Автор: Boris Kondev

На път за София, след четвъртата поредна Чепелареада, Маги поде своята история за семейната им ферма на село, a диктофонът слушаше внимателно…

Фермата

Фермата ни се намира в един китен район на българската провинция с преобладаващо ромско население. Ние си имаме цяло ромско семейство, което се грижи за нея. Циганката Иванка и циганинът Христо. Имат само четири деца – три момичета и едно момче, като обичат само момчето. Момичетата – не много, защото те така или иначе ше ги продават. Вървят между 1000 и 3000 евро. На нашето цигане булката струваше 2000 евро май. От съседното село я купиха. Тя доста старичка – на 17 години. Половин година мина и още не беше забременяла. Обзаложихме се, че ако не забременее скоро, ше я върнат.

А ще си земат ли парите? Ами това се чудим, мисля, че не. Обикновено не се връщат парите.

Какво държи тези хора във фермата? Те какво получават? Ами получават, в смисъл, имат заплата. Отделно, че имат много социални придобивки, които по никакъв друг начин не биха могли да имат. В общи линии са доста заможни цигани на фона на останалото село. Нямаха нищо. Живееха в някаква схлупена къща, като пушекът от комина вместо да излиза навън, се връщаше в къщата, та не можеха да се видят вътре кой кой е. Тате им даде пари за материали. Построиха си къща. Дадохме им разни стари вещи – имат два или три телевизора, Булсатком, защото циганин без сателитна чиния и стерео-уредба няма. Всичко си имат. Един стар компютър дори, пердета, чаршафи, бойлер, баня…преди си нямаха баня. Тате веднъж беше много очарован, защото купи от Женския пазар някакви дръвчета за нашия двор и ромът му казал „А бе, шефе, ше купиш ли и на мене две дръвчета, че да си засадя тука в двора?” Тате беше много впечатлен, че той поиска нещо за неговия двор да си го понаправи, облагороди.

Интеграцията

Та това бяха наченките на интеграцията. Все си мислехме, че ще ги интегрираме, ма много не стана, защото малкото цигане, смисъл то не е малко, на 16-17 години е, реши, че трябва да се жени. След като две години подред беше все в осми клас, реши, че няма какво повече да научи в училище и вече му е време за задомяване. Не можел така, щото му се смеели съучениците, там приятелите, и трябвало да се ожени. И какво? Ще роди някакви деца, дето и те ще родят деца. И нищо. Никакво развитие. В същото време циганинът ни обяснява, че момичетата  се женят по-рано, защото това е начин да ги предпазят да не станат проститутки. Което също е някаква логика, но не знам. Единственият начин това да се оправи е с много много силно образование. Няма нищо друго, което може да помогне. Ама то на село образованието е едно…  Учат като в килийното училище – откъм вратата са първи и втори клас, в средата на стаята – трети и четвърти, в края – най-големите. Единственото общо между различните класове е, че никой не може да чете, ако ще и до 12 клас да стигне.

Зайците

Лично аз много обичам заешко месце. Още в началото на фермата решихме да не гледаме големи животни, а да гледаме зайци. Тате даде парички на циганина-ром да отиде да купи зайчета. Той гледал да купи по-едри зайчета, че повечко месце да дадат. Ама те като се заплодиха и родиха, сичките з умряха. Оказа се, че са били роднини и близки. Затова сега имаме нова стратегия за зайците. Ще ги купуваме от различни населени места, така че да не са си рода. Ще купим няколко в София, няколко на пазара на село, няколко от съседното село…И така.

Свинята

Защо свинята се казваше Есперанца, знаете ли? Защото, мама и тате, като ходели да купуват свиня, пазарът се намирал някъде извън София. Трябвало да минат през някакви гаражи, паркинги, дето се оказва, че били на бившия мъж на Надежда Михайлова. И мама казала „Ей, тая свиня, гледай тука какви гаражи е направила”. И понеже после отишли да купят прасето, решили да го кръстят направо на Надежда Михайлова, защото и тя е страшна свиня, и прасето си е свиня. Есперанца беше доста често разгонена. Даже веднъж избягала през нощта, за да търси мъж. Ама намериха я, де, върнаха я. А след това се разболя от мастит, стана ужааасно слаааба и ние се изплашихме, че няма да има никакво месо по нея. Ама после се оправи, та си я хапнахме и беше добре.

Прасето

Прасето се казваше Пурко, защото беше кръстено там на онзи филм с Тодор Колев. И то беше наистина най-мъничкото, ама в същото време пък беше най-щастливото прасе, защото последно го заколихме. И така, вече нямаме прасета.

Кокошките

Кокошки…Мисля, че имахме и гъски, ама аз много не права разлика между гъски и кокошки. Не, правя, майтапя се. Обаче кокошките се нещо намалявали, все не снасяли яйца и мама каза „Еми, тогава ше ги заколим”. На следващият път бяха снесли много яйца. Циганите сигурно си свивали яйцата за тях…

Котката

Имаше и една котка, която в началото беше много сладка. Джулия я кръстих, защото имаше зелени очи.

Джулия какво общо има със зелени очи?  Всичките Джулии са със зелени очи. Ми да.

Аз познавам, дето не са със зелени очи. Те не са Джулия, а Юлия.

Котката беше много сладка и в един момент стана ужасно нахална и ужасно лакома. Ние сядаме да ядем и тя започва да ни се катери по краката, защото иска храна. И си влизаше в кухнята, дори веднъж отвори хладилника. Представяте ли си? Веднъж толкова много яде, че коремът й започна да се свлича по земята и продължи да яде. Не мога да забравя и когато нападна кюфтетата, които баба беше сложила да се размразят на слънце. Докато се усетим и…за обяд ядохме само салата. На всичкото отгоре си имаше мъж негър, някакъв черен котарак, явно много потентен и постоянно беше бременна. Незнам какво се случваше с котенцата, защото не ги виждахме. Много ме е страх да не ги е изяждала. Защото има и такива животни. Тате май нещо се ядоса на тая котка и направи един такъв знак на рома и…тя изчезна.

Телето

Теленцето беше кръстено на една героиня от турски сериал. Мисля, че Ася се казваше (бел. ред. – ударението е на „я”). Мислехме да си го направим на крава, ма не го направихме, защото не го дочакахме. Беше много палаво. Веднъж обоцка мама по крака и тя каза „То, това теле май ше го…” Сещате се. И наистина така се случи с телето. Вкъщи имаше супер много кръв, защото ние ние ги разфасоваме на село, ама все пак си ги носим във фризера. А да ви кажа какво ми се случи в банята. Влизам аз да се къпя и гледам там една кофа, завита с някаква мушама под душа. Дърпам малко кофата и главата седи и ме гледа. Облещен поглед! В този случай наистина си казах, че повече няма да ям месо. И наистина не ядох две седмици.

Севера и Юга

В нашето село ми прави впечатление, че има само една крава, което говори, че са супер мързеливите. А в съседното село… Вижте, е това е много интересно. Нашето село е на южен склон. От една страна е добре, защото хората в миналото по-малко са боледували, специално от туберкулоза. А срещу нашето село има едно друго, което е на северния склон и там са били по-болнави хората, обаче в същото време са по-работливите. Това село си е нормално село с нормално много крави, животни. Повечето цигани работят, аре в Испания, ма нещо работят, уж, нали. Къщите повечето са хубави. А нашето село са некакви такива мързеливци. Това е моята теория – че хората на север работят повече от тези на юг. По същата логика и с нашето село – на южния склон са мързеливи, на северния  склон са работливи.

Как е доказано?  Е, добре, според тебе, защо северните народи са по-богати и по-развити са южните нации?

Защо? Ами защото е по-северно, по ти се работи. Като те напече слънцето, те домързява. А северният склон сигурно толкова не го е печало слънцето.

Как разбираш, че повече работят там? Ами селото изглежда по-добре и е по-развито. Може би са различен клан цигани или може да има повече българи.

Заключението

Последният път, като ходихме на село, разбрахме, че булката на цигането е вече бременна, така че нашето ромско семейство ще се увеличи. Оказа се също, че кокошките не бяха снесли яйца, защото кокошки вече нямаше. Циганите – роми ги бяха изклали и изкльопали. Мама страшно се ядоса и каза, че ще продаваме фермата. Не знам колко ще я държи тази идея, но аз ще кажа ако обявяваме за продан двуетажна реновирана къща с двор от два декара и цяло прилежащо ромско семейство в китната българска провинция.

Прости ми,…

…загдето преди много години аз отвърнах на невинната ти провокация с думи, за чиито смисъл нямах ни най-малка представа.

…че след като си отиде тъй без време, аз се страхувах като ме навестяваш в сънищата ми.

…за това, че когато почувствах несъстоятелността на твоя авторитет, аз започнах да виждам повече, отколкото би сметнал за необходимо.

…че не забравих неизпълненото ти обещание към мен. Дори когато слънцето преустанови обречените си опити да го забележиш, дори когато мракът те прие като стар приятел, аз още помнех.

…че подгизнал от бурите на ежедневието, забравям да напоявам безвъзвратно изсъхващите корени.

…че изисквам от теб да не се взираш в отминалите ми образи и да спреш да цитираш примери от отдавна затворени страници на книги, затрупани под слоеве прах.

…че заради обречени да загинат идеали, които реалността не разбира и отхвърля все повече, аз не покрих твоите очаквания.

…че в стремежа да направя две крачки, не една, аз провалих цялото пътешествие.

…че позволих на чуждите настроения и думи да формират недостойното ми отношение към теб.

…че зад маската на приветливостта, аз кътам осъзнаването за твоята неумелост и низки страсти.

…че не искам да съм теб.

Прости ми.

Аз вече си простих.

Бели мисли,

бузи зачервени,

духовити,

проникновени,

здрав кураж,

на колене бреме,

потоп кипежи,

всичко с време.

Да ви е Баба Марта честита!

Как да се справяме умело в преговорите за по-добри цени? Как да договаряме изгодни условия за нашите сделки? Как да постъпваме, за да извличамe максимална ползва от всяка потенциална възможност за печалба?

Формулата на успеха вече е разгадана и пред вас се открива уникалния шанс да се присъедините към всички онези, които се облагодетелстват от нейната сила!

Това става благодарение на 12 лесни стъпки, които, дори поотделно, са достатъчно ефективни:

1. Поканете отсрещната страна в неформална обстановка
2. Съкратете излишните приказки до минимум и бързо преминете към същината на срещата
3. Проявете уважение към събеседника си и изслушайте внимателно предложението му
4. Разгледайте продукта, задайте въпроси за произхода, качеството и неговата цена
5. Спазвайте дистанция – бъдете незаинтересован, безпристрастен и мнителен към всичко, което чувате
6. Вкарайте в действие невербална комуникация – дъвчете дъвка, избягвайте умишлено погледа на събеседника, въздъхвайте в ключови моменти, поиграйте си с лист хартия, вдигнете лявата си вежда и задръжте
7. Направете аналогия с конкурентен продукт, който можете да придобиете при по-добри условия
8. Вдигнете гарда привидно, за да провокирата събеседника си да атакува – благодарение на това ще идентифицирате потенциалните пропуски в неговата стратегия
9. Симулирайте дълбока вътрешна дилема и я обяснете с оскъдността на паричните средства и необходимостта от разумното им менажиране в условия на световна икономическа криза
10. Финтирайте опонента си с лъжливо посягане към портфейла, за да го накарате да помисли, че сте готови да купувате, но вместо това демонстративно извадете и изяжте бонбон с натурален шоколад и трюфел, за да покажете, че сте акула в бизнеса и не падате по гръб
11. Накарайте го да онемее пред грандиозните планове за бъдещо партньорство
12. Продължете с изправена глава в случай на неуспех, защото натрупаният опит ще ви помогне да ставате все по-добър в преговорите

В следното видео процесът е демонстриран в реална среда, срещу един от най-умелите играчи в бизнеса. Много бързо ще се убедите, че стъпките действат безотказно:

Аз и Красимир Петков, който е доказан стратег и талантлив оператор, ви желаем големи успехи!

Срещите

С една част от хората, които всеки един от нас среща в живота си, се разминаваме като автомобили, движещи се в най-крайните ленти от насрещните платна на огромна магистрала. Профучаваме едни край други отдалеч и разменяме мимолетни погледи. Понякога. Кои са те? От къде идват, на къде отиват? Вярват ли във възможностите на утрешния ден или им е достатъчна гледката, откриваща се през прозорците на купето? Липсва ли им нещо, някой? Едва ли се замисляме. А ако го правим, е най-много до следващия завой.

Понякога пътищата ни се пресичат за кратко. Толкова, колкото трае изчакването в колоната през пиковия час или съвместното пътуване, докато дойде моментът всеки да слезе на своята спирка. Някои от тези срещи ни носят позитивни усещания – неподозирани съчетания от багри се стрелват от нищото и заблестяват с яркостта на ксенонови фарове в катранена нощ. Други срещи са тягостни като писък на гуми при рязко натискане на спирачките или клаксони, пеещи симфонии на нетолерантността. Приятни или не, такива моменти си приличат по едно нещо. Тези хора не срещаме никога повече.

Преобладаващата част от срещите ни траят за по-дълги периоди. В тези обятни и необятни пътни възли попадаме по няколко основни разклонения. Първите са предопределени. Те съществува oще преди нашата поява. Очертанията им се губят далеч в миналото, когато, вместо асфалт, е имало черни пътища, които в началото си са били тесни пътеки, които пък били родени от първите стъпки. Вторите са разклоненията на нашите нужди. Нуждите да оцеляваме; да задоволяваме първичното в природата ни; да принадлежим към определен кръг хора, група, общност; да търсим смисъл и удовлетворение в битието; да учим и да се усъвършенстваме постоянно.

Пуснете музиката и продължете да четете с нея.

Взаимността

Има един вид хора, с които преплитаме животите си неусетно. При срещите си с тях бързо усещаме полъха на нещо познато, който с времето прераства във взаимна вътрешната убеденост, че се познаваме много отдавна. Разделяли сме се за кратко, след което сме се преоткривали отново. И така безброй пъти.

С тези хора сме себе си. Разговаряме без напрежение и задръжки. Не се страхуваме да се държим като деца, защото съхраняването на необременения любопитен палавник е наше неоспоримо призвание. Споделяме подобни мисли, чувства и гледни точки. Допълваме се, но не, за да заравяме зейнали тъмни празнини във всеки от нас, а за да греем заедно, с лъчи в пъти по-силни и ярки. Не се притесняваме от моментите на мълчание, защото те, подобно на кратките паузи между туптенията на сърцето, са съществени части от симфонията на живота. Щастливи сме, когато сме заедно. Щастливи сме когато се разделяме, защото новите пътища и хоризонти са това, което най-искрено си пожелаваме. Щастливи сме, защото знаем, че един ден ще се срещнем отново.

Това са всички онези хора, с които в настоящия и предишните животи пристъпваме боси извън мрачните си леговища и с препълнен със светлина взор поглъщаме чудесата на една непозната реалност; бродим по каменисти пътеки  в търсене на тайнствени олтари, на които да пожертваме изкушенията, отклоняващи ни от пътя към себепознанието и себеосъзнаването; постоянно откриваме нови и нови пресечни точки помежду си и се убеждаваме, че случайности няма; прекарваме безкрайни часове в разговори, опиянени от силата на взаимността и искреността; мълчаливо се прегръщаме и гледаме, казвайки си повече, отколкото някога думите биха могли да предадат, стремим се да живеем истински и да даваме пример за един по-добър свят.

Всички тези хора, или по-скоро – прекрасни човешки същества, аз наричам сродни души. И сега, докато балансирам върху люшкащата се палуба, брулена от мразовития вятър на околните ледени планини, искам да се обърна към всички тях, които са наблизо и далеч.

Обичам ви.

По единствения начин, който намирам за естествен.

Безусловно.

Един ден, когато на сутринта слънчевите снопове се развържат и лъчите се затичат върху мрачното ти лице, ти ще разбереш, че винаги си бягал от нещо. Всяка крачка, която си правил, за да се отдалечиш и забравиш, те е отвеждала все по-навътре в гъстата гора без изход.

Един ден, когато слънцето е в най-високата си точка и се извисява над всичко и всички, ти ще почувстваш, че гордостта е лош водач. Егото ти ще е печелило безброй малки битки, пренебрегвайки чуждите мнения, но войната ти ще е изгубена още в началото.

Един ден, когато сенките започнат да се издължават на изток и да се сливат една с друга, ти ще усетиш цената на мъката. През всичките години, които си прекарвал в съжаление, си ограбвал настоящето си, за да нахраниш миналото.

Един ден, когато светлината потъва зад далечния рид и облаците се оцветяват в гаснещо жълто, ти ще схванеш, че дадеността е мит. Всичко, което си пренебрегнал и за чиято стойност си оставал сляп, ще те напуска бавно и безвъзвратно.

Един ден ще бъде твърде късно за каквото и да било, и ти просто ще продължиш по своя път заникъде.

„Всичко мога, всичко знам.
Аз вълшебник съм голям!“

Из „Невероятните приключения на Билянка Разпилянка и Живко Ленивко“
Михаил Лъкатник

Ако думите на българина се превръщат в дела, за 800 дни всичко ще ни е наред. Няма да имаме равни по ефективност на вътрешната и външната политика. Бизнесът ни ще е без аналог, а Бил Гейтс и Уорън Бъфет ще ни гледат в очите и ще си записват в бели тефтери с българско лого. Средствата от еврофондовете ще отиват само за общозначими дейности и сектори. Ще пишем трактати по човешки права и толерантност, които ще бъдат изучавани в престижни университети по цял свят. Майсторите ни ще са всепризнати заради бързата и качествената си работа. Националният отбор по футбол ще настига Бразилия по световни купи, а клубното първенство ще държи в задния си джоб английските и испанските първодивизионни отборчета. Процентът на сексуална удовлетвореност сред населнието ще е трицифрен, изневерите ще ги гледаме само на кино, хората ще са широко усмихнати и любовта за тях ще е усещане. Почти във във всеки дом ще има философ-спиртуалист. Всеки втори ще е графичен дизайнер с уникални, евтини и бързо осъществими идеи за визуална идентичност. Всеки трети ще е професор по електронергетика и ще има готова стратегия за енергийна независимост на страната. Ще изиграем ключова роля за помиряването и благоденствието на света като разкриваме кои са некадърните, подставените, терористите, агресорите и грабителите.

Ако думите бяха дела, овълчените овце ще са окрилени лъвове.

Боже беловласи, Tи, който седиш на леден трон на най-високия от най-високите снежни върхове, чуй зова на твоите смирени раби.

Тъжни облаци са надвиснали над нас. Спри черните им сълзи, които отварят кални рани в сърцата ни, докато се сипят като оловни куршуми върху земята. Докосни с хладната си благосклонност тези гиганти от воден пух. Нека сълзите им се зареят като ефирни лебеди и да оцветят небето с бялата си прелест. Нека тя прегърне всички облагородени и необлагородени наклони в Рила, Пирина, Родопа и Балкана, където през миналите сезони пишехме личните си декларации за независимост, свобода и щастие.

Нека да вали.

Нека се стеле.

Нека да трупа.

Нека зарине с бялата покривка на простотата всичките изопачени и усложнени представи за света, защото ние търсим красотата в семплите неща. А какво по-прекрасно от снежен склон сред вековния покой на планината?

Всички ние, които с бордове и ски под мишци сме отправили погледи в небесата, умоляваме Те, нека завали сняг!

Амин.

„Крадецът на книги“ на Маркъс Зюсак е от онези творби, които с две ръце хващат сърцето ти още от първите редове и не го пускат до последната страница, като ту го галят с топъл допир, ту го стискат в мразовита хватка.  Историята, развиваща се през най-мрачните години на Нацистка Германия, е разказана от гледната точка на Смъртта.

Заключителните изречения на романа синтезират темата за вечния танц между бялото и черното, в който всички ние неизменно биваме въвлечени, докато пишем и разгръщаме страниците от книгата на своя живот:

„Исках да кажа на крадеца на книги много неща за красотата и жестокостта. Но можех ли да й кажа нещо за тези неща, което тя вече да не знае? Исках да й обясня, че постоянно надценявам и подценявам човешката раса и рядко просто я оценявам. Исках да я питам как едно и също нещо може да бъде толкова грозно и прекрасно, и неговите думи и истории толкова съкрушителни и възхитителни.
Но не изрекох нито едно от тези неща.
Можах само да се обърна към Лизел Мемингер и да й кажа единствената истината, която знам. Казах на крадеца на книги, а сега я казвам и нас вас.

***ЗАКЛЮЧИТЕЛНА БЕЛЕЖКА***
ОТ ВАШИЯ РАЗКАЗВАЧ
Аз съм обсебена от хората„

Препоръчвам ви книгата горещо. Купете я или я заемете от някой. Но не я открадвайте.