Не бързам

Не бързам – каза той,
аз също – каза тя,
и повече не я видя.
Тя
не бързаше, защото
имаше всеки и каквото
пожелае.
А той
просто искаше някой,
с когото да бъде
до края.

Между Рая и Ади

Всичко започнало със свирка – тежка, пронизителна и директна като юмрук. От онези, които стриват съзнанието на пудра захар и го отвяват във всички посоки. Последвало петчасово клатене по железопътната линия, в края на която, като символ на всичко хубаво и ново в живота, се издигал градът с главно С. Превита под тежестта на сака, пълен с дрехи и храна за поне седмица, Рая слязла неохотно на перона. Срамувала се да пита за посоката и сама затърсила спирката на автобуса, който трябвало да я откара до общежитието. През целия път до новия си дом, а и дълго след това, незаглъхващият писък на влака тихо чоплел в раната ѝ, зейнала при раздялата с майка, брат и градчето, побирало калъпа на живота ѝ.

Гледах отсъстващите звезди през прозореца, а думите на Рая се плъзгаха в мен заедно глътките от петата бира. Чудех се с какво остроумие да отвърна на нейната компактна житейска история, когато се случи нещо извън контрола ми. Дясната ми ръка пусна халбата, отдръпна се от масата, изкачи облегалката на стола и предпазливо се лепна на гърба ѝ. Допирът до женско тяло подейства като катализатор на задрямалата ми мъжка природа. Сърцето ми се впусна в яростен спринт и отприщи спешни потоци от еритро, левко и тромбоцити към две основни направления – главата ми и другата ми глава. Пиян, сдухан и надървен на диамант гледах навън, неспособен да отроня и дума от извинението, което се кондензираше в устната ми кухина. Но така и не се наложи. Малка бледа ръка се намести като котка на чатала ми – точно там, където огънят беше най-силен, и не само че не се отдръпна, а и започна да ми го гали.

Първият ми път с Рая беше няколко седмици след това. След лекции я изпратих до входа на общежитието, където се заговорихме за тривиални неща. Стъмни се и дойде време да тръгвам. Тя предложи да изчакам с пожеланията за уикенда и първо да изпием по чаша чай в стаята ѝ. Приех с престорена изненада. Кълбовидна мълния с равен заряд страх и възбуда ме покоси и изгаряше по дългия път до седмия етаж. Стаята беше безупречно скромна – две легла, маса с мушама, разкривен гардероб. Рая включи нагревателната кана. Аз констатирах колко е топло и уютно. Тя сподели, че обича да шета. Аз я попитах свиква ли със София. Тя разкри, че всеки ден преоткривала чара ѝ. И така се измъчвахме с дежурни въпроси и отговори, докато изведнъж темите се изчерпаха. Налегна ни килотонна тишина, нарушена единствено от завиращата вода в каната. Който твърди, че тишината е висше блаженство и знае как да я постигнете – не му вярвайте, просто иска да ви вземе парите. Рая пое инициативата за втори път този ден:
– Одеве на входа…май малко ме надуха.
Джентълменът в мен се притече моментално на помощ. Седнах зад нея и замачках кльощавите ѝ рамене като виртуозен органист. Дишането ѝ се учести и вдъхна сила и смелост на пръстите ми, които тръгнаха надолу, а впоследствие и навътре. Тя замърка и не след дълго си показа ноктите. Нощта ни погълна лакомо и без задръжки.

След тази нощ започнахме да се консумираме на всеки две седмици – когато съквартирантката ѝ се прибереше на село. Винаги се срещахме там – на предпоследния етаж в блока с мръсно жълта фасада, от който се открива неповторима гледка към Ловния парк. С Рая беше като на свръхекспресна експедиция от Северния полюс до тропиците – ледените полета се превръщаха в топли влажни джунли по-бързо дори от мисълта на светлината. Не се измъчвахме с думи и прелюдии, а го вкарвахме по същество. Аз лягах по гръб, тя яхваше елхата и първичното повтаряемо движение беше всичко, което искахме да празнуваме. Леглото осъмваше в локва от страст, заслонена под зашеметените ни тела. Отивах за душ, тя отваряше прозорците широко и продухваше наводнения матрак със сешоара си. Винаги се къпеше, след като си тръгна. И с това следите от всичките агрегатни състояния на похотта биваха заличени до следващия път.

Всичко завършило с чукане – напористо, несекващо, грубо.  От онези, които оставят дробовете без дъх, изстрелват пулса в Млечния път и потапят косъмчетата по гърба с объркани вадички пот. Тласък след тласък, всеки по-яростен от предишния, секундите приближавали към неизбежната кулминация. Вратата изригнала изведнъж и едвам се задържала на пантите. Бащата на Ади връхлетял мъртво пиян. Грабнал четката от ръката ѝ, изхвърлил я през отворения прозорец, разпилял бурканчетата с боя и разкъсал платното, от което се усмихвало незавършено лице. Крещял ѝ, че не го уважава, защото си губи времето в безсмислени драсканици, вместо да си намери работа както всички нормални хора. Залюшкал се към стаята си и потънал в безпаметен сън. Ади напуснала дома си без да чувства каквото и да било и от близо година не била стъпвала там.

Димът се напластяваше тежко по стените на хола, разтърсван от гангстерски рап. Наведох се към нея, за да ме чуе по-добре и повиших гласа си почти до вик:
– Надявам се да си по-добре, Ади. Между другото, хубаво име.
– Идва от Адира, което значи „силна“ – отвърна и дръпна с удоволствие от цигарата си.
– Е, Адира… – погледнах я в очите, докато взимах цигарата от пръстите ѝ и дръпнах на свой ред – тази вечер няма да те оставя намира.
Изгледа ме сериозно за момент и прихна да се смее – не отнесено и безчувствено като напушените наоколо, а с открит и заразителен смях, типичен за добрите по сърце хора. Заля ме непоклатима увереност, че мацката ми е в кърпа вързана. Изведнъж лицето ѝ стана сериозно и затърси нещо в джоба си. Погледна си телефона и изхвърча навън толкова рязко, че повлече част от дима след себе си. Аз останах намясто и самочувствието ми, съживено от вчерашното опипване с Рая, започна да рисува картини на баснословни сексуални подвизи. Щях да седя там, да дърпам блажено от фаса и когато тя се появи отново – да атакувам право напред. Песните се занизаха една след друга, лицата около мен ставаха все по-разкривени, а димът започна да вади сълзи от очите ми. Сепнах се, че може да си е тръгнала и започнах да я търся из апартамента. В спалнята полуголи хора се въргаляха поголовно един връз друг, в кухнята самотен младеж топеше пръст в тенджера с повърнато, а банята, от която изтичаше вода, беше заключена отвътре. Открих я на балкона, вглъбена в мастилото над прозаичния квартал.
– Ади – поставих длан на кръста ѝ – аз много те…
Недочакала думите ми, тя се обърна, сгуши се в мен и заплака. Изфабрикуваната ми казановщина се изпари на момента. Прегърнах я и с другата ръка и останахме там по-дълго от вечността.

Първият ми път с Ади беше в деня след купона. Приготвях се да карам колело, когато ме потърси непознат номер. Включих на безшумен, но вибрацията не спираше. Някой имаше дяволски добра причина да чуе гласа ми.
– Обажда се „силното“ момиче от снощи.
– Ади?
– Като се заговорихме, ми бутна телефона си, за да ти запиша моя номер. После ми клипна. Помниш ли?
– Разбира се – излъгах.
– Значи помниш и какво направи за мен.
– Спасих те от биполярна кунг-фу панда.
– А освен това?
– Помагах ти с цигарата.
– Добре, а друго?
– Не ти пуснах ръка.
– Именно. Благодаря ти за подкрепата, а също и, че не ми пусна ръка в онзи много удобен момент.
– За мен беше чест цяла вечер да стискам зъби.
Тя се засмя по нейния неповторим начин и разговорът продължи още час.

Оттогава започнахме да се чуваме сравнително често и всеки път говорехме дълго, богато и по абсолютно всякакви теми – спорт, хипохондрия, туризъм, клюки, мастурбация, семейни драми, спомени от детството, клизми. Общуването ни се превърна в интелектуална наслада и приключение, в което всеки път откривахме нови богатства – остроумни шеги, прямота, интересни съчетания от думи. Обичах да сядам по турски и да слушам със затворени очи обстоятелствените ѝ монилози по дадена тема. В тези моменти си представях как тя застава пред мен със скалпел в ръка и го плъзва меко в челото ми все едно е зряло авокадо. Тръгва да реже през дясната скула, слепоочието, тила и останалата половина, без да се отклони от правата линия и без да пролее капка кръв. После хваща темето ми с много любов и дръпва нагоре. Чува се звук от разхерметизиране. Вътре мозъкът ми тупти като сърце. Тя го обгръща с ръце, поднася го към розовото си езиче си и бавно, много бавно, като охлюв върху сладолед Нирвана, го облизва точно по средата.

Януарският въздух изпълваше стаята с хлад и свежест. Като излязох от банята, Рая чакаше с неспокоен кичур коса между пръстите. Бях я склонил да ми пусне отзад и почувствах лека вина:
– Да не те заболя?
– Не.
– А какво има?
– Нищо.
Облякох се набързо, гледайки с неохота парцалите сняг през прозореца. Бях дехидратиран, гладен и замаян от умора и нямах търпение да се прибера, за да си обърна внимание. Казах довиждане до след две седмици и, докато излизах, тя ми призна. Искала да се виждаме по-често и да излизаме навън, за да правим и други неща. Обещах да ѝ пиша следобяда и бързо изчезнах в сумрачния коридор.

Ходенето до спирката ми подейства ободряващо. Автобусът пристигна веднага и се отпуснах по посока на движението. Както обикновено, нямах никакви конкретни планове за деня, но фактът не ми тежеше. Бях изпразнен от мисли и съдържание и поне за малко демонът на терзанията беше спрял да ме дъвче отвътре.

Няколко спирки по-късно телефонът ми иззвъня. Ади. С треперещ глас каза, че иска да говори с мен. Слязох, хванах първото такси и след половин балада на Фил Колинс бях там. Тя ме посрещна подпухнала от плач и с извинението, че не трябвало да я виждам такава. Опитала да се помири с баща ѝ. Върнала се тайно вкъщи, докато той бил на работа. Сготвила вкусна вечеря и зачакала. Той се зарадвал на изненадата. Разговаряли зряло и без напрежение. Било хубаво. Толкова хубаво, че тя приела да пийнат по бира. Бутилката му бързо пресъхнала. Последвала нова, и още една, и още една, и още една, и така до последната, която полупразна полетяла в лицето ѝ. Крехкото примирие се пръснало на съставните си атоми. Избягала, прибрала се и до сутрина напоявала възглавницата си с огорчение. Когато разказът ѝ приключи, нощта се бе завърнала. Предложи ми да пренощувам на дивана в хола, за да не тръгвам в снежната виелица. Вече се унасях, смазан под умора от всякакъв тип, когато чух приближаващи стъпки. Топлото ѝ тяло се намести под завивката за мен. Прошепна ми колко ѝ било хубаво да съм там, целуна ме нежно по врата и заспа. Сънят ме отмина и ме остави да се взирам в мрака наоколо.

На следващата сутрин слънцето беше разгонило облаците и проблясваше върху снежните преспи с обещания за прекрасен зимен ден. От периферията на Студентски град крехко момиче изпращаше съобщение след съобщение без да получи отговор. Когато такъв най-сетне дойде, съкрушени сълзи заляха лицето ѝ. В идеалния център друго момиче гледаше с пламнали очи как чашата ѝ с вода, на която бе открила кратка бележка, се разбиваше в отсрещната стена.

А недалеч от тях, погнат от призраците на онова чувство, заради което от незапомнени времена се извършваха подвизи, пееха песни и отнемаха човешки животи,…

…eдин мъж бягаше. Пак.

Историята се посвещава на всички мъже, които не знаят какво искат.

Започната е през октомври 2014 г. и е дописана за „Пощенска кутия за мръсни приказки 7“ (8-9 април 2016 г.), но не попада във финалната селекция.

Тихо като сън

Понеделник сутрин видях да блестиш
сред сивото неспокойствие на тълпата.
Във вторник се случи да ме дариш
с искра по-ярка от всичко познато.
Сряда премина в творческа страст,
построена от разговори без думи.
В четвъртък ме представи във вас
и вдигахме наздравици шумни.
От петък заедно с мен заживя
заради бъдеще повече от прекрасно.
В събота падна непрогледна мъгла,
а свободата ни се усети натясно.
В неделя се втурнахме навътре и вън
и черна пропаст между нас зина.
През нощта бе тихо, тихо като сън,
но сънят отдавна беше отминал.

Strangers

Strangers become friends.
Friends become lovers.
Lovers unfriend.
And become
strangers
again.

Преход

Отражение. Въздух. Здравец. Капитан. Крива. Птиче. Възглед. Кутия. Правило. Стъпало. Движение.

Част от думите, около които се формираха историите на моята 2015 г. Истории за раздели, срещи, възможности, необходимости и прекалено много надценени кафета. След малко годината си заминава, за да пристигне следващата с всичките си обещания, надежди и блянове.

Нека тази последна история за най-значимата дума на изтеклите месеци бъде едновременно „сбогом“ и „здравей“.

Посоката и целта бяха известни и мисълта за предстоящия път го изпълваше с отдавна забравено вълнение.

Събота по обед тръгна от сгушения в средата на котловината град, прекоси притихналите есенни полета, остави зад себе готвещия се за зимата курорт и в сумрак достигна хижата, в която негови познати вече огласяха столовата. На следващия ден заедно с тях изкачи най-високия връх в района, спусна се безотговорно бързо по затревените ски писти и с агонизиращи крака и ликуващо сърце се върна в града, от който бе тръгнал.

За 10 часа през двата дни той извървя пеша 46 километра и изкачи над 2000 метра от най-ниската до най-високата точка от маршрута. Удовлетворението се разливаше из цялата му същност, защото успя да покори предизвикателство, което сам си беше поставил. Усилието му беше възнаградено с много моменти, които щяха да се превърнат в спомени. Най-яркият от тях се случи в самия край на приключението – докато влизаше с натежели крака в родния си град.

Тъмнината и димът от комините тъкмо започваха нощната си авантюра. Той подмина табелата с герба и девиза на града и продължи по пътя, който се спускаше в посока към централната част. Недалеч отпред пулсираха жълтите светлини на един от малкото светофари в града. Точно тогава мисъл със силата на прозрение връхлетя тихо в съзнанието му, в което още се гонеха лъчи и пътеки.

Мамка му – прошепна си – всичко това е перфектната метафора на живота ми – широк, гладък, разчертан и добре обозначен на всяка пресечка път, който продължава право напред, но бавно се снижава към места, които изискват повишено внимание.

Той спря, объркан в коя посока да продължи.

В дясната страна на пътя пуста бензиностанция се унасяше в луминисцентна дрямка. Малко по-надолу висок зид приютяваше зад гърба си двуетажна къща, която отдавна беше схлупила очи. Единствената пресечка от тази страна на пътя продължаваше през линията на теснолинейката и навлизаше плавно в мрак, зад който се криеше плетеница от складове и предприятия.

Ако тръгнеше надясно, той щеше да се натъкне на дръзки, но неоправдани, дори безумни, възможности. Какво можеше да предложи една бензиностанция на пешеходец в тази част на нощта? Надценени, ненужни и скоротечни удоволствия. Ами заспалата къща? Дума да не става! Никога не му е било присъщо да се възползва от притежанията на другите. По релсите можеше да тръгне наляво или надясно, но нито разстоянията между траверсите прилягаха на разкрача му, нито перспективите на чуждите коловози го изпълваха с въодушевление. А какво би търсил в тъмните и непознати постройки отвъд дъгата на влаковата линия? Дълбоко скрити тайни, зорко пазени блага, неизличимата инертна маса на чуждото отминало.

Отляво на пътя започваха първите струпвания от къщи. Виждаха се поне две пресечки, всичките нашарени с белезникавите светлини на уличните лампи. От тук се стигаше до същината на града и до едно угаснало и едно още горящо огнище, до местата, дали траен отпечатък в него за всичките му години напред, както и до онзи тротоар, който постави първата ясна и болезнена граница между „преди“ и „след“ в живота му. Тук познатото, забравеното и новото туптяха със свой собствен ритъм, създавайки измамната илюзия за непреходност.

Ако тръгнеше наляво, той трябваше да посрещне живота такъв, какъвто е – с цялата сивота и пъстрота на препускащите моменти. Да живееш е изкуство, палитрата на което овладяват само най-търпеливите и упоритите.

Разбира се, той можеше да тръгне и напред по пътя. Малко след светофара имаше река, до която да поспре и да остави на заплетените в кълбо мисли да изтекат по течението. Умореното му тяло щеше да продължи някак олекнало и не след дълго щеше да стигне до издигнатите напреки на улицата сгради. Там се намира градският съд и мястото, където преди години взрив отключи поток от нехубави събития за града.

Ако тръгнеше напред по правия, хубав път, предполагащ минимални принос и съпротивление в движението, той неминуемо щеше да се изправи лице в лице с крайния си съдник – своето неосъществено аз, и после…

Тръснах глава и веднага тръгнах наляво. Няколко завоя само ме деляха от едно още горящо огнище, на което дълго време само се топлех, но вече нося и отговорност да поддържам живо. Ето там – на втория етаж, зад прозорците с чисти червени пердета, светлината и топлината ме зовяха със своите безкористни и предостатъчни дарове – добра храна, добра мисъл и добра дума.

Двудневният ми преход приключи, но големият, разнопосочен и неясен преход на живота продължава. И докато нощта прекрачва в новия ден, в мен отново започва да пулсира въпросът, който не ми дава покой:

А сега накъде?

Всичко на мястото му

Нещо не е наред днес.

Върху стъклото на входната врата са цъфнали няколко отпечатъка от ръце. Те са големи и красноречиви, но ги подминаваш без да ги видиш. И днес, както всеки друг ден, ти бързаш, за да запълниш работното си място час по-скоро. Отваряш лаптопа си и няколко прашинки се разхвърчават в хаотичен валс пред очите ти. Те са първите натрапчиви вестители на голяма липса, но ти не забелязваш и тях.

След това денят ти се търкулва като оловно гюле по склон от гранит.

В някакъв момент, някак си, се озоваваш пред мивката в офисната тоалетна. Автопилотът ти закратко излиза от строй, като оставиш очила или пръстен върху червения матиран плот и чак тогава си дадеш сметка за островчетата вода, разпилени по него. Нямаш време да осмислиш това и пускаш мисълта по канала, защото те чакат много по-важни неща. Като например дали в средата на седмия ред от предпоследния параграф от третата листовка има излишна запетая или не.

След час се сещаш, че си жаден. Мивката в кухнята е зарита с мръсни чаши и си принуден да си измиеш една. Гъбичката е оръфана, а от верото са останали няколко капки. После ти се дояжда сладко. Глътваш машинално някаква вафла и запращаш опаковката ѝ в кошчето под бюрото. Тя се удря във върха на натрупания боклук и се стрелва обратно в краката ти като нахален пес. Нещо смътно, не по-голямо от житно зърно, започва бавно да набъбва в теб и да гложди подстъпите към съзнанието ти.

Двата часа до шест минават за пет минути. Отиваш до тоалетната за финално освежаване. Огледалото е опръскано със стреснати капки. Течният сапун изглежда е сменил агрегатното си състояние. Кърпичките в диспенсъра са позорно разграбени. Тръскаш мокрите си неизмити ръце и в тотален екзистенциален ступор изхвърчаш в коридора и… замръзваш намясто.

До входната врата непозната жена бърше с хамалска прецизност тънката мазна черта, проточила се под отварящия механизъм. И ето как за прашинка от секундата житното зърно се издува до размера на баскетболна топка и осъзнаването се шмугва в теб като безпрекословна тройка, която дори не помръдва мрежата на коша.

„Ама… чистачката не беше ли по-…“ – казваш си на глас.

Да, беше. Обаче нека уточним нещо. Жената, която полага грижи за чистотата и комфорта на офисното ни пространство, си има име. Тя се казва Невена. Накратко – Вени или, както е позната наоколо – Леля Вени.

Тази 150-сантиметрова женица е винаги в движение, неуморно хвърчи от офис на офис и от етаж на етаж, за да слага в ред всички онези неща, които приемаме за даденост и съответно не виждаме, дори когато гледаме право в тях. Леля Вени знае всички ни по име, говори с нас без притеснение или забулено в надменност неудобство, шегува се, споделя. Тя е пряма и винаги казва каквото мисли. Възмущава се, когато мърльовците задръстват мивката с мазни съдове или някой изхвърли мокрите отпадъци от кафемашината директно в коша. Дразни се, когато нейни колежки, все жени на над 60 години, шушукат недоволно зад гърбовете на другите, жалвайки се как все им се случвало някой или нещо да върви срещу тях. За разлика от колежките си, тя говори открито за проблемите, защото това е единственият начин те да бъдат решени. Всичко останало са беззъби закани, които не допринасят с нищо за подобрение на ситуацията.

Леля Вени е от югозападна България. Родена е в с. Калиманци, живее известно време в с. Катунци, а от 1966 г. се премества в София. Изкарва 2 полувисши и веднага постъпва на работа в рудник „Кремиковци“, където остава до пенсия. Работи като касиер, началник смяна, сондировчик и какво ли още не. Машините били истинската ѝ страст. Обичала да се навърта около тях, да усеща как работят и да борави с десетките им бутони и лостове. Преди 6 години постъпва във фирма за почистване и така попада в офиса ни, за да стане неделима част от него.

Обаче Леля Вени я няма. Нямаше я вчера, нямаше я и днес. Вече два дни отсъства и фактът ми тежи. Не заради чиниите, чашите, салфетките, прахта или плотовете, а защото обичам да е наоколо. Обичам да я виждам как препуска по вечно неотложните си задачи и да ми се кара на шега, че заради мен не може да се добере до мивката (нейната мивка!). Липсва ми, но не унивам, защото знам, че където и да е сега, тя ще се справи, както подобава за едно мъжко момиче.

Няма я, защото днес изнасят помен на сестра ѝ.

Но утре леля Вени ще е отново тук. Ще я видя до входната врата и ще спра, за да я поздравя с вдигната за „дай пет“ ръка. Тя ще се изправи на пръсти и с малката си длан ще докосне моето ръчище. Ще й кажа колко много ми е липсвала и как нейната заместничка е претупвала всичко, с което се захване. Тя ще се усмихме с крайчеца на устните си (очите й винаги са сериозни) и бършейки размазаните отпечатъци от стъклото, ще обобщи: „Боби, Боби, някои работят и взимат пари, други само взимат пари.“

След което тихо ще се развихри из офиса, за да усмири хаоса и да постави всичко на мястото му.

Благодарности

Лельо Вени, благодаря ти, че те има.

Историите в „Парченца светлина“ досега:

Out of office, Изгреви по залез, Учителко любима, По-големи от нас

Мая е пич, Нови брегове

Четири

DSC_6471
Една снимка от днес.

Изразът „четири“ заема специално място в офисния фолклор. Подобно на прословутото „42“ от „Пътеводител на галактическия стопаджия“, той е универсалният отговор за всички неща.

Колко да е раздувката на плаката? Четири.
Кога е срокът за предложението? Четири…
Разбираш ли мейла на клиента? Четири!!!

Разбира се, това е просто шега, която разхлабва синджира на „9-6“ ежедневието, обаче днес, при това напълно сериозно, „четири“ е единственият верен отговор, който мога да дам.

Но на кой въпрос? Без излишни прелюдии и наративни финтифлюшки подсказвам, че въпросът е заложен във всичко онова, което в момента гледате на екраните си. Да, говоря за блога, който на този ден преди точно 4 години пое първия си дъх.

По този повод има две новини, които искам да съобщя:

  • от тук нататък името на блога официално е Отвъд 72 думи;
  • той се сдобива с нов адрес, който към момента вече е активен – beyond72words.com.

Концепцията и темите в блога се запазват, както досега. Визията е да пиша за неща и по начин, които биха ми допадали като читател.

Това в всичко за днес. Няма дълбоки разсъждения, бомбастични планове за бъдещето или сълзливи пристъпи на носталгия. Понякога задълбаването е безсмислено и най-доброто, което можем да направим, е просто да вървим напред.

Но напред към какво?

Вече знаете отговора.

П.С. Благодаря на всички вас, които наминавате наоколо. Надявам се да откривате и отнасяте по нещо за себе си.

Парченца светлина (септември 2015)

Две истински истории с реални герои, които направиха разликата през септември.

Мая е пич

Човек както и да живее, рано или късно започва да изпитва нужда от порция Пловдив.

Писах на Мая, че искаме да гостуваме на града, и тя на драго сърце се съгласи да ни приеме в дома си. Пристигнахме вечерта на следващия ден и я открихме я в шумен бар в Дома на техниката. Разговаряхме като първи приятели, въпреки че не сме имали контакт от почти две години.

Тук трябва да спомена, че Мая всъщност е приятелка на моя роднина. Дотогава се бяхме виждали за кратко и най-много 2-3 пъти.

Мая беше притеснена, че е забравила нашата връзка с ключове и няколко пъти ни пита дали сме уморени, за да тръгваме към тях. Казахме ѝ да не ни мисли, а да се наслаждава на вечерта, в която всички работещи като нас празнуваха края на шестдневната работна седмица. След няколко фаса, готино лафче и разходка из парка се прибирахме и ни настани в уютна и просторна стая.

На сутринта Мая беше станала преди всички. Посрещна ни с широка усмивка и пълна купа със смес за палачинки. Попита ме деликатно дали бих могъл да й помогна с няколко кабела, които наскоро паднали от покрива и пречели на един от прозорците в хола. Полупразната стая беше превърната в склад, докато ремонтът в останалата част на апартамента приключи. На ламинирания паркет по средата на стаята лежеше отворен спален чувал без постелка отдолу. В този момент разбрах. Смутен и невярващ я попитах дали наистина е прекарала нощта на пода, докато ние сме спали нашироко в… нейната стая! Тя махна с ръка и каза да не се кося – много обичала да има гости и най ѝ било кефче, когато същите се чувстват като у дома си. Там ѝ било супер и, ако искала да спи другаде, щяла да го направи на канапето, което така или иначе стояло свободно. Започнах да се извинявам, а тя ме поведе към палачинките.

Докато сутрешната трапеза се разгръщаше пред нас, някой спомена за своя колежка в София, която била пловдивчанка до мозъка на костите си и всичко около себе си претегляла на база аналозите в родния ѝ град. Така изфабрикувахме куриоза, че най-добрите плодове и зеленчуци могат да се намерят единствено в Пловдив. Мажехме палачинки с лютеница и сладко от ягоди, които Мая беше направила от най-добрите продукти не само в България, но и във Вселената, и от очите ни се лееха сълзи от смях.

Защо разказвам това, вместо да преглътна и храносмеля спомена само за себе си? Просто е – защото Мая е пич. Всъщност Мая е повече от пич. Тя е рядка ценност и истинска привилегия за всеки, който я познава. И доброто, което излъчва с цялото си същество, е заразително.

Нови брегове

Историята много добре помни какво се е случило на 16 септември 1620 г. На този ден от английското пристанище Плимут корабът „Мейфлауър“ отплава за Новия свят. Два месеца по-късно акостира на брега на днешния Масачузетс и това дава символичното начало на английската колонизация на Северна Америка.

Историята обаче мълчи кога вятърът за първи изпълва платната на приятелството между Християнка и Донка. Двете жени се запознават в родния Исперих и дълги години се подкрепят взаимно в пътешествията си из живота.

През септември 1991 г. дъщерята на Християнка се омъжва за сина на Донка и скоро се раждат две прекрасни момчета. Следват времена на любов, разочарования, възможности и раздори за семейството, които не само че не разклащат приятелството между тъща и свекърва, но правят връзката им още по-неподатлива на вълненията на съдбата.

По това време България минава през тежки години. Безработицата и немотията върлуват в посткомунистическото море като побеснели пирати. Заплатата на младите майка и баща стига само за първите няколко дни, а месецът се добутва със заеми и продукти на кредит от хранителния магазин. Християнка прави невъзможното, за да събере пари, с които дъщеря ѝ да замине на работа в Англия. Година по-късно младата жена придърпва към Острова мъжа си и двете си деца.

Лъчът светлина бива последван от крах няколко дни преди Коледа на 2010 г., когато един противоречив брак се предава на дългогодишните пробойни в общуването и разбирателството. Двете възрастни жени не успяват да предотвратят катастрофата на децата си, но запретват ръкави, за да ограничат разпространението на отломките.

Така минават годините до септември 2015 г., когато в същия онзи град, от който „Мейфлауър“ започва пътешествието си, две приятелки се срещат с една отрудена, но щастлива майка и двама пораснали и реализиращи се мъже, които обичат бабите си повече от всичко на света.

Там не е краят на историята на Християнка и Донка, а просто поредният пристан, озарен от едно приятелство, неподвластно на вълните на времето и ветровете на обстоятелствата. Какво от това, че за него няма да се пеят песни или издигат паметници? И без тях историята на двете жени е способна да покорява бреговете на нови сърца и да заселва територите им с любов и вяра в голямото пътешествие на живота.

Благодарности

Мая, Християнка и Донка, благодаря ви, че ви има.

Парченца светлина (август 2015)

Четири истински истории с реални герои, благодарение на които август светеше още по-ярко.

Out of office

Здравей, аз съм тридесет и първият понеделник за годината и след хубавия уикенд отново съм тук, за да ти разваля настроението.

Здравей, понеделник. Както винаги твоето старание е похвално, но този път няма да ти се получи. Днес започва първата седмица на август и ти не си онзи стандартно гаден ден за всеки работещ, а един позитивен, радостен и изпълващ с надежда понеделник. Всичко това е благодарение на имейла, който Мария ми изпрати, след като приключихме с формалностите и започнахме да си разказваме как минава лятото на всеки от нас:

То мойто лято се случи по-рано, така че само за заряд тук и там, доволна съм.

От 20 август ме няма. Заминавам и напускам, така че използвам случая да те информирам.

Адски се дразня, когато някой изчезне и някакъв кух имейл те известява, че тази особа вече не е достъпна, хо-хо-хо.

Реших да скачам със затворени очи. Отивам в Англия само с покрив за определено време. Ще се ориентирам намясто и каквото излезе. Следваща цел – Испания. Там принадлежа духом, така че ще гледам да се домогна.

Та така накратко.

М.

Изгреви по залез

Aлармата се обади десетина минути, след като двамата мъже излязоха с трясъци от столовата. Стегнахме багажа набързо, въпреки оскъдните часове сън, и тръгнахме на челници в оттичащата се рилска нощ. От заслон Ледено езеро до връх Мусала имаше около 30 минути. Времето беше напълно достатъчно, за да се качим спокойно на върха и да се настаним на удобно място в очакване на изгрева.

Бързо настигнахме двамата мъже по лятната пътека. Този отзад подпираше и побутваше по раницата другия, който пристъпваше много бавно. Предложението ни да помогнем беше учтиво отклонено и им пожелахме добър път.

Качихме се горе, намерихме място, слънцето разцъфна, разлисти се, направихме му няколко снимки и едва тогава двамата се появиха.

Предният остави старомодната си платнена раница и запя с неподозирано силен глас, докато правеше движения, наподобяващи паневритмия. От внука му, който му помагаше по пътеката, разбрахме, че човекът е на над 85 години. Вече чувал много слабо и едвам ходел, но така и не се излекувал от страстта си по планината. Дядото приключи с практиката, взе двата си бастуна и с поклащане тръгна назад по пътеката.

А в сърцата ни стана още по-слънчево.

Учителко любима

Разговарях с Иво и той сподели, че още от трети клас искал да стане толкова добър преподавател, колкото неговата госпожа Аспарухова от началното училище.

Тя била строга и взискателна, но едновременно с това – справедлива и обичала класа си изключително много. При завършването на четвърти клас дори рецитирала на учениците си стихотворение, което написала специално за тях.

Иво разбил на пух и прах „големите“ планове на родителите му за самия него и от няколко години вече работи в училище в един от витошките квартали. И е щастлив, въпреки безумно бавните темпове, с които се случва училищната реформа, без да негодува от пренебрежително ниските учителски заплати, напук на закостенялостта и апатията на колегите му, и без значение факта, че трябва да пътува през цяла София, за да стигне до работа.

Преди време поканил Аспарухова, вече пенсионерка, да гостува в часовете му за един ден. Моментът бил много специален, както за него, така и за нея. Като завършел урока за дадения час, я молел да разкаже на учениците му и по нещо от себе си.

Нейният глас го връщал отново и отново в онзи незабравим момент, когато прочувствените ѝ прощални думи се изсекли в съзнанието му, за да останат там завинаги:

„Мой любим, чудесен клас,
бяхме заедно с вас ний от 1 до 4 клас.
Ала времето тече,
за раздяла час дойде.
Здрави, бодри вий бъдете,
с ум главите напълнете.“

По-големи от нас

През лятото на 2014 г. на плажа на Иракли от дума на дума в съзнанията на Бранимир и Боян се оформя идея. Тя е голяма, дръзка и леко плашеща, но с течение на времето добива пълнокръвни очертания и ясен план за реализация. Двамата успяват да я запазят в дълбока тайна чак до следващото лято – до деня, в който Бранимир става на 29 години. И тогава тръгват на път.

Две седмици по-късно двамата са на същия онзи плаж, от който започва всичко. Зад гърба си имат безброй истории за разказване и една идея, съзряла в мечта. Дългите месеци на подготовка дават впечатляващ резултат – 2000 изминати километра, за 12 дни, през 7 европейски столици, с 2 велосипеда и в името на 1 благородна кауза в подкрепа на деца със специални нужди.

Но тяхното постижение е далеч по-голямо. Двамата българи, велосипедисти, приятели и преди всичко – съчувствени човешки същества, бележат с потта си пътищата от Германия до България, за да ни вдъхновяват с пример. И той е да преследваме, настигаме и задминаваме мечти, които са по-големи от нас самите.

Благодарности

Мария, дядото-планинар, с който съжалявам, че не се запознах, Иво, Бранимир, Боян и разбира се Елени (ти пося зрънцето), благодаря ви, че ви има.

История за малките неща: III част

3

Силата на настоящето

Оставих готовия ръкопис настрана, облегнах се на креслото и се загледах как слънцето заспива зад окосените ливади до къщата ми…

Ако историята беше завършена в друго време и при различни обстоятелства, вероятно горните редове щяха да са именно такива. Обаче нещата не стоят по този начин. Слънцето се скри някъде зад бетонното туловище на блока, в стаята си нямам дори обикновен стол с облегалка и открай време пиша предимно на телефона си. Но знаете ли какво?

Аз съм щастлив.

Щастлив съм, защото в настоящия момент – този остров между минало и бъдеще – единствения, който всички ние истински обитаваме, аз притежавам много повече от горните романтични представи. Аз имам това, от което винаги съм се нуждаел – усещането за себе си.

Ако бяхте наоколо в тази ранна вечер в края на месец август, година 2015, щяхте да видите, че се усмихвам. Също така щяхте да забележите, че там – на етажерката на педя над мен, в целия си стоманен блясък стои една метална халка, която не спира да мечтае.

И за финал ще се обърна към нея лично:

Нямам представа от къде си и как стигна до мен, но знам, че преди 9 месеца ме вдъхнови да разкажа твоята история.

Благодаря ти безкрайно, че ме научи да вярвам в малките неща и да им давам достатъчно време, за да пораснат големи. Благодаря ти също, че търпеливо ме придружи до извода, до който Иво Иванов – любимият ми автор напоследък, стига в един от пленяващите си разкази:

„Колкото повече мисля върху голямото послание на стария магьосник, толкова повече осъзнавам, че по всяка вероятност смисълът на живота е в това да вложиш смисъл в живота си.“

Край (или просто поредното начало)

Прочети I част
Прочети II част

zaglavie