Категория: Истории

Преди години имахме време в изобилие. Не го мислехме много-много, защото стигаше за всичко. Пръскахме го с лека ръка. За каквото ни скимне. А и течеше в пъти по-бавно.

Днес вече не е така. Времето стана оскъдно. Обстоятелствата ни накараха да вярваме, че можем да си го позволим само по изключение. Започнахме да го крадем, за да изтласкваме яростната инвазия на безвремието от животите ни. Започна неравна битка.

Затова е истинско чудо, че сега отново сме заедно. Макар че пътищата ни отдавна поеха в различни посоки и животът на всеки един премина на по-висока предавка, ние успяхме да се съберем. И напук на увеличените килограми, отговорности и разстояния, сме си същите.

Разговорът е жив, бирата – също, както в безгрижните сезони на ученическите ни години. Спомняме си за лудите домашни събирания и афинитета ни да се снимаме само по чорапи. Шегуваме се как сме се спичали преди изпитвания по Биология, докато учителката бавно прелистваше страниците на дневника. Заливаме се от смях от култови учителски изцепки, които събирахме в една тетрадка. Вдигаме наздравици, за преди и сега.

Единствено Ники – същият онзи Ники, който в час по География рецитираше любовни стихотворения на младата учителка, стоеше мълчалив и умислен. Докато всички отпиваха от чашите си, той заговори:

– Разделих се с Елена. След почти 10 години. И знаете ли какво си мисля? Нямам усещането, че в мен е зейналата огромна дупка. Храня се нормално. Сънят ми е здрав. Редовно излизам, виждам се с хора. Не съм депресиран по никакъв начин. Разбира се, не преливам радост, но съм ОК. Мислех си друго – как всяка една връзка е низ от моменти –  както хубави, така и лоши. Лично при нас „лошите” ги чистехме отрано и само в редки случаи е било тягостно помежду ни. Хубавите, разбира се, бяха безброй – моментите заедно, моментите с други, моментите, в които разстояния и обстоятелства ни разделяха, но в мислите си всеки един беше с другия. И въпреки че мога да изброявам с часове всичко, през което сме минали, има един момент, който ще помня вечно. Дори след като всички останали избледнеят като цветовете на любимата дреха, той ще е жив.

Беше август, на второто ни море заедно. Страшен пек! Пясъкът като букова жарава, морето на чай. По обяд решихме да останем под чадъра, че двайсетте минути до хотела щяха да ни излязат през носа. Тя извади книгата си и се облегна на чадъра да почете. Аз положих глава на краката ѝ, за да подремна. Бавно вдишвах и издишвах в палещата жега. Отпуснах се, но все не заспивах. Унесен отворих очи. В далечината – неподвижен син фон. Къде свършваше водата и къде започваше небето – трудно можеше да кажеш. На преден план – нейните две стъпала. Можех да видя всеки дребен детайл по тях. Десетте пръстчета, образуващи симетрична дъга с меките си връхчета. „Млечно-червеният лак”, както обичах да го наричам, нанесен с абсолютна прецизност по всяко едно нокътче. Тесните линийки по-светъл тен, оставени от платнените презрамки на джапанките. Двете бенки-близначки над кокалчето на дясното стъпало. Изпъкналата веничка на сантиметър под глезена на левия крак. Ситният пясък полепнал по всички тях. Гледах с благоговение цялото това съвършенство, което почитах като произведение на най-изящното изкуство. По едно време тя спря да чете. Постави тихо книгата на пясъка, мислейки си, че спя, и зарови пръсти в косата ми. Започна да ме гали, внимателно и бавно. Въпреки че бях с гръб, съм сигурен, че ме гледаше. Чувствах, че ми говори с ръцете си и словата ѝ докосват най-фините струни на душата ми. Тогава целият свят беше съвършен и чист, а на самия му трон седеше тя – всеотдайна, нежна и любяща. Този момент ще помня вечно – сънливия жарък следобед, в който светът беше притихнал, за да отпразнува момента, когато тя е най-прекрасна.

След тези думи тишината се настани помежду ни за няколко безкрайни минути. Тъкмо обмислях каква тема да подхвърля в пространството, за да пробудя притихналия разговор, и Явката продължи:

– Истината е, че и аз имам един такъв момент. Беше с колежка от университета – Ади, с която уж тръгнахме към края на първата година. Един ден решихме да се чупим от супер интересното упражнение по История на икономическите теории, където, в лошия случай асистентът спореше с колеги дали ЦСКА са по-добри или Левски, а в добрия ни диктуваше от листове, напечатани на пишеща машина. Напълно сериозно – пишеща машина! Като си гледате 4-инчовите смартфони, представяте ли си как едно време е имало такива неща? Както и да е. Вместо на упражнението, отидохме в подземното кафе, за да поцъкаме на джага. Ама беше прецакана и единствено оставаше билярд. Тя каза, че не била играла много, аз я успокоих, че изобщо не съм добър. Така, де, навих я. Разбих ги добре без да влезе нищо. Тя се прицели към петицата, но щеката ѝ отплесна. От кредата беше останала само хартийката,  затова ѝ намерих някаква що-годе прилична пръчка, макар и доста дълга. Десетина минути се въртяхме около масата. Я уцелим, я не. След поредното ми пропускане, тя вкара една лесна топка. След това по случайност влезе втора. Бум  – и трета по ред. Аз седя отстрани озадачен, а тя вкара още две…едновременно. След като накрая пропусна, облегна щеката си на масата. Приближи ме бавно, слагайки стъпало пред стъпало. Спря се на педя от мен с невинно-дяволит поглед. Вдигна рамене и ми каза, че наистина не била играла много на билярд, честен кръст. Още преди да си помисля да отговоря, тя ме целуна. След месец и нещо си отиде в родния град за ваканцията. Още тогава нещата започнаха да се размиват, а в края на септември така и не се появи. Беше заминала да учи в Дания. А, да – и за капак вкарах осмицата в грешен джоб. Тя много ми се смя, а на мен ми беше щастливо. И е така всеки път, като се сетя.

– На хижа в Стара Планина – Лъчо пое щафетата секунди по-късно. Там беше „моментът“. Но преди това ще ви разкажа какво шоу беше вечерта. Бяхме 15-тина човека, повечето от които не познавах. През деня изкачихме връх Ком във влажен сняг. Вечерта се събрахме в столовата на хижата на чийто дансинг и имаше дървено буре с железен пилон по средата.  Празненството вече беше започнало. Група възрастни от село Стубел отбелязваше рождения ден на техен приятел. Рожденикът обикаляше масите на зиг-заг с най-аленото лице, което някога съм виждал. Дрънчаха чаши. Музиката жизнерадостно се блъскаше в тавана. По едно време кметицата на селото взе микрофон и подкара „Македонско девойче“. Извиха се хора. Аз снимах, защото не съм много по танците, както знаете. Големи кадри имаше! Но най-добрият момент беше, когато рожденикът и кметицата се качиха на бурето и се подгониха с танци около пилона. Докато всичко това се случваше, позаглеждах едно момиче от компанията. Разбирате ли – нещо ме дърпаше към нея. Нещо познато, близко. Не помнех да сме се запознавали някога, обаче имах чувството, че я познавам от…винаги. Съвсем сериозно. Отидох при нея и ѝ казах, че ми е адски позната, но изобщо не се сещам от къде. И знаете ли какво? Не, не се изсмя.  Нито ми обърна гръб. Каза ми, че си мислела същото. През цялата вечер! Започнахме да играем на предположения. От работата – не. От предишна работа – не.  От йогата – не. От университета? От родния ми град? От училище? От някое море? Не, не и не. Питахме се още, и още, и още  – все същия резултат. Затова се съгласихме, че се знаем, без да се познаваме. След това говорихме с часове. Говорихме за неща, които не сме споделяли дори с най-близките ни хора. Без притеснение от отсрещна критика. Без преструвки. Без смущението от каквито и да било очаквания. По едно време ме попита дали може да ме помоли нещо, но без да ѝ се сърдя. Кимнах. „Искам да ме гушнеш” – каза. Прегърнах я. Тя заплака без глас. Когато сълзите пресъхнаха, останахме така сред околната врява. После ми благодари с усмивка и се качи в стаята си. Разбира се, че не я последвах. Не направихме и опити да поддържаме контакт или „да развием нещата“. Защото магията беше в онази непринудена априлска вечер. Повече не беше необходимо.

След няколко дълбоки глътки бира, тримата ме погледнаха в очакване. Искам, не искам – трябваше да говоря. Повъртях бутилката в ръцете си и гледайки я, започнах:

– Моментът, когато мракът и мъглата се отдръпват от босите ѝ нозе, докато крачим без път през тръните и сухите листа в гората. И също, когато искри започнат да изострят погледа ѝ малко преди да отклони предложението ми да паркирам вместо нея. Лекотата, с която научава ще останем ли сами в дома ѝ, прилагайки измислената от нас „игра на контролни въпроси“ при разговор с баща ѝ по телефона. Ентусиазмът, с който опитва да надвика тълпата на концерта на любимата ѝ група, за да ми каже закачливо, че съм изглеждал като надут пуяк. Невероятният аромат от ронещи се домашно приготвени курабии, които тя свенливо ми подава, докато пътуваме в раздрънкания автобус на фона на сънената утрин. Абсолютното спокойствие и естественост, които се спускат помежду ни като снежинки от гъши пух, когато дадем почивка на думите и потопим сетивата ни в тишина…

– А ако трябва да избереш един момент – включи се Ники, – кой ще е той?
– Няма как, защото тя е прекрасна винаги.
– И все пак. Кой е най-най-яркият?
– Моментът, когато…- укротих бутилката и я побутнах настрани, – когато…
– Да?
– (обхождайки тримата с поглед) Моментът, когато я срещна за първи път.

Всичко това се случи в една сряда преди три седмици, докато предавахме хартия за вторични суровини някъде из Красна поляна.

Като спряхме баничарката на калния изронващ се цимент пред трафопоста, пригоден за изкупвателен пункт, отвътре излязоха двама чичковци. Общото в тях бяха напълно безличните им лица (поради роднинска връзка или чиста случайност), от които часове по-късно не помнех и квадратен сантиметър. Различното – единият от тях почти не лъхаше на спирт. Въпросният типаж през цялото време ни говореше с приятелски тон неща от сорта на „момчета това, момчета онова“ и ми насади усещането, че ролята му в сценката беше да ни хвърля прах в очите. Ще го наричам Премян, защото имена не разменихме, а и надушвах, че е човек на дребните квартални схеми. Другият ще е Любчо (Любчо-глупчо), понеже не блестеше с особени интелектуални заложби. Всъщност беше тъп като върха на бейзболна бухалка.

Килото хартия го взимаха за 10 стотинки. Малко ли беше това или много – нямаше особено значение за нас. Искахме единствено да се отървем от нея, че само прах събираше в склада.

Направихме индианска нишка. Аз и Митака вадим от баничарката, подаваме на Премян, а Любчо реди „архитектурата” вътре. Ръждясалият им кантар беше от време оно – от вида с две тежести – голямата за килограми, малката – за грамове. Под теглилките като истукана стоеше котка с улично потекло, която през цялото време се правеше, че не ни забелязва. Явно приемаше поста си за прекалено важен, за да раздава вниманието си на някакви си непознати с животи в пъти по-малко от нейните. Или просто не беше гладна.

Работехме тихо, а Премян или ни хвалеше колко много хартия сме закарали, или подканваше другия да го дава по-чевръсто, че „момчетата нямат цял ден да се размотават тука“.

След като нямаше на къде повече да трупаме, Любчо размести тежестите насам-натам и отиде до тезгяха, отделен от предната част на стаята с прозорци с неизмазана дървена рамка. Засуети се за химикалка, призовавайки благосклонността на съдбата с тихи псувни. Накрая я откри закачена в джоба на синьото си дочено горнище и, повтаряйки на глас, записа килограмите – 162. Подновихме индианската нишка, този път в посока към затворената каросерия до трафопоста, която ползваха за временно хранилище на изкупеното. Събираната по складове, домове, магазини и контейнери хартия от всякакъв вид и с разнородно предназначение, донесла бленувани стотинки на едни и незначителни левове на други, бе нахвърляна на хаотични купове.

Избутахме Любчо през железните врати и набързо нахвърляхме хартията. Започнахме да пълним кантара само тримата, защото нашия мерач и писар остана горе, за да наложи с трясъци и думкания своето специфично чувство за ред.

Пак бях втори в редицата, но вече на самия праг на стаичката, от където можех да я видя и усетя по-добре. Около достолепния кантар се търкаляха безброй уреди и инструменти в плачевно състояние – обвити в ръждиви струпеи, поправяни безброй пъти и недокоснати с години. Някои от тях се опираха в кантара, части от други се криеха под него. Нито нежната воня на котешки отходни продукти, нито изтънченaта смрад на манджи с тежки запръжки, нито дори тлъстите спиртни нотки не успяваха да нокаутират усещането ми, че това място миришеше на измама. Забързах темпото с идеята час по-скоро да приключим с нашите вторични занимания, за да захвърлим впечатленията без право на рециклиране.

Никога не съм бил по-далеч от истината.

Откъм панелките до трафопоста с клатушкане се задаваше някакъв мъж, облечен с дънки и черно яке. В една си ръка държеше стара Nokia “фенерче” с бели слушалки, затъкнати в ушните му канали. В другата – водка Савой. Двестаграмка, без капачка. Спря до нас, отпи от бутилката и ни заговори:
– Здрасти. Аз съм Коцето – подавайки дясната си ръка към мен
– Мръсен съм…
– Е, аз да не съм чист, бе – и си набута ръката в моята, която вежливо, но бързо, дръпнах и продължих да подавам купчинки на Премян.

Новодошлият явно прецени, че трудно би могъл да проведе диалог с моето мълчание и отиде по-близо до Митко, който вадеше хартия през страничната врата. Потупвайки го по рамото каза:
– Колко години си?
– 25.
– Аз съм на…Почти един път и половина по-голем от тебе.
– Евала.
– Т’ва 1.4 или 1.6 е, а? – поглеждайки към колата. Аз ги знам тея. Рено, нали?
– Да, Рено – отговори му Митко.
– Ама…ама колко е?
– Не знам, май 1.5.
– Ааа…75 или 90 кончета. Супер е – отпи отново и се разтърси в джоба си.

След няколко псувни по адрес на малшанса си, напипа това, което търсеше – визитка. Неговата визитка. Подаде я на Митко „ако случайно колата му даде проблем”. Правел двигатели, скоростни кутии и сервиз на Ситроен, Хонда, Ауди и Тойота. Сервизът бил някъде във Военна рампа – факт, който окончателно закопа обреченото му рекламно послание. Митко хвана картончето с връхчетата на пръстите си, а Коцето продължи по темата за служебната ни кола:
– Ааа и голем багажник. Знаеш ли, че аз, между другото, съм и рибарче и тука можем да си опънем палатката вътре. Такова…мога си хода на почивка. За мене това е мечта.
– Супер.
– Пийни си – подаде водката на Митко.
– Не, не, мерси.
– Пийни, бе.
– Не мога, на работа съм. Мерси.
– Ми, хубу – намести си слушалките и седна на пейката пред трафопоста.

Ние продължихме с товаренето мълчаливо. Тъкмо когато кантарът се напълни за втори път, Любчо скочи тромаво от каросерията и отиде да мери килограмите. Понамести тежестите и започна да се чуди. Така около две минути. Нервите на Премян не издържаха:
– Айде, бе, колко време ще те чакаме?
– Мм…ееемм…
– Е какво „ме, ме? Какво сложно има? Дебил.
– Са, де, са.
– Колко кила?
– 145.
– Пиши 145 и да ги качваме.

Коце не помръдваше от пейката. Седеше пиян със слушалки в уши и си пееше нещо, човъркайки в телефона. Изпусна го на плочките, където се разпиля на няколко части. Повече не му беше необходимо, за да започне отново:
– Ше ти еба майката и на тебе, бе. Са ше те ремонтирам набързо – и тръгна да го засилва в земята.

Някаква възрастна жена се приближи към него и го спря. Започна да му бута бутилката от устата и да му крещи защо не бил отишъл на работа. Хората го чакали, а той се наливал цял ден. Коце й каза да се разкара. Тя му наби един плесник по челото. Отскубна връзка ключове от дънките му, след това си замина. Той викна след нея:
– Еъъ, взема ми ключовете… Аз съм бил автокрадец, ма! Мислиш, че не мога да си отвора?

На отсрещната страна на улицата, над отворения преден капак на BMW, се вайкаше някакъв мъж. Коце започна да му крещи, както си седеше на пейката, ядосан от препирнята с майка си от преди секунди:
– Ааа беемве. Дупе, еби се – и започна да разпитва Премян дали го познава. Той му каза да бяга вече. Коце се стегна, остави си водката на земята, свали си слушалките и с наперен разкрач отиде да си офертира услугите на злополучния шофьор. Само след секунди се върна и продължи на висок глас в посока към улицата:
– Ше ми обяснява тоя на мене…
– Какво ти вика, Коце – попита го Премян през рамо.
– Какво…Ей, скъпи дънкиии, Лас Вегас! Еби се в гъза! Ааа, бегай бе – друго BMW задърпа авариралото към кварталния пазар. Коце не спираше да крещи, въртейки се на 180 градуса, сякаш за да го чуе целият квартал.

Междувременно напълнихме кантара отново, най-после за последно. Теглилките се съгласиха на 113 килограма. Любчо забърса носа си с показалец. Подостри молива с нож, оставяйки изрязаното по земята. С опакото на ръката си се забърса пак, покашля се и записа числото. С неохота започна да смята сбора на килограмите. „Сто плюс сто – двеста. Плюс сто – триста. Шейсе и две плюс четири и пет…” Аз и Митко се спогледахме, едвам сдържайки хилежа. Коце спря да крещи и заговори на Митко:
– Мене наеш ли, че са ме гърмели и бех в кома?
– Ами не.
– Да, бех два месеца в кома. Един ме гърме. Ама аз после като излезнах от кома, аз го вързах и аз го гърмех него. Разбираш ли?
– Даа. Супер. Така трябва. Така.
– 420 кила, момчета – включи се Премян, – ще отида да разваля парите ей там, че нямам дребни.
– Ти наеш ли, че аз съм бил полицай? – Коце продължи без да го е чул. – Ама имам повече дела срещу мене, отколкото награди – и се обърна към мен. – А бе, ти си много дълъг, бе. Играл ли си нещо?
– Не – излъгах, за да избегна потенциалния диалог.
– Като излязъл от каталог си. – За момент се замисли върху нещо и рязко смени посоката. – Ти. Бил ли си се. Някога?
– По принцип гледам да решавам нещата по други начини – отвърнах му искрено.
– Аха… – пак направи пауза, през която почти видях как в мътните му сини очи зъбните колеца на мисълта му опитваха да се напаснат едно с друго, след което продължи сякаш напълно трезвен  – Искаш ли да се сбиеш днеска?
– Защо? Нали сме приятели с тебе?
– Е, какво от това? Аз и с брат ми сме приятели, ама се маризим всеки ден и не ни пречи…
– Коце, остави момчетата – Премян се връщаше шляпайки в калта. – Готови сте, момчета, е ги парите.
– Да не ми приказваш така, ей! Колко пари му даде?
– 42 лева.
– Еееее! 42 лева! Аз ако имах 42 лева щех ли да съм тука??? А? Щех ли да говора с вас? – ядосан незнайно от какво, ни обърна гръб и със същата залитаща походка тръгна към блоковете.

Там може би щеше да открие други нищо неподозиращи хора, които като нас да станат неволни свидетели на поведението му, под което безспорно се криеше някаква уродлива лична драма. Нещо там вътре не просто го човъркаше, а хапеше, гризеше, плюскаше, изяждаше. Нещо не беше наред и повече никога нямаше да бъде. Жалко, защото по аурата на Коце няколко избледняващи прашинки задавено шепнеха за едно отдавна абортирано по-различно бъдеще. Малко хора се наливат до козирката от щастие. Безброй се давят в чашката, завлечени от неспособността си да бъдат по-големи от собствения си гнет.

Тези мисли узряха впоследствие. Тогава единственото важно нещо за нас беше да се ометем на мига от паралелния свят, в който неусетно нагазихме. Но с километрите така и не ми олекваше. Не ми олекна от вкусния закъснял обяд. Не ми олекна и от новата музика, която открих в Spotify. Не ми олекна и от ходенето пеш до вкъщи след работа. Не ми олекна и когато чух гласа ѝ. Не ми олекна и като се събудих на следващата сутрин и осъзнах, че до пътуването извън София остават само 2 дни. И досега, три седмици по-късно, не ми е олекнало.

Колкото и да се отдалечавам от битието на един квартален алкохолик, оцветено с десетките му лъжи и полуистини, все не ми олеква. Защото за пореден път осъзнах нещо, което винаги съм знаел.

Този му свят е шибаната ни реалност.

Музиката заема съществено място в живота ми. Вкъщи, навън или в офиса; като фон или напълно под нейните вълни; за релаксиране, концентрация, изцеждане на неприятни емоции или подхранване на хубави – слушам я често и в повечето случаи – по много.

Въпреки горните факти, едва шепа са публикациите ми, посветени изцяло на конкретна композиция, група или изпълнител. Преобладаващият процент от тях са от времето, когато налагах ограничения върху раждаемостта на думите. Последно писах за Freddy Mercury, но от тогава мина повече от година. Въпреки това в блога музиката играе важна поддържаща роля. Без нея „филмите“, в които участва, ще са ми постни и незавършени. Тук няма музикална творба, попаднала просто ей така. Защото всяко парче е парче.

Поводът за горните редове е една група, която открих преди 2-3 месеца – The Living End. Бандата е от Австралия и е създадена в годината, която до ден днешен помним като най-значимата за българския футбол. За почти две десетилетия момчетата имат 4 EP-та, 6 студийни албума, 4 лайфа, две дузини сингли. Не разчитат само на стар материал и сравнително често изкарват нови неща. На тях попаднах адски…неслучайно. В края на септември бяхме на тиймбилдинг. Когато се прибрах от него, видях, че колега беше качил във facebook една панорамна снимка, която направи докато чакахме превоза за София. Надписът над нея „This is the end…my only friend“ моментално ме провокира да му напиша нещо както позитивно – че „краят е едно начало“, така и в унисон с музикалния цитат.

Понеже не ми идваше нищо повече от анорексични идеи, използвах ключовите думички в youtube и първото, което изскочи, беше песен на непознатото ми до тогава австралийско трио. Минута след като я пуснах вече знаех, че няма нужда да търся повече.

Този пост трябваше да свършва до песента и да излезе на бял свят в първите дни на октомври. Не му провървя. Седмиците се заизплъзваха като змиорки. Ноември се отличи с непостоянството си. Декември връхлетя като студено течение, за да смрази всички мисли, освен тези за отпуска, празници и пресен сняг. И ненадейно, докато отпиваме от благото дядово вино и/или боцкаме поредната сочна пържолка, Нова година захлопа на вратата.

(– Кой лопа? – Свой лопа.)

Или казано по друг начин – дойде времето, нарочено като най-подходящо за равносметки. Признавам си, че тази мода никога не съм я разбирал, затова вместо размисли за живота, които смятам, че трябва да бъдат по-често от веднъж в годината, реших да си припомня каква беше музиката за мен през изминалите 12 месеца.

Ето моята „равносметка“:

• Покрай протестите преоткрих Rage Against the Machine (албумите от 1992-1999, а Wake up нахлуваше по десетки пъти на ден);
• За втори път отидох на Spirit of Burgas (заради мястото и духа, въпреки че фестивалът направи много голяма крачка назад тази година. Стискам му палци да се изправи на крака);
• Най-после усетих магията на „Стената“ (вечен албум, неповторимо шоу, звук на космическо ниво…Съжалявам всички, които развяваха телефони и апарати, вместо да се отдадат напълно на неописуемата атмосфера);
• Попътувах, за да видя и FSB (Пловдив, Античен театър, свежи хора, студена бира, „Пак ще се прегърнем“, десетки други класики);
• Видях и чух на живо Енио Мориконе (едни от най-известните му композиции, заедно с лични ми фаворит The Ecstasy of Gold, която дори изпълни два пъти);
• Протърках от слушане саундтрака на „Плажът“ (брилянтен, култов, уникален, безвременен, освобождаващ…);
• Припомних си или открих сума изпълнителни и групи, сред които Porcupine Тree, Myrath, Beyong the Bridge, Headspace, Ramones, Serj Tankian, Daft Punk, Faithless, Avenged Sevelfold, Selah Sue, Iron Maiden, Tides from Nebula, Leftfield, Lynyrd Snynyrd, Sodom, Dream Theater…

Като гледам списъка, който със сигурност не е пълен, осъзнавам, че през изминалата година музиката беше страхотна. А тя, както написах в първото изречение, заема важно място в живота ми. Пожелавам си и догодина все така да бъде.

Сега се събудете…

…и отворете живота си за музиката.

Завинаги.

Ако съществуваше класация „Дума на годината”, за 2013 отличникът определено ще е ОСТАВКА.

Последните шест месеца изтекоха като пясък из пръсти, а този лозунг се превърна в символ на изчерпания кредит на доверие и желанието за коренна промяна на статуквото. Той отекваше по площади, в домове, в Интернет и във всеки, за който мисловната дейност не е тоалет с бутикова стойност. Но думите останаха думи. Развръзката бе отложена. За пореден път.

Наближава новата година и ако в следващите месеци, някак си, ОСТАВКА се осъществи – тогава какво? Животът няма да стане по-лесен. Нито по-добър. Или по-светъл. Ще дойде трудното, в сравнение с което последните месеци ще ни се сторят като безобиден приятелски мач.

Не се бях замислял истински върху това до онзи ден, когато…

Стана така, че с колегата бяхме по работа в софийските покрайнини – някъде на границата между Люлин и Обеля. Дойде време за обяд и отидохме в едно сравнително познато ни бистро. Докато чакахме обслужването на клиентите пред нас, хвърлих поглед наоколо – голяма табела с обедно меню, десетина маси с обядващи, хладилници с бира и безалкохолно, куп вестници – като цяло нищо особено. Слънчевите лъчи падаха под ъгъл, който закриваше лицето на едно момиче  на бара, но излагаше на показ хаотичната игра на прашинките във въздуха. И не само това. Спокойно и грациозно около момичето се рееха облачета цигарен дим. Че пушенето не е ли забранено!? – помислих си. Огледах се пак и с изненада констатирах как на част от масите също се пуши  все едно това е нещо съвсем нормално. Поръчахме и седнахме на масата в очакване на обяда. Когато сервитьорката се появи, я заговорих:

– Извинявай. Искам да те попитам нещо. Направи ми впечатление, че доста хора пушат тук. А доколкото знам има забрана. Сложили сте и знак на вратата. Защо така се получава?
– Ами…(тук почти видях празнотата, изпълваща очите й). Не знам. – обърна ми гръб и продължи да се занимава с делата си.

След като хапнахме, отидохме да довършим задачите и заговорих познатите в тамошния офис:

– Във вашето кафе прави ли ви впечатление нещо?
– Какво да ни прави впечатление?
– Предполагам, че то не е от един-два дни…
– За пушенето ли?
– Да.
– То отдавна се пуши. Винаги се е пушело.
– Вярно? И никакви проблеми?
– Е, кой да ги прави?
– …
– Полицаите са редовни. Идват на обяд.
– И нищо?
– Нищо.
– Опитах да попитам сервитьорката, но тя просто ми обърна гръб.
– …(вдигане на рамене)

Убеден съм, че такива места има и в центъра на София, и в по малките градове, има изискани, има и не чак толкова, някои се прикриват, на други не им дреме. С три думи – има ги навсякъде (ден по-късно се случих в един доста приятен ресторант в южните квартали, където димеше от всяка една маса. „Да донеса и едно пепелниче на вас?”).

Нека не оставам погрешно разбран – нямам нищо против пушенето като такова. Всеки избира в какво да вложи парите и здравето си. Обаче когато има закон за забрана на тютюнопушенето в закрити обществени места, смятам че е нормално да виждам точно това, а не дим, устремен в моето лице, дрехи, храна, дробове, кръв.

Дали бленуваната ОСТАВКА ще промени всичко това?

По никакъв начин. Забърсването на прахта от задъхващия се механизъм на българското общество дори няма да е първата крачка. А предварително условие. След което предстои адски много работа. Новото няма да дойде с подмяна, а с промяна на това, което е в нас. Не ще мръднем и крачка, ако не започнем да се опълчваме на овчия манталитет, робското съзнание, апатията, лицемерието, безочието, завистта, черногледството, егоизма, склонността да прехвърляне личната отговорност върху други.

Ако продължаваме както винаги, на мястото на недрагите ни 240 ще дойдат други 240, след което нови 240, и още 240, а ОСТАВКА ще се превръща в дума на петилетката, на десетилетието, на животите ни…

П.П.1 Току-що разбрах, че Парламентът е решил пълната забрана да си остане в сила.

П.П.2 Случайно или не, на връщане към офиса ни след случката в бистрото, по Z-Rock пуснаха:

You’re going to reap just what you sow.
You’re going to reap just what you sow.
You’re going to reap just what you sow.
You’re going to reap just what you sow.

Лу Рийд, Perfect day

Много добре помня сутринта точно преди месец.

Неделя. Часовникът се е върнал с малко назад. Спечелили сме още един час, който да пропилеем. Безоблачна светлосиня преливка се разстила в небето от край до край. Слънцето се усмихва така широко, все едно е късна пролет, а не средата на есента. На монитора пред мен има сериозно черно-бяло лице с неподвижни устни. Песента, обаче, се чува ясно. Изпълнява я човек отдавна захвърлил безпочвените илюзии от живота си. Някой, който знае как стоят нещата и какво ще се случи, но вместо да се отпусне в потока на саморазрушението, е превърнал това знание в изкуство.

Спомням си и сутринта ден по-късно.

Понеделник. Все така бездънно небе. Поредното седмично начало с нисък старт. Силният заряд от уикенда се изправя в неравна битка с реалността в стените от метал и стъкло. Регулярни проверки на фейсбук. Безцелни препускания из редове информация, която бива забравяна секунди по-късно. Някъде там, между обичайната интернет скрап, попадам на същото сериозно лице. Под него- кратък текст. Преди броени часове творецът, оставил дълбока бразда в музикалната история, композиторът, изпълнителят и китаристът Лу Рийд, е починал на 71-годишна възраст.

Смърт. И след смъртта… Милиони „разбити“ дигитални сърца. Безброй споделяния на песни. Прочувствени лични сбогувания в социални мрежи, блогове, форуми. Печални коментари, че светът е изгубил един огромен талант и музиката абсолютно-никога-вече-няма-да-бъде-същата.

Смърт. И след нея… Лицемерие. Качеството, което носим с лекота като най-удобна дреха, но за нищо на света не ще признаем, че притежаваме.

Да.
Ние сме лицемери.
Самородни.
Неизчерпаеми.
Шлифовани.
Блестящи.
Ненадминати.
Потайни.

Защото осъзнаваме какви са другите, едва когато ги изгубим.

Защото мислим, че закъснялото ни подобие на почит ще ни оправдае за всички години, в които сме се сещали за хората по между другото.

Защото като програмирани рецитираме „за мъртвия или добро, или нищо“, вярвайки си, че показваме съчувствие към онези, които до вчера сме пренебрегвали, забравяли, отбягвали, подценявали, подигравали, ненавиждали, хулели, мразели…

Лицемерни сме най-вече към себе си, защото преструвайки се на искрени, очакваме по-различно отношение към нас един ден. Денят, в който колекцията ни от провинения някак ще се изпари и ние ще станем безгрешни.

Обстоятелствата ни срещнаха с Киро на километър-два северно от Солун, близо до едно от местата по Е-79, където още можеш да направиш обратен завой. Тирът с монтанска регистрация ни забеляза, докато навлизаше в отбивката, клаксонът му отекна в магистралната шумотевица и една космата ръка ни привика с отривисто движение. Едва двайсетина минути откакто развяхме листa с разкривен надпис „SOFIA”, ние отново поехме на път.

Настанихме се в кабината на 16-годишна SCANIA, която той наричаше Светла, „защото е камион с характер“. Заредихме с гориво и фрапе, завъртяхме отново и набързо оставихме Ню Йорк на Средновековието, барабар с безбройните му стени с графити „MONO ПАОК“, зад гърбовете си. Километрите до границата се топяха, а разговорът ту нахлуваше като приливна вълна, ту се отдръпваше. Постепенно се отпуснахме и ето какво научихме.

Киро бил роден във Врачанско – един от типичните за Северозападна България райони, в които безработицата расте като злокачествено образувание, а икономическото развитие е термин, познат само от учебниците. Хлябът ставал все по-оскъден и хората били принудени да преживяват криво-ляво или да търсят препитание другаде. Като отворих дума за уникалните природни красоти на този край и го попитах дали е чувал за Божия мост, той каза, че не само е чувал, но и бил роден близо до него – в Лиляче. Жена му, пък, била от Чирен. Божия мост, както ми обърна внимание, че се изговаря, се падал горе-долу по средата на двете села.

От 5 години събеседникът ни работел в транспортна фирма, занимаваща се с превоз на дърва до Гърция. Обикновено прекарвал по 6-7 дни на път. В България оставал за ден-два, за да види жена, дете и някой приятел, и докато бъдат натоварени поредните двайсет и пет тона Западен Балкан. След което – отново надолу.

Въпреки че сред южните ни съседи безспорно имало и свестни хора, Киро призна, че не обича гърците. И така е още от средата на 90-те години на миналия век, когато по неведоми пътища попада на Наксос – островът, където, по думите му, някога се правело виното на боговете.

Нашият човек още от тогава бил по-мургав от обикновено. Един грък го попитал от къде е и като разбрал, че е от България, помислил, че Киро е циганин. Защото, нали, той много добре знаел, че в тази северна страна всички били черни. Времената били смутни и да спориш с гърци, които по-принцип са със самочувствието, че са вся и всьо, нямало изобщо да е на добре. Затова Киро казал, че е от Западна България, където населението си е от българи, а циганите били на изток, защото обичали морето, островите и по-топлия климат. Така косвено натрил носа на нищо неподозиращия „малака“.

На Наксос работил 2 години в частна куриерска фирма. Макар и нелегален, през този период му било добре. С малък пикап обикалял на шир и на длъж острова, който бил като бебешко юмруче в сравнение с широкоплещестата снага на многострадална майка България. Познавал се със всички полицаи и никой не му правел проблеми. Не че той им давал поводи, разбира се, но все пак. На острова работели доста българи и често се събирали в някоя таверна, за да пийнат, хапнат и да се пошегуват. Нямал грам ядове до един декемврийски ден, когато шефката му, жена „отдалече грозна, отблизо страшна“, поискала нещо повече от работната му ръка. Той, разбира се, не откликнал на щенията й. Не след дълго някакъв албанец опрашил пищната византийка и мястото на Киро увяхнало като маслиново дърво, полято с бензин. Кириата го заплашила с полиция и той си плюл на петите моментално, както си бил с джапанките, шортите и тениската. Нищо друго не успял да вземе. Добре, че имал приятели българи, които му дали пари, за да си плати ферибота до Атина. От там нататък бил по нашия начин – тук ни погледна със свита в юмрук дясна длан и изправи палец.

Криво-ляво стигнал до Солун, където температурите не били никак приятни. С тракащи зъби, престъпвайки от крак на крак в гумените си джапанки, той изпружил ръка срещу МПС-тата на международния път. Минутите минавали покрай него, автомобилите също. По едно време се задала кола с регистрация от родния му край и той с крясъци заразмахвал ръце към нея. Колата за късмет спряла, той скочил с молби вътре и при надупчено на максимум парно запърпорили нагоре по Е-79. Стъпалата му така били вкочанени, че се страхувал някой от пръстите му да не остане в ръка, докато ги разтривал. Но най-лошото предстояло. Наближавали края на Гърция, а той си оставал все така нелегален. Друг избор просто нямал, затова зачакал съдбата си.

На границата му поискали паспорта, задали му няколко въпроса, на които не пожелал да отговори, след което единият от граничарите се разтърсил за черния печат. За онова време това клеймо било равностойно на карма, от която не можеш да се отърсиш, каквото и да направиш. И тук Киро извадил луд късмет – мастилото било свършило. Граничарят се вбесил, намерил някаква червена химикалка, надраскал две тънки скоби с едно S по средата и отпратил двамата българи по пътя им.

Няколко месеца по-късно събеседникът ни успял да изиграе системата. През 90-те години всяко внасяне на валута в Страната се отбелязвало в паспорта. Записвало се всичко – името на фирмата, от която са купени парите, стойността им, датата на закупване и тн. Киро изнамерил отнякъде печат на фалшива фирма и го положил върху драсканицата в паспорта си. До него написал „2000 USD” и червеният „черен печат” бил напълно замаскиран. Никой, освен хората доверени с историята, така и не разбрал за пунтажа (и като го чух, и сега, докато го пиша, се усмихвам тънко при това изказване).

От тогава изминали безброй километри. Светът се пременил. Влязохме в Европейския съюз, границите се отвориха, мобилността стана по-лесна. Киро се хванал на работа във фирма за превоз на тежки товари. Шофьори били той и още двама. В началото имало доста сметка – тон („защото така се изкупува тука, не на кубик, както е в Бългаиря“) бук се харчел за 100-110 евро. В един момент предлагането започнало да става голямо и ако днес успееш да го продадеш тон за 70, значи е добре. Въпреки това продължавали да правят редовни курсове надолу. Потокът не секвал. Нямало как иначе – жена и дете имал да храни.

Близо до София заваля дъжд и пътят стана хлъзгав. Светла се носеше несигурно като жена качила се на висок ток за първи път. Киро й заговори умолително, галейки нежно волана. „Хайде де, Светле, още малко. Не ме предавай точно сега. Ей го къде е. Стигнем ли, ще те измия и пак ще си същата красавица. Моля ти се. Път не остана. Само малко още…” Някъде по това време телефонът му звънна за пореден път. В продължение на няколко минути слушаше без да каже и дума. Затвори със сух поздрав и ругаейки захвърли апарата в една от нишите на таблото. Бил шефът му, за да му каже да откара камиона за товарене, защото на следващия ден пак трябвало да се връща към Гърция. А кога щял да си види детето и да си…нали, сещате се,…жената – никой не го вълнувало. Не за първи път се получавало така. Всъщност, доста често се случвало.

До Лъвов мост всички отново се гмурнахме в мислите си.

При раздялата от сърце му пожелахме  всичко най-хубаво. Докато си стискахме ръцете, ми се стори, че в тъмните му очи се прокрадна малко тъга. Слязохме, Светлето се прокашля и въртейки задник закрета през влажния октомврийски мрак.

Дали тъгата беше в мен, а не в този роден до Божия мост човек, когото срещнахме във време, в което мостовете между хората са повече от всякога, но пустия му Господ така и не идва? Каквото и да правим, каквото и да струваме, този Господ все го няма…

Но пък, мисля си, как ще знаем какво е щастие, ако хубавото идваше лесно и наготово? Какво изобщо ще можем да научим, ако нещата се случваха според очакванията ни? Как ще ставаме по-добри, ако се раждахме с цялото знание за света в и около нас?

Ако всичко ни е идеално, какво ще ни храни, вдъхновява и мотивира да искаме още и още от горчиво-сладкото приключение, наречено Живот?

Ала все пак и тук
хора раждат се, дишат, мечтаят,
във тревоги и слънчеви дни
подир своето щастие бягат.
„Нашият град“

Ах, светът ни в тебе се оглежда
София, със хиляди съдби
и живеем със една надежда
дните ти да станат по-добри.
„София, моя любов“

Това е, като че, най-трудният въпрос, който някога са ми задавали.

В същата категория (но далеч под върха!) влизат също „С какво ще се похвалиш?“,  „Нещо интересно около теб?“, „Как сме?“, но „Кее е по София?“ (Как е в София?) е отправял най-сериозното предизвикателство към мен.

Може би защото не съм бил сигурен какво точно се пита в него или пък прекалено буквално съм разбирал смисъла му – честно казано – не зная. Зная само, че винаги ме е сковавал и съм отговарял неубедително с нещо от сорта „Знаеш как е“; „Ту така, ту иначе“, „Е, та, бива“; „Нормално“; или тишина. Която, на какъвто език или диалект да е изречена, е предпоставка за назряване на неудобство в човека, неизпълнил ангажимента си към развитието на разговора. Без значение моя полу-отговор, в по-голямата част от случаите някой услужливо е добавял (може би подозирайки, че зад лаконичността ми се крие нещо нарочно премълчано) „По си е убаво там, ле?“ или вариации. След което разговорът е поемал в други посоки.

До 17 септември 2013 г. (който ден, по някаква умилителна ирония на съдбата, е Денят на София) не се бях замислял истински върху горното. А тогава дори не бях в Столицата.

Факсчето ме удари с нежността на оловно гъше перо, докато извършвах една изключително релаксираща за съзнанието дейност, която, драги софиянци и несофиянци, не можем да заучим от лъскава книга или на семинар за безбожно много пари. Трябва да се размърдаме.

В един дъждовен ден взех автобус, пътувах 156 км (по стар стил) в югозападна посока, пих домашно вино, ядох гювеч от току-що набрани зеленчуци и за първи път от незнайно кога си легнах в 9.20 ч. вечерта. На следващия ден прозрението се самослучи.

Замислих се как бих отговорил в конкретния момент на Въпроса, който винаги ме е карал да се чувствам като първолак с проблеми в развитието:

„Ами как…От няколко месеца вече хората протестират, защото им омръзна да им дават трохи, докато прасетата се въргалят в трюфели. От друга страна има хиляди, които живеят ден за ден, просто защото това е най-доброто на което са способни. За мен няма политика, партии. Сам съм за себе си.

Всеки ден има задръствания и ако си с кола, хем забравяш да стигнеш навреме, хем си припомняш думи, които по-принцип не би изричал. Има метро, което вече може да те отведе до по-голямата част от града, докато четеш книга или зяпаш пръстите на краката на някоя мацка. Обичам да ходя пеша, а като се застуди ще го мисля.

Построиха поредния МОЛ, за който казват, че е най-големият и най-красивият от всички досега. Пълно е с дупки – по улиците, в автобусите, в душите на хората. Голям град е, има възможности, ама бъка от противоречия.“

Този отговор би бил възможен единствено при разиграване на сценката в стерилните условия на моето прекалено романтично съзнание, затова посъкратих:

„Ами как…Някои се събуждат, други ще спят вечно, аз много не се вълнувам какво става. Голяма е лудница, има начини да се избягва, но си трябват усилия. Няма да го познаете, макар че в някои отношения не е мръднал; поне има хляб.“

Не.

Там не говорим така. Не би имало смисъл да се обяснявам за каквото и да било или да звуча сложно, претенциозно, „по софиянски“, а да отговоря простичко, директно, по нашенски (тук се сетих за историята как човек от града отишъл в София и станал голямата работа. Един ден се върнал и гледайки едно подпряно на стената гребло, попитал „Какво е това?“. Приближавайки се, го настъпил по невнимание, то го фраснало в лицето и той изругал „Я че те йеба и в гриблото“).

Отговорът вече беше пред очите ми. Но преди да го разкрия, все пак прекалено романтичната ми душа си държи на своето, ще ви кажа как би ми се искало да подходя към него:

„Не знам дали сам кажува̀л, ама сѐчи пач, като сам тука, о̀да на Го̀лак. За едни тава̀ место̀ може да е най-лошото в градо̀, за дру̀джи – най-у̀бавото. Некои о̀даа само долу, на гробищата, о̀ти ги мачи тава̀, дето е отмина̀ло и загубено. Нѐкои се качу̀ваа и по съ̀бите, до Кръ̀сто, за да се пораду̀ваа на гледката каф градо̀, полето, планината. Така е и по София – ни е по-у̀баво, ни е по-лошо…

Kѐето си го напрѐиш.“

Такива мисли ми минаваха, докато с обаждащи се болки в кръста и краката вадех прекрасни бели и червени картофи изпод леко влажната разложка пръст.

„Измислицата е истината в лъжата”
Стивън Кинг

– Правим каквото правим – разбираме се помежду си вторник привечер (в един вторник, малко по-специален от обичайното) – с единствената уговорка да пазим розите чисти.

След което колелото се завърта.

Когато се пресягам за чашата, поставена до абсолютно безсмисления декоративен сувенир, който бях получил като подарък, дланта ми близва дръжката на една ваза със сантиментална стойност за майка ми. Вазата рухва на ламинирания паркет с трясък и малка част от нея се отделя със скоростен бяг, за да бъде забравена на момента, но и за да задвижи събитията към неподозирани посоки минути по-късно.

В замъглените от отпечатъците ни стъклени приносители на неустойчиво настроение въздухът ту излиза, ту влиза, но предимно стои на почтително разстояние отвън.

Боса, тя става от дивана, навярно по-възрастен от нея с доста, и с успешно овладян зиг-заг тръгва към банята, тъпчейки се с шоколадова торта, наблъскана с консерванти. На третия завой малкото керамично парченце попада под изящното ѝ дясно ходило, за чийто пръсти биха се водили войни, стига разсъдъкът на света да не беше замъглен от страсти по смачкани правоъгълни хартийки, покрити с микробите на стотици тъжни ръце.

Тя подскача. Подскачам и аз. Подскачаме всички. И хаосът ни приема.

Господин „сигнално червена тениска с щампа Дяволът е в детайлите“ – този с мътните очи, който цяла вечер крие нещо под свивката на едната си ръка, се спъва в ръбестата букова маса и полита напред. Главата му катапултира купата с чипс, която се извърта грациозно във въздуха, изхвърляйки на всички страни тънки парчета с удавени в мазнина парчета картофи. Към вкуса на кетчуп хайнц се добавя и един с прекомерно съдържание на желязо, от който определени същества биха изпаднали в зверски екстаз.

Едно друго същество с маска от тонове грим, допреди секунди е следяло с надменно любопитство няколко добре оформени мускулни групи, изкрещява от ужас. Дълги евтини обещания за красота, покрили късите ѝ изгризани нокти, се впиват в гърба на изпружен като царевица младеж с лице от мазни съзвездия. Тънката му ръка я отблъсква неестествено силно, запращайки я към плоския екран, където един от нейните пластмасови първообрази грачи с нелеп плам. Закритият от изкуствена електриково зелена материя задник, който никога не е бил и никога не ще бъде дупе, се врязва в лицето на екрана.

Туп.

След туй трясък, писъци, искри, миризма на изгоряло, паника, блъсканица, няколко кичура по-малко, три посинени колена, една изгубена джапанка, строшен дисплей, раздран потник, ужасена котка, съседи по изтъркани нощници, заключена входна врата, паника с докторска дисертация, най-сладкия мръсен нощен въздух, таксиджии, хванали Господ за яката…и една спасена бутилка с купешко бяло вино.

– Защо го правим – питам единствения осмелил се да остане, докато сядаме на хладните стъпала пред блока – отбелязваме с истерия дни, доближаващи ни с поредната обиколка до скамейката, където един ден ще сме никому нужни? Защо болката в сърцата си я потушаваме с болка в един друг орган, който толкова много си пати от човешката обърканост и страх в днешно време? Защо допускаме до себе си хора, които ще ни предадат, заради едни голи лъскави обещания, жълти стотинки или места, препълнени с красиви одушевени кухини? Защо сме мълчаливи с тези, към които трябва да сме най-открити? Защо се потим фанатично за онези, които не биха ни дали и глътка вода повече от полагащото ни се? Защо тъй дълбоко тъпчем, и тъпчем, и тъпчем смущаващото ни недоволство към това, което сме, вместо да го пуснем да се разпилее по вятъра и започнем да се обичаме? Защо – питам го за последен път, въртейки в пръстите си някакво остро керамично парченце, боднало ме при сядането – животът ни живее, вместо ние да живеем него?

– Б’атле, б’атлееее, хахаха. Кой мо’е ти ка’е…знае…исе? – обръща се към мен с приглушен лудешки кикот, подавайки ми несръчно бутилката с вино– Ае, п’ег’ъщай я вече. Чше ѝ ‘ипсваш. Хаха. След което отведнъж се свлича в несвяст до решетката на магазинчето за зеленчуци. Хъркането му ми подсказва, че е жив и пред саморазрушителния му живот щеше да има още много помръкнали хоризонти.

Замислен отпивам от бутилката продължително. Тъкмо да отлепя устни от хладното ѝ успокояващо гърло и тялото ми отказва да се подчинява на волята, която досега ми бе служила вярно. Падам бавно назад, като есенно листо в безветрен ден, осъзнавайки смътно, че в думите му се криеше отговорът

(…КА знае…прегръщай я…ще ѝ липсваш…)

на въпроса, който ме човъркаше открай време, но остана незададен.

Угасващата угарка между пръстите на припадналия ми спящ събеседник е последното, което виждам, преди да затворя очи под грайфера на дългата нощ и да бъда обсебен отново от видения за някакво далечно място и време, една невъобразимо висока тъмна кула по средата на поле с пеещи рози, и един древен стрелец с печално лице, отварящ за пореден път вратата към своето минало.

Някъде горе, над входа с пощенските кутии, вечно задръстените с безполезни рекламни листовки; след първото междуетажно пространство и олющената жълта врата с надпис „Чоко е лайно”; точно на етажа, чиято врата никога не се заключва; пред полуоткрехнатия уморен апартамент; върху старото бюро, подарено ми от една добра покойна женица, розите изглеждат непокътнати. Само тънкия слой пепел върху листата и цветовете им подсказва, че нещо съществено бе започнало да се случва и изправяше уверено гръб.

(или, може би, „че”?)