Обстоятелствата ни срещнаха с Киро на километър-два северно от Солун, близо до едно от местата по Е-79, където още можеш да направиш обратен завой. Тирът с монтанска регистрация ни забеляза, докато навлизаше в отбивката, клаксонът му отекна в магистралната шумотевица и една космата ръка ни привика с отривисто движение. Едва двайсетина минути откакто развяхме листa с разкривен надпис „SOFIA”, ние отново поехме на път.
Настанихме се в кабината на 16-годишна SCANIA, която той наричаше Светла, „защото е камион с характер“. Заредихме с гориво и фрапе, завъртяхме отново и набързо оставихме Ню Йорк на Средновековието, барабар с безбройните му стени с графити „MONO ПАОК“, зад гърбовете си. Километрите до границата се топяха, а разговорът ту нахлуваше като приливна вълна, ту се отдръпваше. Постепенно се отпуснахме и ето какво научихме.
Киро бил роден във Врачанско – един от типичните за Северозападна България райони, в които безработицата расте като злокачествено образувание, а икономическото развитие е термин, познат само от учебниците. Хлябът ставал все по-оскъден и хората били принудени да преживяват криво-ляво или да търсят препитание другаде. Като отворих дума за уникалните природни красоти на този край и го попитах дали е чувал за Божия мост, той каза, че не само е чувал, но и бил роден близо до него – в Лиляче. Жена му, пък, била от Чирен. Божия мост, както ми обърна внимание, че се изговаря, се падал горе-долу по средата на двете села.
От 5 години събеседникът ни работел в транспортна фирма, занимаваща се с превоз на дърва до Гърция. Обикновено прекарвал по 6-7 дни на път. В България оставал за ден-два, за да види жена, дете и някой приятел, и докато бъдат натоварени поредните двайсет и пет тона Западен Балкан. След което – отново надолу.
Въпреки че сред южните ни съседи безспорно имало и свестни хора, Киро призна, че не обича гърците. И така е още от средата на 90-те години на миналия век, когато по неведоми пътища попада на Наксос – островът, където, по думите му, някога се правело виното на боговете.
Нашият човек още от тогава бил по-мургав от обикновено. Един грък го попитал от къде е и като разбрал, че е от България, помислил, че Киро е циганин. Защото, нали, той много добре знаел, че в тази северна страна всички били черни. Времената били смутни и да спориш с гърци, които по-принцип са със самочувствието, че са вся и всьо, нямало изобщо да е на добре. Затова Киро казал, че е от Западна България, където населението си е от българи, а циганите били на изток, защото обичали морето, островите и по-топлия климат. Така косвено натрил носа на нищо неподозиращия „малака“.
На Наксос работил 2 години в частна куриерска фирма. Макар и нелегален, през този период му било добре. С малък пикап обикалял на шир и на длъж острова, който бил като бебешко юмруче в сравнение с широкоплещестата снага на многострадална майка България. Познавал се със всички полицаи и никой не му правел проблеми. Не че той им давал поводи, разбира се, но все пак. На острова работели доста българи и често се събирали в някоя таверна, за да пийнат, хапнат и да се пошегуват. Нямал грам ядове до един декемврийски ден, когато шефката му, жена „отдалече грозна, отблизо страшна“, поискала нещо повече от работната му ръка. Той, разбира се, не откликнал на щенията й. Не след дълго някакъв албанец опрашил пищната византийка и мястото на Киро увяхнало като маслиново дърво, полято с бензин. Кириата го заплашила с полиция и той си плюл на петите моментално, както си бил с джапанките, шортите и тениската. Нищо друго не успял да вземе. Добре, че имал приятели българи, които му дали пари, за да си плати ферибота до Атина. От там нататък бил по нашия начин – тук ни погледна със свита в юмрук дясна длан и изправи палец.
Криво-ляво стигнал до Солун, където температурите не били никак приятни. С тракащи зъби, престъпвайки от крак на крак в гумените си джапанки, той изпружил ръка срещу МПС-тата на международния път. Минутите минавали покрай него, автомобилите също. По едно време се задала кола с регистрация от родния му край и той с крясъци заразмахвал ръце към нея. Колата за късмет спряла, той скочил с молби вътре и при надупчено на максимум парно запърпорили нагоре по Е-79. Стъпалата му така били вкочанени, че се страхувал някой от пръстите му да не остане в ръка, докато ги разтривал. Но най-лошото предстояло. Наближавали края на Гърция, а той си оставал все така нелегален. Друг избор просто нямал, затова зачакал съдбата си.
На границата му поискали паспорта, задали му няколко въпроса, на които не пожелал да отговори, след което единият от граничарите се разтърсил за черния печат. За онова време това клеймо било равностойно на карма, от която не можеш да се отърсиш, каквото и да направиш. И тук Киро извадил луд късмет – мастилото било свършило. Граничарят се вбесил, намерил някаква червена химикалка, надраскал две тънки скоби с едно S по средата и отпратил двамата българи по пътя им.
Няколко месеца по-късно събеседникът ни успял да изиграе системата. През 90-те години всяко внасяне на валута в Страната се отбелязвало в паспорта. Записвало се всичко – името на фирмата, от която са купени парите, стойността им, датата на закупване и тн. Киро изнамерил отнякъде печат на фалшива фирма и го положил върху драсканицата в паспорта си. До него написал „2000 USD” и червеният „черен печат” бил напълно замаскиран. Никой, освен хората доверени с историята, така и не разбрал за пунтажа (и като го чух, и сега, докато го пиша, се усмихвам тънко при това изказване).
От тогава изминали безброй километри. Светът се пременил. Влязохме в Европейския съюз, границите се отвориха, мобилността стана по-лесна. Киро се хванал на работа във фирма за превоз на тежки товари. Шофьори били той и още двама. В началото имало доста сметка – тон („защото така се изкупува тука, не на кубик, както е в Бългаиря“) бук се харчел за 100-110 евро. В един момент предлагането започнало да става голямо и ако днес успееш да го продадеш тон за 70, значи е добре. Въпреки това продължавали да правят редовни курсове надолу. Потокът не секвал. Нямало как иначе – жена и дете имал да храни.
Близо до София заваля дъжд и пътят стана хлъзгав. Светла се носеше несигурно като жена качила се на висок ток за първи път. Киро й заговори умолително, галейки нежно волана. „Хайде де, Светле, още малко. Не ме предавай точно сега. Ей го къде е. Стигнем ли, ще те измия и пак ще си същата красавица. Моля ти се. Път не остана. Само малко още…” Някъде по това време телефонът му звънна за пореден път. В продължение на няколко минути слушаше без да каже и дума. Затвори със сух поздрав и ругаейки захвърли апарата в една от нишите на таблото. Бил шефът му, за да му каже да откара камиона за товарене, защото на следващия ден пак трябвало да се връща към Гърция. А кога щял да си види детето и да си…нали, сещате се,…жената – никой не го вълнувало. Не за първи път се получавало така. Всъщност, доста често се случвало.
До Лъвов мост всички отново се гмурнахме в мислите си.
При раздялата от сърце му пожелахме всичко най-хубаво. Докато си стискахме ръцете, ми се стори, че в тъмните му очи се прокрадна малко тъга. Слязохме, Светлето се прокашля и въртейки задник закрета през влажния октомврийски мрак.
Дали тъгата беше в мен, а не в този роден до Божия мост човек, когото срещнахме във време, в което мостовете между хората са повече от всякога, но пустия му Господ така и не идва? Каквото и да правим, каквото и да струваме, този Господ все го няма…
Но пък, мисля си, как ще знаем какво е щастие, ако хубавото идваше лесно и наготово? Какво изобщо ще можем да научим, ако нещата се случваха според очакванията ни? Как ще ставаме по-добри, ако се раждахме с цялото знание за света в и около нас?
Ако всичко ни е идеално, какво ще ни храни, вдъхновява и мотивира да искаме още и още от горчиво-сладкото приключение, наречено Живот?
Ако ти харесва, сподели с:
Отвъд 72 думи 