1000 километра след оправданията

Искам да те помоля в следващите 10 секунди да си помислиш за нещо, което обичаш да правиш. Запомни го, защото след малко ще се върнем към него.

За 10 секунди светлината изминава почти 3 000 000 километра, Земята – 300 км по орбитата си около Слънцето, а аз извървявам средно по 12 метра. За последното мога да твърдя със сигурност, защото

Аз обичам да ходя пеша.

1000 km picture1

Преди 6 месеца също обичах да го правя, но това изречение звучеше по малко по-различен начин. Между обичта ми към ходенето и реалното му случване зееше едно огромно пространство, запълнено с оправдания. Това са онези услужливи таласъмчета, които винаги са готови да снемат от нас доспехите на отговорността, за да ни е леко на душата и тялото след някое взето или невзето решение. При мен нещата дълго стояха по този начин.

Преломният момент дойде в края на февруари тази година, когато попаднах на едно 5-минутно филмче на канадската компания за outdoor облекла Arc’teryx. То е вдъхновено от историята на катерача Дейвид Крейг, който в деня на своя 35-и рожден ден изминава 35 маршрута за катерене. След филмчето в мен започнаха да кънтят няколко въпроса, които усърдните талъсъмчета не успяха да неутрализират с кадифените си ръкавици. Най-шумният от тях звучеше така:

„След като той може да живее живота, който обича, без да се дава на оправданията, защо да не мога и аз?”

И тогава, без болка, враждебност или носталгия по комфортната зона на вечното отлагане, просто реших да започна да ходя пеша.

Бях готов, но ми липсваше Искрата – нещото, което да ме изстреля напред.

Намерих я в „лицето” на Walk2Help – мобилно приложение, в което, докато ходиш, трупаш точки, които можеш да даряваш за определени каузи. Когато квотата от точки за дадена кауза бъде достигната, компанията-спонсор отпуска обещаните средства за реализация. Благодарение на инициативата, досега са дарявани храни на домове за деца, ваксини за приют за животни, осигурявани са книги и безплатен Интернет за учебни заведения и още много други. Последната кауза беше обявена в края на юли и целта ѝ беше да подкрепи лятна лагер-школа за деца с изявен интерес към физиката. За да се реализира каузата, в рамките на един месец трябваше да бъдат извървени 33 000 км. Приложението е създадено през 2011 г. от изцяло български екип и до момента е използвано от 4970 човека, които са извървели общо 197 722 км в помощ на 20 каузи, спонсорирани от фирми като Telerik, Vivacom, DAVID Holding, Abilitics, Credo Bonum Фондация и др.

Променяй света, докато ходиш е идеята, зад която застава Walk2Help – идея събрала в едно три основни елемента:

  • индивидуалният човек, който ходейки помага не само на себе си, но и на други;
  • социално отговорните фирми, отделящи част от печалбата си, за да направят добро;
  • нуждаещите се, които получават шанс за по-добър живот.

Промяната беше нещо, от което имах нужда и аз и точно преди половин година – на 27 февруари 2014 г. направих първата крачка.

Започнах да ходя пеша до работа, до вкъщи, за срещи с приятели, по задачи или по всякакъв друг повод. Разнообразявах маршрутите си, защото обичам да минавам през различни места и да откривам непознати кътчета от града. Понякога правех неща, които биха накарали здравият разум да ме погледне озадачено, да зацъка с език и да ми препоръча специализирана помощ в клиника за хора с буболечки в главата. Един ден, например, се прибрах от офиса (намиращ се на бул. България и Околовръстното шосе) до вкъщи (кв. Лагера), като минах през Младост 4. Това удоволствие ми костваше около 4,5 ч или почти 25 км ходене. В последния ден от 4-дневния преход в Рила, който приключи наскоро, километражът достигна до 37 км, финалните 12 от които бяха по асфалт, въпреки че можех да ползвам автомобил. Немалко пъти съм обикалял каретата с блокове в квартала само и само да закръгля към по-голямо цяло число направените до този момент километри. С градския транспорт се движех изключително рядко, а атмосферните условия, капризите на физическото тяло и настроението ми все повече губеха тежката си дума в решението дали да ходя или не.

Положителните ефекти от ходенето, както може би знаете, са много. Няма да ги изброявам, а ще споделя какво аз откривам в него.

На първо място ми служи като изключително ефективен инструмент за „поддръжка“ на ума. То подрежда мислите ми, пренарежда ги в нови комбинации или опростява излишно утежнените мисловни модели. Например идеята за този текст ми дойде естествено и бързо, но детайлите ми се избистряха в процеса на движението през всичките тези месеци.

В тази връзка попаднах на едно изследване от Университета на Илинойс, проведено през 2009 г. То прави сравнение между мозъчната активност на две групи деца по време на полагане на предизвикателен тест. Преди него едната група вървяла пеша 20 минути, а другата прекарала 20 минути в седнало положение. Децата в първата група са имали много по-голяма активност в центровете от мозъка, отговарящи за фокусирането на вниманието и пренебрегването на разсейващи външни фактори.

Разликата може да бъде видяна много добре на тези две изображения, направени по време на изследването:

1000 km picture2

Промени се и начина, по който се чувствам в кожата си. Тялото ми е изпълнено с енергия и сякаш е станало по-интелигентно в интеракцията си със заобикалящата го среда. Не че дотогава съм се спъвал в бордюри или падал по стълбите, но разликата е осезаема. И по-скоро може да се почувства, отколкото опише.

По отношение на настроението ще отговоря с въпрос. Коя вода според теб е по-сладка – от мудното блато или от пъргавия планински поток? Преди да се почудиш защо задавам този въпрос, ще припомня, че около 3/4 от телата ни са съставени от вода, което впрочем важи и за повърхността на планетата Земя. Ако съотнесем тази пропорция към моя ръст от 190 см, ще значи, че в мен (моя свят), в пространството от стъпалата до гърдите, няма да има нищо друго, освен вода.

Най-важният ефект от всички е, че с всяка крачка доказвам на себе си, че мога. През юли направих първите 1000 км в Walk2Help, които бяха постигнати за почти 260 часа или благодарение на малко над милион и половина крачки. В настоящия момент километрите вече са 1234 и се увеличават всеки ден.

Всичко това ме прави щастлив и колкото повече се движа, толкова повече искам да продължавам да го правя.

А ти?

Спомняш ли си нещото, което обичаш да правиш, за което те попитах в началото на статията? Правиш ли го наистина? Ако е така – приеми моите поздравления и най-искрени пожелания да продължаваш смело в същия  дух.

А ако обичта ти и нейния обект са разделени от куп непотребни причини? Един съвет от мен – разкарай таласъмите и тръгни напред. Движи се. С крачки, мисли, разбирания, намерения или както ти приляга най-добре. За началото на всяко страхотно приключение е необходима една малка крачка. Движи се, защото животът е движение и път няма единствено там, където липсва воля.

И след като 35-годишният Дерек и току-що навършилият 28 лета Борис можем, аз вярвам, че можеш и ти.

Благодаря за вниманието и на добър път!

1000 km picture3

Бюрокритично

BG Posts fake logo

Първата от две стари истории, получили шанс  за пълнокръвен съвременен прочит.

Един ден бях по задачи в Бизнес парка и понеже работата ми изисква да върша по няколко неща паралелно* отскочих и до тамошния клон на Български пощи.

Както може би знаете, този дял от родния сектор на услугите се характеризира с къснокомунистическо обаяние, раннодемократично техническо обезпечение и неподвластни на времето лелки.

Под „лелки“ разбирай следното:

„хронично намусени и инертни пасивно-агресивни жени в късна средна възраст, култивирали първичен страх към всичко извън комфортната им зона, разпростираща се на върха на карфица“.

Макар че се намирах в един от най-големите бизнес епицентрове в България, лелките не ми се разминаха.

Вече не помня какво точно трябваше да платя в пощата, но в крайна сметка се стигна до момента с писане на фактура.

След като казах, че искам да ми се издаде такъв документ, жената зад гишето моментално подмени скалъпената си дружелюбност с искрена фрустрация от връхлитащите я танталови мъки. Изгледа ме така, все едно засилвах в лицето й ведро с ужасни вселенски несправедливости, гарнирани обилно с лимонов дресинг. Изпъшка, изохка и закърши ръце, благославяйки мислено мен и роднините ми с много полови сполуки. Изрови кочана с фактури и заби нос в една от страниците. Започна да го попълва буква по буква. След десетина минути и експертна помощ от нейни колеги, завърши фактурата и ми я подаде.

Докато наближавах входната врата, се зачетох в документа. Врата се отвори до половина, но през нея не премина нищо повече от няколко микроскопични прашинки. Сбърканото име на фирмата ме върна обратно.

Като че държах не фактура, а личната й смъртна присъда, защото се вцепенени. Очите ѝ -кални локви, в които се оглеждат връхлитащите буреносни облаци. Посочих с пръст какво не е наред, като обясних бавно и с отлична дикция как да го напише – „П“, „У“, „Б“, „Л“, „И“, „С“, „И“, „С“. Премести предпазното картонче два листа по-надолу в кочана и химикалката препусна като Юсеин Болт в плаващи пясъци. Аз бдях над гишето да не би първото „С” да се превърне в „Ц”, както и в края да думата да не избуи някое нахално „Т” (през всичките тези години параноята, че издаващите ни фактури фирми бяха сключили таен пакт постоянно да ни бъркат името, така и не ме е напускала). Този път бяха необходими само пет минути. Поблагодарих. Тя ми благодари безгласно, че си тръгвах.

Вратата нищо не каза, защото ДДС-то не беше точно.

Сметнах го пред нея, за да й докажа, че съм прав. Дръпна фактурата и припряно записа нова. Брех. Можело да се работи и бързо. Понякога слабата мотивация се компенсира със силен яд. Но почти винаги ядът води до грешки…

Този път основанието на фактурата не беше в ред.

Подадох ѝ я и зачаках отстрани търпеливо. Срещата ми с пощолелката вече навлизаше в края на първото полувреме. Не се надявах на извинения, само на скорошно прибиране в офиса с поне 100 км/ч по околовръстното и скоростно избледняващи спомени от последните минути.

Четвъртото писане се оказа успешно, но тя така отскубна листа, че почти сантиметър от него, наред с част от името на фирмата, си остана в кочана. Нямах сили за повече. Не исках и да знам тя как би го понесла. Нито произволен предмет в лицето ми, нито микроинфаркта в гърдите й бяха неща, на които бих искал да ставам свидетел.

Вратата ме изплю, а аз преглътнах с облекчение.

Голямата ми радост за деня беше, че от счетоводството приеха документа без забележки.

*едновременно

След потоп – качулка

Embed from Getty Images

Част от работата ми изисква да контактувам с хора от различни общински институции в България. Макар че в този род организации процесите почти винаги протичат доста по-бавно, отколкото ми се иска, под една или друга форма нещата се случват. Не липсват и изненади, част от които обикновено идват в последния момент.

Наскоро имах един такъв случай със Стара Загора. В деня преди първо събитие в града получих обаждане. Търсеха ме от тамошния отдел по транспорта, за да кажат, че молбата ми за пропуски в пешеходната част на бул. Симеон Велики няма да бъде разписана. След трагичния инцидент в началото на месеца, в който бе прегазено 4-годишно дете, кметът наложил тотална забрана за влизане на автомобили в зоната. Извиниха се за неудобството, но нямало какво да направят.

В едно бяха прави – почувствах се неприятно. Не заради отказаните пропуски, а защото за пореден път в тази държава някой правеше нещо, след като непоправимото вече бе станало. Автомобилите ще бъдат ограничени – страхотно! Но защо сега – когато вече няма утеха за едно семейство, чакало рожба 15 години?

Питам защо, но не мога да разбера, както и не проумявам:

  • защо фонтанът бива обезопасен, след като електричеството от оголения кабел убие млад мъж?
  • защо старата сграда бива забелязана, след като стената ѝ премаже случайни минувачи?
  • защо на булеварда се появяват мантинели и колчета, след като някой автомобил се вреже с убийствена скорост в чакащите на тротоара?
  • защо в парка се появява осветление, след като млада жена бива изнасилена и пребита до смърт в тъмните храсти?
  • защо язовирът се сдобива с табели и заграждания, след като мътните води погълнат играещите наблизо деца?
  • защо експертната оценка на мината бива назначена, след като стотици кубични метри земна маса задушат работещите в галерията?
  • защо, защо и защо всеки божи ден се повтаря един и същ сценарий…

Докато прикриваме с лепенки възпалените рани, вместо съзнателно да работим за тяхното предотвратяване, няма да сме здрав народ, а това, което Петко Славейков така добре описва още през 1875 година.

И ако нещо, което бихме могли да направим за отнетите, то е да не забравяме.

Българска схема

Бързах доста, затова скочих в първото видяно такси.

Той беше толкова дебел, че се разливаше чак до ръчната спирачка. Лъхна ме една кисела смрад. Отворих прозореца. Шофьорът правеше маневри по улиците и не забеляза. След малко го затвори, вероятно по навик. Отворих го пак. Той видя и ми се извини. Поинтересува се дали ми е горещо. На мен не ми беше, все пак беше още зима, но какво да му кажа – не, не ми е, ама тук смърди ужасно? И му казах – да, топло ми е.

Разговорът започна, като ме попита дали постелката, която нося, е за йога. Зарадва се от факта, че позна, защото никога не бил виждал. Оказа се бивш спортист, но като спрял активния спорт надебелял и вече нито йога можел, нито нищо. Казах му, че йога е за всеки. Той махна с ръка и продължи с въпросите – дали отивам на тренировка, връщам ли се, какво работя, в държавна ли фирма съм, в частна ли.

Едно време работел на паркинга на Летище София. Разказа ми как преди да въведат компютрите са ползвали кочани с номерирани бележки, които давали на клиентите. На бележките записвали часа на влизане и часа на излизане. Обаче той и колегите му имали един набор специални химикалки. Такива, на които можеш да изтриваш мастилото. Давали една бележка на клиент, на излизане той я връщал, плащал си, триели я и я давали на следващия. И така я пускали по няколко пъти, като всяко завъртане им носело чисти пари в джоба. По 50-100 лева всеки ден. Около коледните празници, когато трафикът в паркинга рязко се вдига, правели по 600-700. На ден. По това време – в годините преди Бойко, заплатата му се връзвала към 1200 лева, барабар със социалните придобивки и бонуси. Тук вдигнах вежди много високо.

След това дошли компютрите. Тъкмо си помислих как заради автоматизацията хората станали излишни и били махнати, той ми заразказва, че и на нея намерили цаката. Идвал клиент, минавал с талонче през автомата, той му отбелязвал час на влизане, на излизане минавал през гишето, виждали колко е престоял и му казвали колко дължи. След това прибирали талончето и го минавали през компютъра, който слагал часа на излизане. Обаче те връщали часовника на компютъра назад и на талона се отбелязвало, че клиентът е престоял по-малко време, отколкото в действителност. Разликата – в джоба.

Всичките му колеги на паркинга правели така. Подкрепяли се взаимно и не се издавали. В един момент Бойко дошъл на власт и до един ги разкарали. Не защото на някоя от редовните счетоводни проверки ги хванали да мамят, а за да сложат техни хора. Той останал без работа и доходи. Жена му казала, че щом няма пари, няма любов. И го напуснала. След 21 години брак.

Тук помълча. След това продължи, че осъдил Летище София за неправомерно уволнение и даже спечелил делото. Летището трябвало да му изплати обезщетение от 5000 лева и да го възстанови на работа. До момента какво станало после не стигнахме.

Като слизах, сякаш за да се оправдае за всичко казано досега, ме изпрати с „нали знаеш… сиромах човек – жив дявол“. Чувал бях, но не исках да разбирам. Погледнах касовата бележка. Тарифата, пробега, часа – всичко ми изглеждаше наред.

Но пък само бог знае колко дявол може да бъде един човек, свикнал на чужд гръб да се бори с нищетата си.

Там

Под високия хълм с красивата гледка има едно полегато парче земя, където дори след пороен дъжд кирката и лопатата справят се трудно. Макар неканени, те са чести гости по тези места.

Там се намира едно здание, което след няколко крачки потъва в коравата глинеста почва. На входа му няма врата, а мътна белезникава рамка, запълнена със съвършен мрак, затихнал в равнодушно очакване на вечността. Никой не желае да прекрачи напред. Най-много някой безразсъдно любопитен да застане до ръба хладна тъмнина и на пръсти да надникне надолу. Не ще види много. Само снопчета изгризани от мрака болнави лъчи, блещукат по дъното. И една тъмнина, запълваща съзнанието с образи, които прекършват любопитството и отпращат човека по пътя му.

Аз съм там. Стоя на прага. И влизам за незнаен път вече. Дори навън жегата камък да топи, тук нарежда студът. Той ми отпуска повърхностно дихание, което бързо изтръгва в мимолетни облачета пара. Каменните стъпалата са прекалено големи дори за моя ръст, затуй се подпирам на стената, когато прекрачвам надолу. Прашни паяжини се вплитат в косите ми. Ръцете ми изронват изсъхнали мъхове, които се стелят зад мен. Въздухът става все по-сух. Миризмите изчезват. Не след дълго съм до разпилените по пода монети. Нови и стари, чисти и мръсни, с различна форма и номинал. Стъпвам върху им, но не чува се звън. Само лепкаво триене и плисък на незамръзваща вода. Приклякам, за да измия ръце и да загреба с шепи. Оставам така за минути, сам с мислите и затоплящата се течност в длани.

Изправям се с пукане в ставите. Вдясно е вратата от дялан камък. Опирам рамо о нея и я отмествам с усилие. Влизам дълбоко приведен през ниския праг. Мракът е гъст като катран, но тук мога да видя всичко. Навътре е още по-ниско, затова приклякам на пода. Болезнено е, и хладно, но цялото ми внимание е насочено към нишата отпред.

На мраморния постамент, в своята прагълна кутийка от стъкло, лежи тя. Обвита в покой. Така малка, крехка и уязвима. Като мушица пред електрическата ярост на пролетната буря. Задържам дъха си, за да не я нараня. И сред машинното бучене иззад стените подирям със слуха си трохичка доказателство, прашинка надежда, атомче вяра дори, че още я има.

Мога само да я докосвам с топлите капки, стичащи се от дланите ми. Не мога да я прегърна. Не мога да я утеша. Не мога да направя нищо повече от вече направеното. Нямам нищо и срещу безтегловната тежест. Срещу утаената горчивина. Отнесеното от вихрушката. Пропиляното.

Не зная друго от това да бъда смирен.

Попътни размисли

On the road

Ние сме хората, които не изпитват носталгия по домовете си, защото възприемаме себе си за граждани на света.

Движещата ни сила са усещанията, не взискателността и стерилността на суровата логика.

Ние сме тези, които с малки крачки разплитат собствените си възли от суета, за да градим съчувствие и разбиране към контрастите на околния свят.

Следваме посоката, която чувстваме за правилна и когато проявим необходимото постоянство, пътят се разгръща от само себе си.

Не униваме, когато трябва да се върнем назад, но и не попадаме в капана на очакванията, когато можем да напрaвим няколко крачки напред.

Понякога спираме. Не да потънем в самосъжаление, а да съберем нови впечатления и сили, с които да се оттласнем.

Обичаме без да се привързваме. Помагаме без да изискваме. Справедливи сме без да злоупотребяваме. Прощаваме без да натякваме.

Ако гневът ни споходи, се стремим да бъде градивен.

Знаем, че страхът го има, за да ни научи на нещо.

Ние сме воините на ненасилието и кавалерите на търпението.

Когато пазим дистанция, не го правим от гордост или апатия, а за да потърсим отговорите, които за нас са в тишината между думи, мисли и чувства.

Такива сме, но все не спираме да се питаме…

Кои всъщност сме ние?

[4:37 – 7:48]

Когато е най-прекрасна

Преди години имахме време в изобилие. Не го мислехме много-много, защото стигаше за всичко. Пръскахме го с лека ръка. За каквото ни скимне. А и течеше в пъти по-бавно.

Днес вече не е така. Времето стана оскъдно. Обстоятелствата ни накараха да вярваме, че можем да си го позволим само по изключение. Започнахме да го крадем, за да изтласкваме яростната инвазия на безвремието от животите ни. Започна неравна битка.

Затова е истинско чудо, че сега отново сме заедно. Макар че пътищата ни отдавна поеха в различни посоки и животът на всеки един премина на по-висока предавка, ние успяхме да се съберем. И напук на увеличените килограми, отговорности и разстояния, сме си същите.

Разговорът е жив, бирата – също, както в безгрижните сезони на ученическите ни години. Спомняме си за лудите домашни събирания и афинитета ни да се снимаме само по чорапи. Шегуваме се как сме се спичали преди изпитвания по Биология, докато учителката бавно прелистваше страниците на дневника. Заливаме се от смях от култови учителски изцепки, които събирахме в една тетрадка. Вдигаме наздравици, за преди и сега.

1

Единствено Ники – същият онзи Ники, който в час по География рецитираше любовни стихотворения на младата учителка, стоеше мълчалив и умислен. Докато всички отпиваха от чашите си, той заговори:

– Разделих се с Елена. След почти 10 години. И знаете ли какво си мисля? Нямам усещането, че в мен е зейналата огромна дупка. Храня се нормално. Сънят ми е здрав. Редовно излизам, виждам се с хора. Не съм депресиран по никакъв начин. Разбира се, не преливам радост, но съм ОК. Мислех си друго – как всяка една връзка е низ от моменти –  както хубави, така и лоши. Лично при нас „лошите” ги чистехме отрано и само в редки случаи е било тягостно помежду ни. Хубавите, разбира се, бяха безброй – моментите заедно, моментите с други, моментите, в които разстояния и обстоятелства ни разделяха, но в мислите си всеки един беше с другия. И въпреки че мога да изброявам с часове всичко, през което сме минали, има един момент, който ще помня вечно. Дори след като всички останали избледнеят като цветовете на любимата дреха, той ще е жив.

Беше август, на второто ни море заедно. Страшен пек! Пясъкът като букова жарава, морето на чай. По обяд решихме да останем под чадъра, че двайсетте минути до хотела щяха да ни излязат през носа. Тя извади книгата си и се облегна на чадъра да почете. Аз положих глава на краката ѝ, за да подремна. Бавно вдишвах и издишвах в палещата жега. Отпуснах се, но все не заспивах. Унесен отворих очи. В далечината – неподвижен син фон. Къде свършваше водата и къде започваше небето – трудно можеше да кажеш. На преден план – нейните две стъпала. Можех да видя всеки дребен детайл по тях. Десетте пръстчета, образуващи симетрична дъга с меките си връхчета. „Млечно-червеният лак”, както обичах да го наричам, нанесен с абсолютна прецизност по всяко едно нокътче. Тесните линийки по-светъл тен, оставени от платнените презрамки на джапанките. Двете бенки-близначки над кокалчето на дясното стъпало. Изпъкналата веничка на сантиметър под глезена на левия крак. Ситният пясък полепнал по всички тях. Гледах с благоговение цялото това съвършенство, което почитах като произведение на най-изящното изкуство. По едно време тя спря да чете. Постави тихо книгата на пясъка, мислейки си, че спя, и зарови пръсти в косата ми. Започна да ме гали, внимателно и бавно. Въпреки че бях с гръб, съм сигурен, че ме гледаше. Чувствах, че ми говори с ръцете си и словата ѝ докосват най-фините струни на душата ми. Тогава целият свят беше съвършен и чист, а на самия му трон седеше тя – всеотдайна, нежна и любяща. Този момент ще помня вечно – сънливия жарък следобед, в който светът беше притихнал, за да отпразнува момента, когато тя е най-прекрасна.

2

След тези думи тишината се настани помежду ни за няколко безкрайни минути. Тъкмо обмислях каква тема да подхвърля в пространството, за да пробудя притихналия разговор, и Явката продължи:

– Истината е, че и аз имам един такъв момент. Беше с колежка от университета – Ади, с която уж тръгнахме към края на първата година. Един ден решихме да се чупим от супер интересното упражнение по История на икономическите теории, където, в лошия случай асистентът спореше с колеги дали ЦСКА са по-добри или Левски, а в добрия ни диктуваше от листове, напечатани на пишеща машина. Напълно сериозно – пишеща машина! Като си гледате 4-инчовите смартфони, представяте ли си как едно време е имало такива неща? Както и да е. Вместо на упражнението, отидохме в подземното кафе, за да поцъкаме на джага. Ама беше прецакана и единствено оставаше билярд. Тя каза, че не била играла много, аз я успокоих, че изобщо не съм добър. Така, де, навих я. Разбих ги добре без да влезе нищо. Тя се прицели към петицата, но щеката ѝ отплесна. От кредата беше останала само хартийката,  затова ѝ намерих някаква що-годе прилична пръчка, макар и доста дълга. Десетина минути се въртяхме около масата. Я уцелим, я не. След поредното ми пропускане, тя вкара една лесна топка. След това по случайност влезе втора. Бум  – и трета по ред. Аз седя отстрани озадачен, а тя вкара още две…едновременно. След като накрая пропусна, облегна щеката си на масата. Приближи ме бавно, слагайки стъпало пред стъпало. Спря се на педя от мен с невинно-дяволит поглед. Вдигна рамене и ми каза, че наистина не била играла много на билярд, честен кръст. Още преди да си помисля да отговоря, тя ме целуна. След месец и нещо си отиде в родния град за ваканцията. Още тогава нещата започнаха да се размиват, а в края на септември така и не се появи. Беше заминала да учи в Дания. А, да – и за капак вкарах осмицата в грешен джоб. Тя много ми се смя, а на мен ми беше щастливо. И е така всеки път, като се сетя.

3

– На хижа в Стара Планина – Лъчо пое щафетата секунди по-късно. Там беше „моментът“. Но преди това ще ви разкажа какво шоу беше вечерта. Бяхме 15-тина човека, повечето от които не познавах. През деня изкачихме връх Ком във влажен сняг. Вечерта се събрахме в столовата на хижата на чийто дансинг и имаше дървено буре с железен пилон по средата.  Празненството вече беше започнало. Група възрастни от село Стубел отбелязваше рождения ден на техен приятел. Рожденикът обикаляше масите на зиг-заг с най-аленото лице, което някога съм виждал. Дрънчаха чаши. Музиката жизнерадостно се блъскаше в тавана. По едно време кметицата на селото взе микрофон и подкара „Македонско девойче“. Извиха се хора. Аз снимах, защото не съм много по танците, както знаете. Големи кадри имаше! Но най-добрият момент беше, когато рожденикът и кметицата се качиха на бурето и се подгониха с танци около пилона. Докато всичко това се случваше, позаглеждах едно момиче от компанията. Разбирате ли – нещо ме дърпаше към нея. Нещо познато, близко. Не помнех да сме се запознавали някога, обаче имах чувството, че я познавам от…винаги. Съвсем сериозно. Отидох при нея и ѝ казах, че ми е адски позната, но изобщо не се сещам от къде. И знаете ли какво? Не, не се изсмя.  Нито ми обърна гръб. Каза ми, че си мислела същото. През цялата вечер! Започнахме да играем на предположения. От работата – не. От предишна работа – не.  От йогата – не. От университета? От родния ми град? От училище? От някое море? Не, не и не. Питахме се още, и още, и още  – все същия резултат. Затова се съгласихме, че се знаем, без да се познаваме. След това говорихме с часове. Говорихме за неща, които не сме споделяли дори с най-близките ни хора. Без притеснение от отсрещна критика. Без преструвки. Без смущението от каквито и да било очаквания. По едно време ме попита дали може да ме помоли нещо, но без да ѝ се сърдя. Кимнах. „Искам да ме гушнеш” – каза. Прегърнах я. Тя заплака без глас. Когато сълзите пресъхнаха, останахме така сред околната врява. После ми благодари с усмивка и се качи в стаята си. Разбира се, че не я последвах. Не направихме и опити да поддържаме контакт или „да развием нещата“. Защото магията беше в онази непринудена априлска вечер. Повече не беше необходимо.

4

След няколко дълбоки глътки бира, тримата ме погледнаха в очакване. Искам, не искам – трябваше да говоря. Повъртях бутилката в ръцете си и гледайки я, започнах:

– Моментът, когато мракът и мъглата се отдръпват от босите ѝ нозе, докато крачим без път през тръните и сухите листа в гората. И също, когато искри започнат да изострят погледа ѝ малко преди да отклони предложението ми да паркирам вместо нея. Лекотата, с която научава ще останем ли сами в дома ѝ, прилагайки измислената от нас „игра на контролни въпроси“ при разговор с баща ѝ по телефона. Ентусиазмът, с който опитва да надвика тълпата на концерта на любимата ѝ група, за да ми каже закачливо, че съм изглеждал като надут пуяк. Невероятният аромат от ронещи се домашно приготвени курабии, които тя свенливо ми подава, докато пътуваме в раздрънкания автобус на фона на сънената утрин. Абсолютното спокойствие и естественост, които се спускат помежду ни като снежинки от гъши пух, когато дадем почивка на думите и потопим сетивата ни в тишина…

– А ако трябва да избереш един момент – включи се Ники, – кой ще е той?
– Няма как, защото тя е прекрасна винаги.
– И все пак. Кой е най-най-яркият?
– Моментът, когато…- укротих бутилката и я побутнах настрани, – когато…
– Да?
– (обхождайки тримата с поглед) Моментът, когато я срещна за първи път.

Кръст-о-път

Embed from Getty Images

Адът е зад тази пресечка,
раят също там стои,
а помежду им – тясна пътечка,
където застанал си ти.

Съвземи се човече, стана време
най-после да решиш –
да бъдеш в помощ, да си бреме,
или някак си да продължиш.

А може и да спреш намясто,
отказвайки да бъдеш друг
някъде направо, вляво или дясно,
и просто да останеш тук.

СЕК:УН:ДИ

Казвам се Борис и в момента на публикуване на този текст съм на 27 години и половина, или на около 867,976,686 секунди.

Аз обичам, когато атмосферните условия са благоприятни, сиреч не е студено или жега, не вали, не трещи, вятърът не е силен, ако съм в подходящото настроение, не съм преял, не умирам от глад, не ме боли глава/коляно/стъпало/кръст/стомах, като не съм затрупан с работа, не съм ангажиран с нещо друго или пренебрегна удобството от придвижването с транспорт, да ходя пеша. По много, защото тогава се чувствам свободен.

А това е Дерек. Той е на 35 години и не си намира оправдания. Просто живее секундите от живота си както му харесва.

420 кила чиста реалност

Всичко това се случи в една сряда преди три седмици, докато предавахме хартия за вторични суровини някъде из Красна поляна.

Като спряхме баничарката на калния изронващ се цимент пред трафопоста, пригоден за изкупвателен пункт, отвътре излязоха двама чичковци. Общото в тях бяха напълно безличните им лица (поради роднинска връзка или чиста случайност), от които часове по-късно не помнех и квадратен сантиметър. Различното – единият от тях почти не лъхаше на спирт. Въпросният типаж през цялото време ни говореше с приятелски тон неща от сорта на „момчета това, момчета онова“ и ми насади усещането, че ролята му в сценката беше да ни хвърля прах в очите. Ще го наричам Премян, защото имена не разменихме, а и надушвах, че е човек на дребните квартални схеми. Другият ще е Любчо (Любчо-глупчо), понеже не блестеше с особени интелектуални заложби. Всъщност беше тъп като върха на бейзболна бухалка.

Килото хартия го взимаха за 10 стотинки. Малко ли беше това или много – нямаше особено значение за нас. Искахме единствено да се отървем от нея, че само прах събираше в склада.

Направихме индианска нишка. Аз и Митака вадим от баничарката, подаваме на Премян, а Любчо реди „архитектурата” вътре. Ръждясалият им кантар беше от време оно – от вида с две тежести – голямата за килограми, малката – за грамове. Под теглилките като истукана стоеше котка с улично потекло, която през цялото време се правеше, че не ни забелязва. Явно приемаше поста си за прекалено важен, за да раздава вниманието си на някакви си непознати с животи в пъти по-малко от нейните. Или просто не беше гладна.

Работехме тихо, а Премян или ни хвалеше колко много хартия сме закарали, или подканваше другия да го дава по-чевръсто, че „момчетата нямат цял ден да се размотават тука“.

След като нямаше на къде повече да трупаме, Любчо размести тежестите насам-натам и отиде до тезгяха, отделен от предната част на стаята с прозорци с неизмазана дървена рамка. Засуети се за химикалка, призовавайки благосклонността на съдбата с тихи псувни. Накрая я откри закачена в джоба на синьото си дочено горнище и, повтаряйки на глас, записа килограмите – 162. Подновихме индианската нишка, този път в посока към затворената каросерия до трафопоста, която ползваха за временно хранилище на изкупеното. Събираната по складове, домове, магазини и контейнери хартия от всякакъв вид и с разнородно предназначение, донесла бленувани стотинки на едни и незначителни левове на други, бе нахвърляна на хаотични купове.

Избутахме Любчо през железните врати и набързо нахвърляхме хартията. Започнахме да пълним кантара само тримата, защото нашия мерач и писар остана горе, за да наложи с трясъци и думкания своето специфично чувство за ред.

Пак бях втори в редицата, но вече на самия праг на стаичката, от където можех да я видя и усетя по-добре. Около достолепния кантар се търкаляха безброй уреди и инструменти в плачевно състояние – обвити в ръждиви струпеи, поправяни безброй пъти и недокоснати с години. Някои от тях се опираха в кантара, части от други се криеха под него. Нито нежната воня на котешки отходни продукти, нито изтънченaта смрад на манджи с тежки запръжки, нито дори тлъстите спиртни нотки не успяваха да нокаутират усещането ми, че това място миришеше на измама. Забързах темпото с идеята час по-скоро да приключим с нашите вторични занимания, за да захвърлим впечатленията без право на рециклиране.

Никога не съм бил по-далеч от истината.

Откъм панелките до трафопоста с клатушкане се задаваше някакъв мъж, облечен с дънки и черно яке. В една си ръка държеше стара Nokia “фенерче” с бели слушалки, затъкнати в ушните му канали. В другата – водка Савой. Двестаграмка, без капачка. Спря до нас, отпи от бутилката и ни заговори:
– Здрасти. Аз съм Коцето – подавайки дясната си ръка към мен
– Мръсен съм…
– Е, аз да не съм чист, бе – и си набута ръката в моята, която вежливо, но бързо, дръпнах и продължих да подавам купчинки на Премян.

Новодошлият явно прецени, че трудно би могъл да проведе диалог с моето мълчание и отиде по-близо до Митко, който вадеше хартия през страничната врата. Потупвайки го по рамото каза:
– Колко години си?
– 25.
– Аз съм на…Почти един път и половина по-голем от тебе.
– Евала.
– Т’ва 1.4 или 1.6 е, а? – поглеждайки към колата. Аз ги знам тея. Рено, нали?
– Да, Рено – отговори му Митко.
– Ама…ама колко е?
– Не знам, май 1.5.
– Ааа…75 или 90 кончета. Супер е – отпи отново и се разтърси в джоба си.

След няколко псувни по адрес на малшанса си, напипа това, което търсеше – визитка. Неговата визитка. Подаде я на Митко „ако случайно колата му даде проблем”. Правел двигатели, скоростни кутии и сервиз на Ситроен, Хонда, Ауди и Тойота. Сервизът бил някъде във Военна рампа – факт, който окончателно закопа обреченото му рекламно послание. Митко хвана картончето с връхчетата на пръстите си, а Коцето продължи по темата за служебната ни кола:
– Ааа и голем багажник. Знаеш ли, че аз, между другото, съм и рибарче и тука можем да си опънем палатката вътре. Такова…мога си хода на почивка. За мене това е мечта.
– Супер.
– Пийни си – подаде водката на Митко.
– Не, не, мерси.
– Пийни, бе.
– Не мога, на работа съм. Мерси.
– Ми, хубу – намести си слушалките и седна на пейката пред трафопоста.

Ние продължихме с товаренето мълчаливо. Тъкмо когато кантарът се напълни за втори път, Любчо скочи тромаво от каросерията и отиде да мери килограмите. Понамести тежестите и започна да се чуди. Така около две минути. Нервите на Премян не издържаха:
– Айде, бе, колко време ще те чакаме?
– Мм…ееемм…
– Е какво „ме, ме? Какво сложно има? Дебил.
– Са, де, са.
– Колко кила?
– 145.
– Пиши 145 и да ги качваме.

Коце не помръдваше от пейката. Седеше пиян със слушалки в уши и си пееше нещо, човъркайки в телефона. Изпусна го на плочките, където се разпиля на няколко части. Повече не му беше необходимо, за да започне отново:
– Ше ти еба майката и на тебе, бе. Са ше те ремонтирам набързо – и тръгна да го засилва в земята.

Някаква възрастна жена се приближи към него и го спря. Започна да му бута бутилката от устата и да му крещи защо не бил отишъл на работа. Хората го чакали, а той се наливал цял ден. Коце й каза да се разкара. Тя му наби един плесник по челото. Отскубна връзка ключове от дънките му, след това си замина. Той викна след нея:
– Еъъ, взема ми ключовете… Аз съм бил автокрадец, ма! Мислиш, че не мога да си отвора?

На отсрещната страна на улицата, над отворения преден капак на BMW, се вайкаше някакъв мъж. Коце започна да му крещи, както си седеше на пейката, ядосан от препирнята с майка си от преди секунди:
– Ааа беемве. Дупе, еби се – и започна да разпитва Премян дали го познава. Той му каза да бяга вече. Коце се стегна, остави си водката на земята, свали си слушалките и с наперен разкрач отиде да си офертира услугите на злополучния шофьор. Само след секунди се върна и продължи на висок глас в посока към улицата:
– Ше ми обяснява тоя на мене…
– Какво ти вика, Коце – попита го Премян през рамо.
– Какво…Ей, скъпи дънкиии, Лас Вегас! Еби се в гъза! Ааа, бегай бе – друго BMW задърпа авариралото към кварталния пазар. Коце не спираше да крещи, въртейки се на 180 градуса, сякаш за да го чуе целият квартал.

Междувременно напълнихме кантара отново, най-после за последно. Теглилките се съгласиха на 113 килограма. Любчо забърса носа си с показалец. Подостри молива с нож, оставяйки изрязаното по земята. С опакото на ръката си се забърса пак, покашля се и записа числото. С неохота започна да смята сбора на килограмите. „Сто плюс сто – двеста. Плюс сто – триста. Шейсе и две плюс четири и пет…” Аз и Митко се спогледахме, едвам сдържайки хилежа. Коце спря да крещи и заговори на Митко:
– Мене наеш ли, че са ме гърмели и бех в кома?
– Ами не.
– Да, бех два месеца в кома. Един ме гърме. Ама аз после като излезнах от кома, аз го вързах и аз го гърмех него. Разбираш ли?
– Даа. Супер. Така трябва. Така.
– 420 кила, момчета – включи се Премян, – ще отида да разваля парите ей там, че нямам дребни.
– Ти наеш ли, че аз съм бил полицай? – Коце продължи без да го е чул. – Ама имам повече дела срещу мене, отколкото награди – и се обърна към мен. – А бе, ти си много дълъг, бе. Играл ли си нещо?
– Не – излъгах, за да избегна потенциалния диалог.
– Като излязъл от каталог си. – За момент се замисли върху нещо и рязко смени посоката. – Ти. Бил ли си се. Някога?
– По принцип гледам да решавам нещата по други начини – отвърнах му искрено.
– Аха… – пак направи пауза, през която почти видях как в мътните му сини очи зъбните колеца на мисълта му опитваха да се напаснат едно с друго, след което продължи сякаш напълно трезвен  – Искаш ли да се сбиеш днеска?
– Защо? Нали сме приятели с тебе?
– Е, какво от това? Аз и с брат ми сме приятели, ама се маризим всеки ден и не ни пречи…
– Коце, остави момчетата – Премян се връщаше шляпайки в калта. – Готови сте, момчета, е ги парите.
– Да не ми приказваш така, ей! Колко пари му даде?
– 42 лева.
– Еееее! 42 лева! Аз ако имах 42 лева щех ли да съм тука??? А? Щех ли да говора с вас? – ядосан незнайно от какво, ни обърна гръб и със същата залитаща походка тръгна към блоковете.

Там може би щеше да открие други нищо неподозиращи хора, които като нас да станат неволни свидетели на поведението му, под което безспорно се криеше някаква уродлива лична драма. Нещо там вътре не просто го човъркаше, а хапеше, гризеше, плюскаше, изяждаше. Нещо не беше наред и повече никога нямаше да бъде. Жалко, защото по аурата на Коце няколко избледняващи прашинки задавено шепнеха за едно отдавна абортирано по-различно бъдеще. Малко хора се наливат до козирката от щастие. Безброй се давят в чашката, завлечени от неспособността си да бъдат по-големи от собствения си гнет.

Тези мисли узряха впоследствие. Тогава единственото важно нещо за нас беше да се ометем на мига от паралелния свят, в който неусетно нагазихме. Но с километрите така и не ми олекваше. Не ми олекна от вкусния закъснял обяд. Не ми олекна и от новата музика, която открих в Spotify. Не ми олекна и от ходенето пеш до вкъщи след работа. Не ми олекна и когато чух гласа ѝ. Не ми олекна и като се събудих на следващата сутрин и осъзнах, че до пътуването извън София остават само 2 дни. И досега, три седмици по-късно, не ми е олекнало.

Колкото и да се отдалечавам от битието на един квартален алкохолик, оцветено с десетките му лъжи и полуистини, все не ми олеква. Защото за пореден път осъзнах нещо, което винаги съм знаел.

Този му свят е шибаната ни реалност.