Автор: Boris Kondev

„Случайността е пресечната точка на две необходимости“.

Карл Густав Юнг

Точно преди една година беше петък. Температурата клонеше към нулата, а Витоша беше обвита в гъста мъгла, в която най-суеверните съзираха съдбовни образи. Хората, повлияни от поредното предсказание за свършека на света, в случая базирано на уникалното струпване на цифрата 1 в изписването на датата, очакваха да се случи нещо ужасно в този ден. В крайна сметка светът продължи да съществува и след 11:11:11 ч. на 11.11.11 г., а Мексико и Гватемала доволно потъркваха ръце в очакване на огромния поток туристи, които щяха да се стекат в териториите им към края на следващата година, за да “отпразнуват” поредния край на света. Това ме навежда на предположението, че маите може би са били първите ПР специалисти, съществували някога. Все пак създадения от тях “hype” покрай кончината на Земята (поне според популярните тълкувания), продължава да докосва хората с пълна сила и до ден днешен. Това е нещо, което никой съвременен рекламен бюджет не би могъл да постигне. Сори, Феликс.

Точно преди една година започнах нещо ново. Идеята за него се бе родила преди много време, но така и не предприемах първата крачка, която обикновено е и най-трудната. След написването на първата публикация от седемдесет и две думи за този блог, ми трябваха около два месеца, за да се осмеля да натисна бутона Publish за първи път.  Когато това стана, бях безкрайно ужасен. Причината не беше заради падащи метеорити, цепнатини в земната кора или огромни прииждащи вълни, заплашващи целостта на външния свят. Беше нещо с далеч по-маловажно значение за Земята, но с огромно роля за мен и целостта на вътрешния ми свят. Тогава за първи път не поставих тухла в Стената. А извадих.

Колко тухли са премахнати към днешна дата? Не мога да кажа, а и не е нужно, защото няма никакво значение. Ценното е друго – като се обръщаш назад и започнеш да навързваш събитията, да прозреш незабележимите на пръв поглед закономерности. Това са моментите, които целенасочено са коригирали посоката ти на движение и са те довели до мястото, където си в момента по пътя за твоята лична Тъмна кула/Обетована земя. За всичко това е нужно време и търпение, защото отговорите на истинските въпроси (ако изобщо има отговори), не идват наготово като последния news feed, а на принципа „проба, грешка, поука”. Нужно е да има правилна гледна точка, придружена с разбиране и приемане. A най-важното е вярата. Не вярата в свръхестествено същество или в някой нарочен идол, а вярата в собствената си значимост. Винаги ще има някой по-умен, по-способен, по-находчив, по-красив, по-богат, по-популярен, по-талантлив и тн. от теб, но никога няма да има някой, който да е точно като ТЕБ. Банално, но безспорно.

Казват, че една от основните ни черти бил негативизмът. Аз казвам, че черногледството чисто и просто е вяра, тръгнала по лош път. Понеже днес имам двоен повод (една година/седемдесет и две публикации от началото на блога), предпочитам аз да отправя пожеланията.

Желая ви стремеж към зачеркване на минусите и трансформиране на дефектите в ефекти.

Нека всеки от нас има вяра и открие своя индивидуален Път в живота.

Нейде далеч в синьото безоблачно небе се носи птица, която започва да се снишава с висока скорост. Прелита ниско над морето и сянката й профучава над съдържанието, изливащо се от отходните тръби, скрити под гладката и блестяща повърхност, далеч зад шамандурите; над главите на нудистите, изгарящи под щедрите августовски лъчи; над капанчетата, където мъже и жени нагъват цаца с пържени картофи без сирене и изливат в пресъхналите си гърла безчет бири; над ниските храсти до ръба на пясъчната ивица, в които двойка младежи откриват богатствата на необятните светове, притаени под оскъдното им бельо; и така чак до Големия път с препускащите на север и на юг автомобили с още и още отпускари. Птицата преминава покрай къмпинга в горичката със смокинови дървета и чува любовния зов на женската, скрита под прохладната сянка. Завърта главата си по посока на звука и след секунда се забива като снаряд в крайпътния знак „Забранено изпреварването“. Перушината започва да се стеле като тихо, но необратимо знамение над празната бутилка с етикет „ML“, захвърлена до металния пилон.

На фона на двете слънца, задрямващи далеч отвъд знака, бутилката и двулентовия път, бавно преминава двайсетместно туристическо влакче на колела. В него, заедно с още трийсетина човека, пътува и един висок младеж, чувстващ се като сардина в лепкав сладко-кисел сос. От двете му страни нежно го притиска мека потна плът. В близост някой щедро облъчва с вчерашния си дъх на дюнери с много чесън и лук. От нечий музикален плейър се дочува веселяшко лятно парче, задаващо екзистенциалния за мнозина въпрос „Сливите ги няма, кажете къде са?“.

Името на младежа е Рен и в този ден той прекрачва прага на своята двадесет и шест годишнина. Започнал е краткото си пътуване до Кала Созопол от близкия къмпинг, където преди броени часове е разпънал новата си палатка, подарена му от колегите във фирмата. Освен няколкото остроумни, дразнещи и неразбрани от никого шеги, тя ще е единственото нещо, което той ще успее да разпъне по време на почивката си на морето. Рен никога не е отдавал особено значение на рождения си ден. Макар че няма конкретни очаквания за предстоящата вечер, тънката му усмивка загатва, че е готов да се потопи напълно в нея. И не само в нея.

Погледът му, воден от несъзнателна интуитивност, фиксира нещо шарено, поклащащо се от тавана на вагона пред него. Там, в такт с движението на влакчето, се полюшва ококорена парцалена кукла. Усмивката й е застинала в израз на отблъскваща дружелюбност. Когато влакчето намаля скорост на един от острите завои, безжизнените й очи срещат неговите. „Евтина банална играчка от бездънния Жълтай, окачена тук от човек без вкус и излишни нерви, за да се разсейват децата на дразнещите сурцани“, мисли си Рен, докато прави снимка на куклата. В това време нещо се размърдва в джоба на късите му панталони. За щастие не е чужда заблудена ръка. „Я, поредният, сетил се за мен. Добре, че имам mazebook“. Отключва очукания си мобилен телефон и съзира един от най-ценния подаръци, които някога би могъл да получи. Подарък, който заслужава да заживее в убежище по-достойно от петгодишен апарат, страдащ от технологичен Алцхаймер:

“4estit rojden den sladyr da si 6tasliv zdrav wesel obi4an i mnogo mnogo zdrawe i pari4ki. cunki”

Фани. Дълбоко хлътнала за дълбоко хлътване, тя го преследва от дълго време с настървеността и упоритостта на вълк, скрит в свинска кожа. Но безуспешно. „Толкова години минаха, а тя така и не се примири с факта, че няма никакъв шанс. Все пак си падам по жени.“

За зрънце от секундата, като 25-и кадър в телевизионна реклама, в съзнанието на Рен се стрелва образа на парцалената кукла. От усмихната й уста изригва гъст червен фонтан, докато изръмжава дума на непознат език. Рен потреперва от хладината на изреченото, все едно носещо се от дълбините на прокълнат саркофаг от сив лед. Тръска глава и установява, че всичко около него е нормално. Куклата е все така добродушно непривлекателна, но нито дава признаци, че може да говори, нито е подгизнала в червена течност. Влакчето профучава покрай самотен стопаджия.

„Чевеумра? Въобразяваш си, пич. Прекомерно си се развълнувал. Съвсем скоро като пийнеш няколко малки от големите, ти ще заговориш на гласовете. Не те на теб“. Тягостното му настроение бързо се разсейва с приближаването на крайната цел. Курортът Кала Созопол – идеалното място за подобряване на настроението и издигането на неговото добруване на пиедестал. „Един твърде нестабилен пиедестал, но на кой му пука“. Запазва съобщението на Фани и проверява телефона си за точен час. Въздишка. „Отново закъснявам. Изглежда времето е безсилно да излекува някои стари навици. Но поне учи на нови. Всеки път задобрявам в ролята си на непукистична божа кравичка“.

На няколко стотици метра от него, Дачо и Ками – негови много добри приятели от училище, които никога не играят шах, когато имат достатъчно свободно време – го чакат търпеливо. Въпреки 27-минутното закъснение. Поредното му. “Нали за това са приятелите”, скептично мисли си Дачо, “за да разбират и приемат дразнещите черти от характерите си като част от чара на всеки един, а не като нещо, за което да негодуват или да осъждат”. Ками разглежда с интерес една от сергиите в близост до спирката на влакчето. Възрастната продавачка всячески се опитва да им продаде стоката си, изложена на деца-манекени без глезени:

-Виж, чадо, каква мекота, а в същото време – колко е здрава! А? – подава блузата на Ками и я хваща мило за едната ръка.
– Да, наистина – с учтива заинтригуваност отвръща Ками.
– С тези две ръце съм я плела, да знаеш. Както всичко останало тука. Отлично качество!
– Хубави са нещата, спор няма…
– Няма, няма. Девойче, гледам, че ги харесваш, а и си добричка. Затова, на цената на една блуза, ще ти дам две!
– Благодаря ти, но нямам нужда сега.
– Момче – бабата се обръща към Дачо, докато посочва с разкривената си от артрит ръка първо блузата, след това Ками – виж как синьото й отива на очите, а бялото – на кожата. Вземи една за нея, пък другата за майка ти. Много ще се зарадва жената.
– Може би следващия път – категоричен е Дачо.
– Следващият път ще са свършили, че бързо се харчат. Пък и аз съм стара вече. Ехее, нищо не се знае. Вземете сега. Живи и здрави да сте, помогнете на една стара женица.
– Госпожо, нямаме интерес. Благодарим още веднъж. – сериозно отвръща Ками.
– Дечицата ми ще се ядосат – жената кимва към едно безкрако пластмасово дете – Не бива да ги дразните. Те така искат някой да купи дрешките им и да ги носи, носи…

Дачо вижда влакчето на Рен, хваща Ками за ръка и се разделят с продавачката без да купят нищо. Бабата ги изпраща с престорена усмивка, а сухите й устни незабележимо прошепват няколко думи. Недобри думи. Ками потърква слепоочията си, усетила предупредителния повей на зараждащата се вихрушка на главоболието. „Май трябваше да купя нещо. Малко ми стана кофти за нея“.

Влакчето спира плавно и тълпата се излива на уширението като гъст и лепкав карамел. Рен се приближава, здрависва се с приятелите си, приема поздравленията им за рождения си ден и ги повежда към близкия супермаркет, за да подсигури вечерта с течна емоция в различни цветове. Не се извинява за закъснението, макар че думите са му под езика. „Муууууу”. От магазина купува бира, джин и тоник, и се отправят към близката плажна ивица, за да отпразнуват повода.

По пътя за плажа тримата се разминават с няколко човека, влачещи се с бавна, зигзагообразна походка и кървясал поглед. Не им обръщат особено внимание. Все пак се намират в морски курорт и е нормално да срещат странни хора по улиците. „Най-малкото, че съвсем скоро и ние ще изглеждаме така. Дори и по-зле, най-вероятно”, убеждава себе си Рен, докато прави снимки на няколко восъчни свещи, с които е декорирана оградата на пръскащ се от хора ресторант за морски деликатеси. Идея си няма колко правилно ще се окаже това му убеждение часове по-късно.

По невнимание Дачо блъска един от пияниците на пътя. Непознатият се извръща към него с разширени очи, огряни от блясъка на безумието и жаждата за възмездие. Провокира го, наричайки го с груби думи. Казва нещо нелицеприятно по адрес на Ками, която се възпламенява и тръгва към него със сляпа решителност. Дачо запазва хладнокръвие и хваща здраво лявата й ръка, на която тя носи кръгъл жълт пръстен с нарисувано усмихнато лице. Прошепва нещо в ухото й, гледайки пръстена. Непознатият започва още по-силно и грубо да напада тримата с мръсните си думи. С безкрайно усилие на волята да запази сериозен и неязвителен тон, Рен обелва „Извинявай, не беше нарочно!” и му обръща гръб. Докато тримата се отдалечават, пресипнал и с неизчерпаема злоба, пияницата продъжава да сипе върху им канонадата си от непристойни епитети. През целия път до плажа Дачо не спира да стиска юмруците си до болезнено бледо. „Как можахме да сме толкова мекушави?“. За няколко безкрайни минути вратът му се схваща непоносимо.

На плажната ивица, недалеч от спокойните вълни, тримата намират самотна люлка с две седалки. Превръщат няколко грапави камъка в масичка. Дачо довлича прогнила дървена пейка, подписана на места с гуаното на морски птици.

– Знаете ли, по нашия край е прието, че ако те нацвъка птица, това ще е на късмет? – поглежда ги Ками.
– А в нашия е прието, ако птицата те нацвъка, да я поздравиш. Нейната майка също. И всичките й роднини. До девето крило – отвръща Рен в типичния си саркастичен стил, което е безспорен признак, че настроението му започва да се изстрелва във възходяща права.

Искрен, силен и с пълно сърце смях, такъв, какъвто може да е само сред истински близките хора, напушва и тримата. Тягостното настроение от преди малко се стопява като кубче лед върху прежурян от обедно слънце пясък. Чашите се пълнят, за да се изпразнят, за да се напълнят наново. Наздравиците следват една след друга. Езиците се развързват и препускат един през друг. Недалеч от тях някакъв чужденец прави фотосесия на приятелката си, която без свян и задръжки излага на показ разнородни части от щедрата си анатомия.

– При наличието на такива цици всякаква свенливост отдавна е останала в сянка – констатира Дачо.
– При такъв апарат всякакъв бюст би се показал на слънце – отвръща Ками.
– При такава компания, глътката се отваря още повече – заключава Рен и вдига чашата си за поздрав.

Три пластмасови чаши се допират глухо една в друга, докато три усти изричат в един глас „Дзън“. Два часа по-късно, след безброй повторения на ритуала с чашите и овладяването на изкуството да се пие всичко, което става за пиене, денят дръпва ципа на палатката си. Нощта влиза триумфално, придружена от цялата си свита от неподозирани ужаси, които търпеливо очакват да се развихрят на сцената.

Тримата приятели се съгласяват, че е дошло време за хапване и се връщат в града.

Край на първа част

SAWзопол досега:

I Dare you

Този път няма празнота. Има ярост. Чиста като кристал и остра като бръснач.

Ватманът пришпорва задъханата мотриса през целия път от „Попа” до площад „Македония” като непрестанно натиска дразнещия звънец на трамвая. Дали е подгонен от закъсняващ график или от желанието да приключи най-после с поредната скапана смяна, да се прибере вкъщи с поредната бутилка, в която за пореден път да удави неудовлетворението си от живота, докато за пореден път си изкарва бесовете върху хората, с които живее? Не мога да кажа, а и не ме интересува. Знам само, че докато кара бясно по „Графа” и „Алабин” всъщност ми прави услуга. Защото така балансирането ми в превозното средство е по-трудно – съответно и по-интересно. А аз обичам да се возя в масовия градски транспорт без да се държа за каквото и да е.

Когато бившият колега на един настоящ паркетен лъв набива спирачките и отваря вратите на площад „Македония”, изскачам от трамвая с детинска небрежност, подмивам го с безразличие и го забравям с добро. Продължавам по „Христо Ботев” в посока към кръстовището с булевард „Стамболийски”. Гледам напред, без да си правя труда да концентрирам погледа си в нещо определено.

Случва се към края на отсечката. Някъде в далечината се движи човек, който изневиделица пропада някъде, смалявайки се с двайсетина сантиметра. In this very moment осъзнатостта ми изблъска автоматизма като осиротял киноман, врязващ се в тълпата с хора, отишли с безплатни покани на премиерата на дългоочакван филм без реално да имат идея защо. Забързвам към мястото като междувременно преравям раницата си в търсене на фотоапарата тип „сапунерка” (който нося със себе се все по-често).

„Пропадналият” е момче на биологична възраст около моята. Десният му крак е потънал до коляно в единия от бетоновите капаци, покриващ улична кабелна шахта. Всичко става толкова бързо и изненадващо, че опорният му крак, които е останал извън дупката, се изкълчва. От това опитите му да се отърве от неочаквания капан са още по-мъчителни. Докато го приближа, той вече се е измъкнал и с куцане се отдалечава от мястото. „Всичко наред ли е, човек” – подхвърлям въпроса си, който се отблъсква в него и безславно се разпръсква по гладкия асфалт на кръстовището на булевард „Христо Ботев” и улица „Позитано”. Непознатият напуска сцената завинаги.

Като надниквам в дупката започвам да разбирам добре нежеланието му да говори. Тя е дълбока към 40-50 см и широка около 15 x 30 см. Пълна е с боклуци, а ръбовете на отвора й са осеяни с тлъста ръжда – нещо, което ме навежда на мисълта, че тя не е там от вчера, нито откакто последно валя като из ведро или земята получи първични и вторични замайвания. По-скоро от времето на последния ледников период…

Да, наясно съм, че става въпрос за поредната, тъпа, дупка. Една от многото тъпи дупки, които не спират да ни пробутват VIP пропуски за столичните болници и твърде често успяват. При това без в тях да се крие клоун с пожълтели очи, който с престорена усмивка предлага реещи се балончета на наивните минувачи, гонещи хартиените си корабчета, които никога не достигат.

Осъзнавам и, че за пореден път засягам тема, която погледната от висотата на изконните родни проблеми, простиращи се по цялото протежение на незавършената магистрала, свързваща ориенталското ни минало с предизвиканото европейско бъдеще, това изглежда като незначителничко проблемченценце. Като темичка, която най-много да удостоите с прибързан лайк и забравите веднага след като отново поемете по пътя на поредното си (безцелно) фейсбук скролване.

Но ще мислят ли така дузината минувачи (майка с дете, възрастна жена с кученце, няколко ученика, костюмирани младежи, тихо говорещи на английски), които минават в непосредствена близост до дупката, докато лаская бетонното й его с няколко снимки, отнели ми по-малко от минута? Ще смятат ли за незначителен проблем, за едно щракване на пръстите да клекнат насред улицата унижени и с разкървавени крайници, изкълчени глезени, охлузени ръце?

Ако имаме дори капка срам от това, че по традиция сме на челни места по негативни показатели (и на последни места по позитивни) в Европа, както и самочувствието, че сме в състояние да пристъпим по-далеч от безветреното дъно на спокойната посредственост не само на думи, трябва да се вглеждаме и в дребните дразнещи неща. Тези, които остават незабелязани и сиви покрай нас, докато препускаме нагоре-надолу по ежедневните си дела, но добиват болезнена важност в моментите, когато пропаднем или се препънем в тях.

Да се вглеждаме и да не им оставаме длъжни. А да им отвръщаме подобаващо. С ярост. Не сляпа и унищожителна, а справедлива, обоснована и градивна. Чиста като кристал и остра като бръснач.

and I need to set my anger free
and I need to set my anger free
and I need to set my anger free
and I need to set my anger free

Metallica, St. Anger

Сцена 1
Събота, 6 октомври. Около 5 ч. следобяд. Автобус 98 спира на последната си спирка в с.Железница. След като всички пътници слизат, шофьорът затваря вратите и обявява почивка от десет минути. Докато той се отдалечава, гневен чичка се отделя от стадото, тълпящо се плътно до автобуса, и му изкрещява със злоба:

– Къде тръга, ей? Отваряй вратите!
– Има почивка от 10 минути. След като се върна, ще отворя и всички ще се настанят спокойно.
– А бе какви 10 минути, я отваряй!

Шофьорът тръгва по пътя си, а господин „ти луд ли си да обръщаш гръб на МЕН, педалонатискачо тъп” побеснява и започва да заплашва с юмручна саморазправа. Провокацията му не получава ответна реакция. Той се връща при стадото и започва да реди закани какво ще причини на шофьора, когато се завърне от почивката си.

– Това наистина ли се случва? – обръщам се към Митко.

Сцена 2
Пейка в Борисовата градина два часа по-късно. Лафче на оризови ядки и слънчогледови семки след смазващ вело преход. В парка няма осветление и наоколо тъне пълен мрак. През две-три пейки от нас, някакъв пич, заобиколен от приятелите си, сърцато дрънка на кухарка и пее. Усилвателят до него разнася глас и музика в околния мрак. Супер приятно e – идва ми да се излегна на тревата и да се зарея в беззвездното софийско небе.

Идилията се пръсва като балон, когато от пейката, намираща се от срещуположната страна на алеята, се надига младеж с дрезгав глас, който се насочва към китариста на зиг-заг зъбейки се:

– Намаляй го това веднага. Цяла вечер ми врещиш в ушите.
– Някъв проблем ли има? – обажда се глас от групичката на китариста.
– Кво?
– Проблем ли има, казвам.
– Ти….дървиш ли ми се нещо?
– Просто не разбираме какъв е проблемът.
– Не, дървиш ми се.
– Какво толкова има? Човекът си свири и пее…
– А, бе, ти на мен ли ще се дървиш? Кой си ти да ми се дървиш, БЕ?

Агресорът се нахвърля към защитника. Следват шумове от безответно боръчкане. Издрънчава китара. Всички от страната на китариста стават, за да успокоят ситуацията, двама-трима от страната на Дрезгавия стръвно се приближават, готови да се нахвърлят в потенциалното меле като вълци. Някой се заканва с думата „нож”.

– Добре, добре – с прекършен глас отвръща един от потърпевшите – Вдигаме си нещата, човек. Не искаме повече проблеми. Спираме.
– Не съм казал да спирате – намалете!
– Всичко е наред, тръгваме си.
– Къде тръгвате, не съм ви казал да спирате – намалете!

Китаристът и приятелите му си тръгват безмълвно. Озверелите се връщат на зиг-заг към пейката си. Аз за пореден път се замислих върху идеята за телескопична палка и за сцената, в която произволно гневно лице изчезва в червена мъгла.

– Това наистина ли се случва? – обръщам се към Хрис.

Сцена 3
Развива се около полунощ на същия ден, докато описвам първите две ситуации (каква ирония само). Ще ви спестя подробностите, защото е важно казаното. То е под формата на монолог, а цитатът е обсолютно автентичен:

– Ако продължаваш да се държиш по този начин, ще се разправяме по друг начин. Тази вечер прекали и ще ти е за последен път. Ако ти стиска – дръж се по този начин.

Междувременно в с. Сливарово се разнесъл самотен лай, който не бил чут от никого.

– Това наистина ли се случва? – обръщам се към себе си.

Равносметка
Сигурен съм, че можете да дадете още много подобни примери, с които сте се сблъсквали в ежедневието си. Примери за нерационалната човешка агресия и безбройните разклонения, в която тя има невероятната способност да избуява, да се възпламенява за миг и да помита всичко със себе си. Не съм в състояние да се впусна в анализ, защото тази тематиката е нещо, в което съм много бос. А в студени времена като нашите определени хора предвидливо си ходят (газят наред) с вълнени чорапи. Даже навличат по няколко чифта. Че и шапки си имат. Дебели и вечно стягащи ги…

Невеж съм, затова спирам, за да заключа накратко. С три думи.

Хората са странни.

Чели ли сте някога текст без главни букви и препинателни знаци? А имали ли сте интимна връзка без бъдещи ангажименти, без очаквания, без задължения, без ревности, без контрол?

при първите няколко реда срещи вероятно ви е било интересно защото се е случвало нещо различно но много бързо сте осъзнавали колко безсмислено повърхностно занимание всъщност е това дори и в написаното стореното да сте откривали определена стойност наслада и сте започнали да се питате къде са главните букви и неповторимите моменти споделени с най близкия човек къде са запетаите и тръпката от очакването на поредната среща къде са тиретата и топлите ръце които в радост и мъка се протягат широко към вас къде са точките и компромисите които да правите в името на човека който обичате къде са въпросителните удивителните и скобите къде са моментите на важните съвместни решения на непринудената нежност на чувството че можете да преместите и планина когато сте заедно къде са всичките правила за писане и палитрата от емоции които изпитвате когато вървите ръка за ръка по съвместния си житейски път

Дори и да е по-добре да се живее без правила/чувства – когато тях ги няма, живот ли ще е това наистина?