две необходимости“.

Карл Густав Юнг

Точно преди една година беше петък. Температурата клонеше към нулата, а Витоша беше обвита в гъста мъгла, в която най-суеверните съзираха съдбовни образи. Хората, повлияни от поредното предсказание за свършека на света, в случая базирано на уникалното струпване на цифрата 1 в изписването на датата, очакваха да се случи нещо ужасно в този ден. В крайна сметка светът продължи да съществува и след 11:11:11 ч. на 11.11.11 г., а Мексико и Гватемала доволно потъркваха ръце в очакване на огромния поток туристи, които щяха да се стекат в териториите им към края на следващата година, за да “отпразнуват” поредния край на света. Това ме навежда на предположението, че маите може би са били първите ПР специалисти, съществували някога. Все пак създадения от тях “hype” покрай кончината на Земята (поне според популярните тълкувания), продължава да докосва хората с пълна сила и до ден днешен. Това е нещо, което никой съвременен рекламен бюджет не би могъл да постигне. Сори, Феликс.

Точно преди една година започнах нещо ново. Идеята за него се бе родила преди много време, но така и не предприемах първата крачка, която обикновено е и най-трудната. След написването на първата публикация от седемдесет и две думи за този блог, ми трябваха около два месеца, за да се осмеля да натисна бутона Publish за първи път.  Когато това стана, бях безкрайно ужасен. Причината не беше заради падащи метеорити, цепнатини в земната кора или огромни прииждащи вълни, заплашващи целостта на външния свят. Беше нещо с далеч по-маловажно значение за Земята, но с огромно роля за мен и целостта на вътрешния ми свят. Тогава за първи път не поставих тухла в Стената. А извадих.

Колко тухли са премахнати към днешна дата? Не мога да кажа, а и не е нужно, защото няма никакво значение. Ценното е друго – като се обръщаш назад и започнеш да навързваш събитията, да прозреш незабележимите на пръв поглед закономерности. Това са моментите, които целенасочено са коригирали посоката ти на движение и са те довели до мястото, където си в момента по пътя за твоята лична Тъмна кула/Обетована земя. За всичко това е нужно време и търпение, защото отговорите на истинските въпроси (ако изобщо има отговори), не идват наготово като последния news feed, а на принципа „проба, грешка, поука”. Нужно е да има правилна гледна точка, придружена с разбиране и приемане. A най-важното е вярата. Не вярата в свръхестествено същество или в някой нарочен идол, а вярата в собствената си значимост. Винаги ще има някой по-умен, по-способен, по-находчив, по-красив, по-богат, по-популярен, по-талантлив и тн. от теб, но никога няма да има някой, който да е точно като ТЕБ. Банално, но безспорно.

Казват, че една от основните ни черти бил негативизмът. Аз казвам, че черногледството чисто и просто е вяра, тръгнала по лош път. Понеже днес имам двоен повод (една година/седемдесет и две публикации от началото на блога), предпочитам аз да отправя пожеланията.

Желая ви стремеж към зачеркване на минусите и трансформиране на дефектите в ефекти.

Нека всеки от нас има вяра и открие своя индивидуален Път в живота.

Нейде далеч в синьото безоблачно небе се носи птица, която започва да се снишава с висока скорост. Прелита ниско над морето и сянката й профучава над съдържанието, изливащо се от отходните тръби, скрити под гладката и блестяща повърхност, далеч зад шамандурите; над главите на нудистите, изгарящи под щедрите августовски лъчи; над капанчетата, където мъже и жени нагъват цаца с пържени картофи без сирене и изливат в пресъхналите си гърла безчет бири; над ниските храсти до ръба на пясъчната ивица, в които двойка младежи откриват богатствата на необятните светове, притаени под оскъдното им бельо; и така чак до Големия път с препускащите на север и на юг автомобили с още и още отпускари. Птицата преминава покрай къмпинга в горичката със смокинови дървета и чува любовния зов на женската, скрита под прохладната сянка. Завърта главата си по посока на звука и след секунда се забива като снаряд в крайпътния знак „Забранено изпреварването“. Перушината започва да се стеле като тихо, но необратимо знамение над празната бутилка с етикет „ML“, захвърлена до металния пилон.

На фона на двете слънца, задрямващи далеч отвъд знака, бутилката и двулентовия път, бавно преминава двайсетместно туристическо влакче на колела. В него, заедно с още трийсетина човека, пътува и един висок младеж, чувстващ се като сардина в лепкав сладко-кисел сос. От двете му страни нежно го притиска мека потна плът. В близост някой щедро облъчва с вчерашния си дъх на дюнери с много чесън и лук. От нечий музикален плейър се дочува веселяшко лятно парче, задаващо екзистенциалния за мнозина въпрос „Сливите ги няма, кажете къде са?“.

Името на младежа е Рен и в този ден той прекрачва прага на своята двадесет и шест годишнина. Започнал е краткото си пътуване до Кала Созопол от близкия къмпинг, където преди броени часове е разпънал новата си палатка, подарена му от колегите във фирмата. Освен няколкото остроумни, дразнещи и неразбрани от никого шеги, тя ще е единственото нещо, което той ще успее да разпъне по време на почивката си на морето. Рен никога не е отдавал особено значение на рождения си ден. Макар че няма конкретни очаквания за предстоящата вечер, тънката му усмивка загатва, че е готов да се потопи напълно в нея. И не само в нея.

Погледът му, воден от несъзнателна интуитивност, фиксира нещо шарено, поклащащо се от тавана на вагона пред него. Там, в такт с движението на влакчето, се полюшва ококорена парцалена кукла. Усмивката й е застинала в израз на отблъскваща дружелюбност. Когато влакчето намаля скорост на един от острите завои, безжизнените й очи срещат неговите. „Евтина банална играчка от бездънния Жълтай, окачена тук от човек без вкус и излишни нерви, за да се разсейват децата на дразнещите сурцани“, мисли си Рен, докато прави снимка на куклата. В това време нещо се размърдва в джоба на късите му панталони. За щастие не е чужда заблудена ръка. „Я, поредният, сетил се за мен. Добре, че имам mazebook“. Отключва очукания си мобилен телефон и съзира един от най-ценния подаръци, които някога би могъл да получи. Подарък, който заслужава да заживее в убежище по-достойно от петгодишен апарат, страдащ от технологичен Алцхаймер:

“4estit rojden den sladyr da si 6tasliv zdrav wesel obi4an i mnogo mnogo zdrawe i pari4ki. cunki”

Фани. Дълбоко хлътнала за дълбоко хлътване, тя го преследва от дълго време с настървеността и упоритостта на вълк, скрит в свинска кожа. Но безуспешно. „Толкова години минаха, а тя така и не се примири с факта, че няма никакъв шанс. Все пак си падам по жени.“

За зрънце от секундата, като 25-и кадър в телевизионна реклама, в съзнанието на Рен се стрелва образа на парцалената кукла. От усмихната й уста изригва гъст червен фонтан, докато изръмжава дума на непознат език. Рен потреперва от хладината на изреченото, все едно носещо се от дълбините на прокълнат саркофаг от сив лед. Тръска глава и установява, че всичко около него е нормално. Куклата е все така добродушно непривлекателна, но нито дава признаци, че може да говори, нито е подгизнала в червена течност. Влакчето профучава покрай самотен стопаджия.

„Чевеумра? Въобразяваш си, пич. Прекомерно си се развълнувал. Съвсем скоро като пийнеш няколко малки от големите, ти ще заговориш на гласовете. Не те на теб“. Тягостното му настроение бързо се разсейва с приближаването на крайната цел. Курортът Кала Созопол – идеалното място за подобряване на настроението и издигането на неговото добруване на пиедестал. „Един твърде нестабилен пиедестал, но на кой му пука“. Запазва съобщението на Фани и проверява телефона си за точен час. Въздишка. „Отново закъснявам. Изглежда времето е безсилно да излекува някои стари навици. Но поне учи на нови. Всеки път задобрявам в ролята си на непукистична божа кравичка“.

На няколко стотици метра от него, Дачо и Ками – негови много добри приятели от училище, които никога не играят шах, когато имат достатъчно свободно време – го чакат търпеливо. Въпреки 27-минутното закъснение. Поредното му. “Нали за това са приятелите”, скептично мисли си Дачо, “за да разбират и приемат дразнещите черти от характерите си като част от чара на всеки един, а не като нещо, за което да негодуват или да осъждат”. Ками разглежда с интерес една от сергиите в близост до спирката на влакчето. Възрастната продавачка всячески се опитва да им продаде стоката си, изложена на деца-манекени без глезени:

-Виж, чадо, каква мекота, а в същото време – колко е здрава! А? – подава блузата на Ками и я хваща мило за едната ръка.
– Да, наистина – с учтива заинтригуваност отвръща Ками.
– С тези две ръце съм я плела, да знаеш. Както всичко останало тука. Отлично качество!
– Хубави са нещата, спор няма…
– Няма, няма. Девойче, гледам, че ги харесваш, а и си добричка. Затова, на цената на една блуза, ще ти дам две!
– Благодаря ти, но нямам нужда сега.
– Момче – бабата се обръща към Дачо, докато посочва с разкривената си от артрит ръка първо блузата, след това Ками – виж как синьото й отива на очите, а бялото – на кожата. Вземи една за нея, пък другата за майка ти. Много ще се зарадва жената.
– Може би следващия път – категоричен е Дачо.
– Следващият път ще са свършили, че бързо се харчат. Пък и аз съм стара вече. Ехее, нищо не се знае. Вземете сега. Живи и здрави да сте, помогнете на една стара женица.
– Госпожо, нямаме интерес. Благодарим още веднъж. – сериозно отвръща Ками.
– Дечицата ми ще се ядосат – жената кимва към едно безкрако пластмасово дете – Не бива да ги дразните. Те така искат някой да купи дрешките им и да ги носи, носи…

Дачо вижда влакчето на Рен, хваща Ками за ръка и се разделят с продавачката без да купят нищо. Бабата ги изпраща с престорена усмивка, а сухите й устни незабележимо прошепват няколко думи. Недобри думи. Ками потърква слепоочията си, усетила предупредителния повей на зараждащата се вихрушка на главоболието. „Май трябваше да купя нещо. Малко ми стана кофти за нея“.

Влакчето спира плавно и тълпата се излива на уширението като гъст и лепкав карамел. Рен се приближава, здрависва се с приятелите си, приема поздравленията им за рождения си ден и ги повежда към близкия супермаркет, за да подсигури вечерта с течна емоция в различни цветове. Не се извинява за закъснението, макар че думите са му под езика. „Муууууу”. От магазина купува бира, джин и тоник, и се отправят към близката плажна ивица, за да отпразнуват повода.

По пътя за плажа тримата се разминават с няколко човека, влачещи се с бавна, зигзагообразна походка и кървясал поглед. Не им обръщат особено внимание. Все пак се намират в морски курорт и е нормално да срещат странни хора по улиците. „Най-малкото, че съвсем скоро и ние ще изглеждаме така. Дори и по-зле, най-вероятно”, убеждава себе си Рен, докато прави снимки на няколко восъчни свещи, с които е декорирана оградата на пръскащ се от хора ресторант за морски деликатеси. Идея си няма колко правилно ще се окаже това му убеждение часове по-късно.

По невнимание Дачо блъска един от пияниците на пътя. Непознатият се извръща към него с разширени очи, огряни от блясъка на безумието и жаждата за възмездие. Провокира го, наричайки го с груби думи. Казва нещо нелицеприятно по адрес на Ками, която се възпламенява и тръгва към него със сляпа решителност. Дачо запазва хладнокръвие и хваща здраво лявата й ръка, на която тя носи кръгъл жълт пръстен с нарисувано усмихнато лице. Прошепва нещо в ухото й, гледайки пръстена. Непознатият започва още по-силно и грубо да напада тримата с мръсните си думи. С безкрайно усилие на волята да запази сериозен и неязвителен тон, Рен обелва „Извинявай, не беше нарочно!” и му обръща гръб. Докато тримата се отдалечават, пресипнал и с неизчерпаема злоба, пияницата продъжава да сипе върху им канонадата си от непристойни епитети. През целия път до плажа Дачо не спира да стиска юмруците си до болезнено бледо. „Как можахме да сме толкова мекушави?“. За няколко безкрайни минути вратът му се схваща непоносимо.

На плажната ивица, недалеч от спокойните вълни, тримата намират самотна люлка с две седалки. Превръщат няколко грапави камъка в масичка. Дачо довлича прогнила дървена пейка, подписана на места с гуаното на морски птици.

– Знаете ли, по нашия край е прието, че ако те нацвъка птица, това ще е на късмет? – поглежда ги Ками.
– А в нашия е прието, ако птицата те нацвъка, да я поздравиш. Нейната майка също. И всичките й роднини. До девето крило – отвръща Рен в типичния си саркастичен стил, което е безспорен признак, че настроението му започва да се изстрелва във възходяща права.

Искрен, силен и с пълно сърце смях, такъв, какъвто може да е само сред истински близките хора, напушва и тримата. Тягостното настроение от преди малко се стопява като кубче лед върху прежурян от обедно слънце пясък. Чашите се пълнят, за да се изпразнят, за да се напълнят наново. Наздравиците следват една след друга. Езиците се развързват и препускат един през друг. Недалеч от тях някакъв чужденец прави фотосесия на приятелката си, която без свян и задръжки излага на показ разнородни части от щедрата си анатомия.

– При наличието на такива цици всякаква свенливост отдавна е останала в сянка – констатира Дачо.
– При такъв апарат всякакъв бюст би се показал на слънце – отвръща Ками.
– При такава компания, глътката се отваря още повече – заключава Рен и вдига чашата си за поздрав.

Три пластмасови чаши се допират глухо една в друга, докато три усти изричат в един глас „Дзън“. Два часа по-късно, след безброй повторения на ритуала с чашите и овладяването на изкуството да се пие всичко, което става за пиене, денят дръпва ципа на палатката си. Нощта влиза триумфално, придружена от цялата си свита от неподозирани ужаси, които търпеливо очакват да се развихрят на сцената.

Тримата приятели се съгласяват, че е дошло време за хапване и се връщат в града.

Край на първа част

SAWзопол досега:

I Dare you

Този път няма празнота. Има ярост. Чиста като кристал и остра като бръснач.

Ватманът пришпорва задъханата мотриса през целия път от „Попа” до площад „Македония” като непрестанно натиска дразнещия звънец на трамвая. Дали е подгонен от закъсняващ график или от желанието да приключи най-после с поредната скапана смяна, да се прибере вкъщи с поредната бутилка, в която за пореден път да удави неудовлетворението си от живота, докато за пореден път си изкарва бесовете върху хората, с които живее? Не мога да кажа, а и не ме интересува. Знам само, че докато кара бясно по „Графа” и „Алабин” всъщност ми прави услуга. Защото така балансирането ми в превозното средство е по-трудно – съответно и по-интересно. А аз обичам да се возя в масовия градски транспорт без да се държа за каквото и да е.

Когато бившият колега на един настоящ паркетен лъв набива спирачките и отваря вратите на площад „Македония”, изскачам от трамвая с детинска небрежност, подмивам го с безразличие и го забравям с добро. Продължавам по „Христо Ботев” в посока към кръстовището с булевард „Стамболийски”. Гледам напред, без да си правя труда да концентрирам погледа си в нещо определено.

Случва се към края на отсечката. Някъде в далечината се движи човек, който изневиделица пропада някъде, смалявайки се с двайсетина сантиметра. In this very moment осъзнатостта ми изблъска автоматизма като осиротял киноман, врязващ се в тълпата с хора, отишли с безплатни покани на премиерата на дългоочакван филм без реално да имат идея защо. Забързвам към мястото като междувременно преравям раницата си в търсене на фотоапарата тип „сапунерка” (който нося със себе се все по-често).

„Пропадналият” е момче на биологична възраст около моята. Десният му крак е потънал до коляно в единия от бетоновите капаци, покриващ улична кабелна шахта. Всичко става толкова бързо и изненадващо, че опорният му крак, които е останал извън дупката, се изкълчва. От това опитите му да се отърве от неочаквания капан са още по-мъчителни. Докато го приближа, той вече се е измъкнал и с куцане се отдалечава от мястото. „Всичко наред ли е, човек” – подхвърлям въпроса си, който се отблъсква в него и безславно се разпръсква по гладкия асфалт на кръстовището на булевард „Христо Ботев” и улица „Позитано”. Непознатият напуска сцената завинаги.

Като надниквам в дупката започвам да разбирам добре нежеланието му да говори. Тя е дълбока към 40-50 см и широка около 15 x 30 см. Пълна е с боклуци, а ръбовете на отвора й са осеяни с тлъста ръжда – нещо, което ме навежда на мисълта, че тя не е там от вчера, нито откакто последно валя като из ведро или земята получи първични и вторични замайвания. По-скоро от времето на последния ледников период…

Да, наясно съм, че става въпрос за поредната, тъпа, дупка. Една от многото тъпи дупки, които не спират да ни пробутват VIP пропуски за столичните болници и твърде често успяват. При това без в тях да се крие клоун с пожълтели очи, който с престорена усмивка предлага реещи се балончета на наивните минувачи, гонещи хартиените си корабчета, които никога не достигат.

Осъзнавам и, че за пореден път засягам тема, която погледната от висотата на изконните родни проблеми, простиращи се по цялото протежение на незавършената магистрала, свързваща ориенталското ни минало с предизвиканото европейско бъдеще, това изглежда като незначителничко проблемченценце. Като темичка, която най-много да удостоите с прибързан лайк и забравите веднага след като отново поемете по пътя на поредното си (безцелно) фейсбук скролване.

Но ще мислят ли така дузината минувачи (майка с дете, възрастна жена с кученце, няколко ученика, костюмирани младежи, тихо говорещи на английски), които минават в непосредствена близост до дупката, докато лаская бетонното й его с няколко снимки, отнели ми по-малко от минута? Ще смятат ли за незначителен проблем, за едно щракване на пръстите да клекнат насред улицата унижени и с разкървавени крайници, изкълчени глезени, охлузени ръце?

Ако имаме дори капка срам от това, че по традиция сме на челни места по негативни показатели (и на последни места по позитивни) в Европа, както и самочувствието, че сме в състояние да пристъпим по-далеч от безветреното дъно на спокойната посредственост не само на думи, трябва да се вглеждаме и в дребните дразнещи неща. Тези, които остават незабелязани и сиви покрай нас, докато препускаме нагоре-надолу по ежедневните си дела, но добиват болезнена важност в моментите, когато пропаднем или се препънем в тях.

Да се вглеждаме и да не им оставаме длъжни. А да им отвръщаме подобаващо. С ярост. Не сляпа и унищожителна, а справедлива, обоснована и градивна. Чиста като кристал и остра като бръснач.

and I need to set my anger free
and I need to set my anger free
and I need to set my anger free
and I need to set my anger free

Metallica, St. Anger

Сцена 1
Събота, 6 октомври. Около 5 ч. следобяд. Автобус 98 спира на последната си спирка в с.Железница. След като всички пътници слизат, шофьорът затваря вратите и обявява почивка от десет минути. Докато той се отдалечава, гневен чичка се отделя от стадото, тълпящо се плътно до автобуса, и му изкрещява със злоба:

– Къде тръга, ей? Отваряй вратите!
– Има почивка от 10 минути. След като се върна, ще отворя и всички ще се настанят спокойно.
– А бе какви 10 минути, я отваряй!

Шофьорът тръгва по пътя си, а господин „ти луд ли си да обръщаш гръб на МЕН, педалонатискачо тъп” побеснява и започва да заплашва с юмручна саморазправа. Провокацията му не получава ответна реакция. Той се връща при стадото и започва да реди закани какво ще причини на шофьора, когато се завърне от почивката си.

– Това наистина ли се случва? – обръщам се към Митко.

Сцена 2
Пейка в Борисовата градина два часа по-късно. Лафче на оризови ядки и слънчогледови семки след смазващ вело преход. В парка няма осветление и наоколо тъне пълен мрак. През две-три пейки от нас, някакъв пич, заобиколен от приятелите си, сърцато дрънка на кухарка и пее. Усилвателят до него разнася глас и музика в околния мрак. Супер приятно e – идва ми да се излегна на тревата и да се зарея в беззвездното софийско небе.

Идилията се пръсва като балон, когато от пейката, намираща се от срещуположната страна на алеята, се надига младеж с дрезгав глас, който се насочва към китариста на зиг-заг зъбейки се:

– Намаляй го това веднага. Цяла вечер ми врещиш в ушите.
– Някъв проблем ли има? – обажда се глас от групичката на китариста.
– Кво?
– Проблем ли има, казвам.
– Ти….дървиш ли ми се нещо?
– Просто не разбираме какъв е проблемът.
– Не, дървиш ми се.
– Какво толкова има? Човекът си свири и пее…
– А, бе, ти на мен ли ще се дървиш? Кой си ти да ми се дървиш, БЕ?

Агресорът се нахвърля към защитника. Следват шумове от безответно боръчкане. Издрънчава китара. Всички от страната на китариста стават, за да успокоят ситуацията, двама-трима от страната на Дрезгавия стръвно се приближават, готови да се нахвърлят в потенциалното меле като вълци. Някой се заканва с думата „нож”.

– Добре, добре – с прекършен глас отвръща един от потърпевшите – Вдигаме си нещата, човек. Не искаме повече проблеми. Спираме.
– Не съм казал да спирате – намалете!
– Всичко е наред, тръгваме си.
– Къде тръгвате, не съм ви казал да спирате – намалете!

Китаристът и приятелите му си тръгват безмълвно. Озверелите се връщат на зиг-заг към пейката си. Аз за пореден път се замислих върху идеята за телескопична палка и за сцената, в която произволно гневно лице изчезва в червена мъгла.

– Това наистина ли се случва? – обръщам се към Хрис.

Сцена 3
Развива се около полунощ на същия ден, докато описвам първите две ситуации (каква ирония само). Ще ви спестя подробностите, защото е важно казаното. То е под формата на монолог, а цитатът е обсолютно автентичен:

– Ако продължаваш да се държиш по този начин, ще се разправяме по друг начин. Тази вечер прекали и ще ти е за последен път. Ако ти стиска – дръж се по този начин.

Междувременно в с. Сливарово се разнесъл самотен лай, който не бил чут от никого.

– Това наистина ли се случва? – обръщам се към себе си.

Равносметка
Сигурен съм, че можете да дадете още много подобни примери, с които сте се сблъсквали в ежедневието си. Примери за нерационалната човешка агресия и безбройните разклонения, в която тя има невероятната способност да избуява, да се възпламенява за миг и да помита всичко със себе си. Не съм в състояние да се впусна в анализ, защото тази тематиката е нещо, в което съм много бос. А в студени времена като нашите определени хора предвидливо си ходят (газят наред) с вълнени чорапи. Даже навличат по няколко чифта. Че и шапки си имат. Дебели и вечно стягащи ги…

Невеж съм, затова спирам, за да заключа накратко. С три думи.

Хората са странни.

Изпълнен съм с благодарност.

Благодаря на полицая, който не ме глоби заради това, което направих.

Благодаря и на полицая, който ме глоби заради това, което не направих.

Провеждах важен, 5-секунден разговор, когато патрулката ненадейно се появи от една странична улица. Въпреки скоростната ми реакция да пресъздам заблуждаваща стойка, имитираща тази, в която бях, докато държах телефона, вече бе късно. Сирена, крайно вдясно, аварийки, документи за проверка. След кратката размяна на реплики с учтив и приятелски тон (чувствах се така все едно бях нахлузил перфектния poker face и се разхождах по терлици сред безветрено поле, изпълнено с пулсиращи в червена светлина бомби), полицаят, чието име не запомних, въпреки че се представи два пъти през това време, премина към същината на разговора:

– Знаеш защо те спрях, нали?

– (Влизам в задължителната роля на галфон). Мисля, че карах с нормална скорост. Не съм превишавал ограниченията.

– Не е заради скоростта. Говореше по телефона.

– (Няма смисъл от преструвки. Решавам да не се отдавам на махалото на неистината и да бъда максимално искрен). Да, но само за 5 секунди. Бързам да оставя едни неща, понеже е 5 без нещо и работно време на фирмата е към края си. Моята лента беше абсолютно чиста. Нито отпред, нито отзад, имаше някой. Внимавах, а и беше за толкова кратко.

– Няма значение за  колко време е било. Ти говореше по телефона, докато шофираше. А това, според чл. 183, ал.4, т.6 от Закона за движение по пътищата, се наказва с глоба в размер на 50 лв…

– (О, не) Ъхъ.

– …и отнемане на 9 контролни точки.

– (О, нееееееееееееееееееееееее)…

– Остани тук, докато ти напиша акта. След 20 мин ще съм готов с него и ще те извикам, за да го вземеш.

Полицаят се прибра в патрулката, а аз се отдадох на размишления, облегнат на отворения прозорец. Времето беше слънчево и спокойно (също като мен) и по никакъв начин не даваше индикации, че след по-малко от 30 минути щеше да се намръщи (за разлика от мен) и отприщи влошаващото си настроение под формата на жесток порой от водни талази и градушка. Приземният етаж на сравнително нова бизнес сграда щеше да започне да се наводнява и една чистачка самоотвержено, но безполезно, щеше да изрива настъпващите вълнички с лопата за сняг. Влюбени до скалп тийнейджъри щяха да се целуват нежно под дъжда напук на едрите капки и подгизващите кецове. Хора с апокалиптични настроения щяха да предвидят началото на края. Хиляди други, скрити зад стъклените стени на модерните си офиси и вглъбени в текущите си дела, щяха разсеяно да погледнат навън и веднага след това отново да се потопят задачите си. Котката ми щеше да продължи да спи, свита на кравай.

Доста преди да минат обявените 20 минути, от патрулката ме привикаха с клаксон. Пътят до съдийската скамейка се откри много по-скоро от очакваното. Приближих се до мястото отдясно на шофьора, облегнах се на прозореца и безмълвно зачаках неизбежното.

Чукчето се издигна до най-високата си точка…

– Борисе, виждам, че си шофьор отскоро. Още нямаш три години стаж, съответно нямаш и пълния набор от контролни точки. Ако сега ти взема тези девет, ще паднеш под критичния минимум.

…за един кратък миг остана напълно неподвижно там…

– Което ще рече, че като ти напиша акта, ще трябва да отидеш при инструктор и да изкараш няколко допълнителни часа, за да възстановиш част от отнетите точки.

…след което бавно, но непоколебимо, се устреми надолу с глухо свистене…

– Но реших да не ти  го пиша. И това е изключение. Следващият път няма да завърши така. Вземи си поука. Купи си хендсфрий. Използвай го. Избягвай такива ситуации.

…и “пуф” – точно преди да удари плочката с безкомпромисна решителност, ненадейно изчезна в гъстата бяла мъгла на моето недоумение.

– Ето – вземи си документите. Това е от мен. Приятен следобед.

– (Това наистина ли се случва?). Благодаря ви. (Сплитам пръсти). Наистина ми беше за първи път. (Разплитам пръсти). Повече няма да се повтори.

Върнах се бавно към колата, разкъсван от въпроси, на които не можах да си дам адекватен отговор. Очаква ли се нещо от мен сега? Наистина ли всичко приключи или той иска да му се отблагодаря по някакъв начин? Бях чувал много истории за поощряване на полицейската благосклонност, но когато яйцето се търкулна опасно близо до седалището ми, се чувствах абсолютно безидеен как следва да постъпя. Седнах на шофьорското място и се взрях в огледалото за обратно виждане. Патрулката също ме гледаше и чакаше. Началните акорди от „Ecstasy of gold” в изпълнение на Metallica прокънтяха в съзнанието ми. Ами сега?

Изведнъж ми хрумна нещо. Реших да импровизирам и да се престоря на хищен бозайник от семейство кучета, притежаващ оранжева козина, дълга пухкава опашка, удължена остра муцуна и ценна кожа, който е престанал да съществува. Накратко – „Умрела лисица”. Зарових се безцелно в документите, започнах да изследвам с интерес съдържанието на полупразната жабка, пуснах два-три въображаеми смс-а. И еврика! Минути по-късно патрулката пусна предните светлини и отпраши в неизвестна посока. А аз направих едно от най-бавните си пълни йогийски дишания досега. Така и не разбрах дали полицаят е искал нещо или не. Не съжалявам, че не научих отговора.

В този момент получих първия искрен пристъп на благодарност за деня.

Но явно той не беше достатъчно силен и искрен, защото около 2 часа по-късно, на жълтите павета, поредният Чичко Полицай ми помаха със стоп палка. Крайно вдясно, аварийки, документи за проверка. Този път съвестта ми беше по-чиста и от девича сълза, проронена в лъчист августовски ден на брега на най-високото от Седемте рилски езера. Езикът ми се отприщи като мустанг, пуснат свобода:

– (Like a boss). Заповядайте шофьорската ми книжка и талона към нея. Тук някъде са и документите за гражданската отговорност. Момент. А, ето ги. Докато разглеждате документите вероятно ще забележите, че регистрационния номер в полицата не е същия като този на автомобила. Пояснявам. Преди време ни откраднаха една от табелите и я пуснахме за издирване. За съжаление не я откриха и се наложи да подадем документи за  нов номер. Доста бързо стана. Допълнението към полицата относно новия номер е ето тук. Каското е в папката под…

–  Господин Кондев, знаете ли защо ви спрях?

– (Мислено прехвърлям какво се е случвало в последните минути – не съм говорил по телефона, не съм засичал никой, нито пък съм минавал на червено или карал с висока скорост. Абсолютна сълза, че и дестилирана даже). Ами, не. 

– Защото от първи август са въведени нови правила относно шофирането с включени светлини. След  тази дата те задължително трябва да са пуснати  през цялата година. Днес е 10-ти, а вашите светлини не са пуснати.

Мустангът изпръхтя и премина в лек тръс.

– (Човек, защо не си четеше смс-ите? Да – онези, които допълнително получаваше след  потвърждението на плащането на таксата за Синя зона? Там съобщаваха именно за това. Сам си си виновен. Понякога не мога да се/те разбера). Така ли? Ами, за съжаление, не гледам много телевизия и явно съм пропуснал тази важна информация.

– Не по телевизията. Беше обнародвано в Държавен вестник.

– (Ама ти сериозно ли? Държавен вестник? Не, не трябва да се смея.  Добре, нека опитаме нещо различно). Добреее. А знаете ли, че преди малко ваши колеги ме спряха за рутинна проверка? Всичко беше наред. Дума не споменаха за светлините. Ако ми бяха казали за това изискване, сега нямаше да има повод за нашата среща.

– Не мога да отговарям за действията на мои колеги. Аз констатирах нарушение по чл. 70, ал.2, т.3 от Закона за движение по пътищата. За него се съставя фиш за глоба в размер на 20 лв. Можете да я платите в 7-дневен срок чрез пощенски запис в най-близката пощенска станция или чрез банков превод по сметката, посочена във фиша. Искам да ви помоля за личната ви карта.

Мустангът се спря. Не се чувстваше уморен, нито пък мислеше, че така стеклите се обстоятелства са спънали устрема му по някакъв начин. Просто предпочете за момент да погази в поток от тишина и даде думата на света.

Изчаках написването на фиша, взех го с усмивка и изпратих полицая с искрени пожелания за всичко най-добро. Завъртях ключа и потеглих. С пуснати светлини и телефон на почетно разстояние. И през ум не ми мина да запея “Fuck the police”.

Тогава получих втория искрен пристъп на благодарност за деня.

Полицаи са ме спирали и преди, но за първи път ме глобяваха. И то как! Актът щеше да ме ужили доста грубо и да повлече куп разправии след себе си – времеемки пътувания в провинцията, разходи, сблъсък с институции. В сравнение с акта, фишът ми изглеждаше като безобидно ухапване от комар, от което след броени дни няма да има и следа. Само блед спомен, може би.

По времето, когато се случи всичко това, бях обзет от едно нереално спокойствие. Не се уплаших. Не се държах предизвикателно. Не провокирах. Не се отдадох на негодувание. Не се самосъжалявах. Не изпадах в безсмислени пораженчески разсъждения от типа „Защо точно на мен се случи? Шиб***** куки нямат ли си друга, по-важна работа? Хората се избиват по пътищата и виновните се измъкват безнаказано, а те, видиш ли ги, ми правят проблем за някакви дребни неща”.

Нищо подобно. Просто се пуснах по създалото се течение от пространството на вариантите, свалил степента на важност на събитията до един абсолютен минимум, пределно спокоен и неподвластен на жадните за енергия махала, които хищно кръжаха наоколо. Не оцветявах ситуациите с излишни емоции, нито се водех от често пробутваните мнения какво представлявали полицаите в България. Концепцията си беше лично моя. Предпочетох да приема всичко като една игра и да се водя от моите представи какви биха могли да са правилата й. Дори вътрешно се радвах, защото през тези няколко часа непрекъснато осъзнавах, че попадайки в тези необичайни за мен ситуации, аз научавам много важни неща. (Препоръчвам ви да се запознаете с книгите от поредицата „Транссърфинг на реалността” на руския автор Вадим Зеланд, в които можете да намерите доста смислена информация по тези, а и по много други интересни теми).

Някъде тогава си припомних момент от една лекция по НЛП (невро-лигвистичното програмиране) преди време. Човекът, който обясняваше какво представлява този подход за общуване, личностно развитие и психотерапия, отбеляза нещо много важно, което се запечата в съзнанието ми. Kаза, че понятие като „отрицателен опит” не съществува в терминологията на НЛП. Всичко било обратна връзка. Дали тя ще се трансформира в нещо полезно (опит, от който да се поучим как по-ефективно да действаме в бъдещи ситуации) или в нещо пораженческо  (негодуване, че вечно другите са отговорни за незавидното ни положение), зависи от личния избор.

Аз избрах да се уча от опита и така се появи благодарността. И в този ден, в който преди 26 години поех първата си глътка въздух, искам да ви пожелая точно това.