Автор: Boris Kondev

Твърдение: Ако тръгнеш от произволна точка на софийския околовръстен път и продължаваш все по него, рано или късно ще се озовеш на същата точка щастлив.

Доказателство:
Околовръстният път на София е дълъг 63 километра.
6 + 3 = 9.
В думата „ильоменат“ има 9 букви.
9 – 9 = 0.
Нула прилича на буквата О.
Какво друго прилича на О?
Точно така – формата на околовръстния път.
Всички гадаят кои са ильоменати, но само ильоменатите са напълно наясно.
Хората, които са наясно със себе си, са щастливи.
Следователно ильоменатите са щастливи хора.
Днес изминах околовръстния път с колело и начертах буквата О.
Това ме прави ильоменат.
Значи съм щастлив човек.
Случаенос? Не мисла!

Извод: Бъдете ильоменати.

Всяка една част от човешкото тяло притежава своя характерна вибрация. Когато кръвта, костите и стотиците други тъкани функционират в хармания помежду си, в нас звучи същинска симфония на здравето. Нарушаването на баланса води до болестни състояния.

Знаете ли, че вибрационните отклонения могат да бъдат изчистени без да се прибягва до медикаменти, хирургическа намера, болка и странични реакции?

Съществува терапевтичен метод за балансиране и подпомагане на живи тъкани, посредством звукови честоти от доловимия за слуха диапазон. Негов създател е британският лекар-остеопат Питър Гай Манърс, който посвещава живота си в изследвания коя звукова честота коя част на тялото е в състояние да доведе до здравословен резонанс.

Първоначално започнал с единични честоти, след което с две, три и четири едновременно. Установил, че когато приложи комбинация от пет специфични честоти върху дадена проблемна зона, техният полезен ефект се усилва. Доктор Манърс открил повече от 600 комбинации за различни нарушения, състояния и части на тялото. Също така създал „кодовете“ на витамини, цветове, седемте чакри и Цветята на д-р Бах.

До тази информация стигнах благодарение на следните думи на Манърс, които чух в една от най-въздействащите музикални композиции, на които някога съм попадал:

„Everything owes its existence solely and completely to sound.*“

Препоръчвам ти да я чуеш и видиш на възможно най-добрите звук и екран, с които разполагаш. Току-виж предизвика в теб чувство за вътрешна хармония, както се случи с мен.

–

*Всичко дължи своето съществуване само и единствено на звука.

 

Публикацията ми за ходенето е сред най-четените в блога за миналата година.

Два месеца след като тя видя бял свят, имах възможност да я представя пред двайсетина човека под формата на реч. Удовлетворението от това ново за мен преживяване беше огромно. Не само защото говорех открито за нещо, което с отдаденост и желание правех от вече половин година, а и заради искрения интерес в очите на слушащите.

Малко преди да завърша речта си дадох едно обещание. Неговият давностен срок беше до края на 2014. Клауза за отказ не съществуваше, защото знаех, че ще го изпълня на всяка цена, въпреки… всичко останало.

Обещах си поне 2000 извървени километра за годината.

На 31 декември, няколко часа преди шампанското да изригне триумфално в мразовитата рилска нощ, броячът закова на тематичните 2015 км. Една противоречива година, на която посветих 532 часа ходене, завърши позитивно.

От няколко дни вече сме в новата година и както обикновено, започваме да мислим как ще бъдем по-добри в сравнение с миналата и най-после ще направим редица вечно отлагани неща.

Няма нищо лошо отново да си обещаем всичко това. Но нека го направим наистина. И да вървим към него. Всеки ден.

В противен случай обещанията ни няма да са нещо повече от снежинки, летящи към топла длан.

P.S. Единствената друга равносметка, която ще направя (защото смятам, че равносметките не са лукс, който да си позволявам само по веднъж в годината), е музикална. За 2013 г. тя беше разточителна, сега е кратка и ясна – Pulse на Pink Floyd. На почти всеки период от годината прилагяше конкретна песен от албума и той се превърна в саундтрака ми за 2014 г.

Обещай си да го чуеш. Ама наистина.

Когато музиката говори на езика на сърцето, думите са излишни.

Днес блогът ми навършва три години. Защо го започнах, в общи линии, описах още на първата годишнина. Причината да продължавам е смисълът, който ми носи.

От днес ще започна и нещо ново.

Преди да споделя какво, ще направя реверанс към миналото. Поради причини изтрити от паметта на времето, не всички градивни елементи на това минало имаха шанс да видят бял свят тук. Не можах да се примиря с факта, затова подбрах три непубликувани текста, всеки в класическия обем от седемдесет и две думи, и ги издигнах като мемориал на един изключително важен за мен момент.

–

I. Хляб със шест зърна

Как се прави?

В метален напръстник пускаме капка вода, две зрънца захар и прашинки сол. Добавяме стритите с геоложко чукче шест зърна и няколко дрожди мая на прах. Разбъркваме всичко с карфица до получаване на хомогенна смес, коята печем с петмилиметрова лупа на следобедно слънце.

Накрая разбираме, че буквализмът в кулинарията не си е работа, избиваме от главите си мисълта за домашен бански старец, отскачаме до най-близкия китайски ресторант и преяждяме.

II. Рупите

Моментно стягане „под лъжичката“, прилив на безгранично душевно спокойствие и чиста            радост – Рупите ни поднесоха богат коктейл от емоции.

Нямам представа дали съществува рай и как би изглеждал, но това свято място даде сериозна заявка за най-правдоподобното олицетворение на значението на думата в моето съзнание.

По време на посещението ни течеше подготовка за честване на 100-годишнината от рождението на Ванга, което бе ден по-късно – 3 октомври.

Нищо не е случайно, мисля си.

III. Завръщане в миналото

Как само искам да се върна вчера, за да наваксам със задачите за утре, които ми бяха поставени днес. Ако имах право на едно желание, то щеше да е да мога да пътувам назад във времето, за да съм готов за всичко, което ще ме застига неподготвен. Искам малка портативна черна дупка, в която да се гмурна, когато хаосът на ежедневието започне да се сгъстява около мен…

Напразните надежди също са утеха.

–

Отдадох почест на миналото и е време да открехна вратата на новото.

То е свързано с курса по фотография по програмата „Аз мога повече“, който чаках безкрайно дълго и в един момент даже забравих, че съм чакал. Обаче той се случи в началото на октомври и още на втория ден от обучението мощна имплозия всмука мислите ми в една фокусна точка, където се появи образа на нова идея.

Вижте каква е тя, като кликнете върху картинката по-долу. Ако ви допада или желаете да злорадствате, можете да я харесате, а защо не и да я споделите с хора, които няма да имат и най-малка представа за какво става въпрос.

Разбира се, блогът ще продължава да съществува в познатата форма. Просто той ще има още един другар, който да ми носи смисъл.

Хубавото и лошото на среднощните разходки е повишената възможност за попадане в неочаквани ситуации.

Сряда вечер, около 22.30 ч. Излизам от Доминос в Борово с пълен стомах и мисъл, тотално изгубена в зависимостите между светлочувствителност, скорост на затвора и големината на диафрагмата.

Тръгвам покрай булеварда в посока към Красно село. Стотина метра по-надолу забелязвам с крайчеца на около две фигури, задаващи се към мен от булеварда.

– Добър вечер, ние сме от Министерството на вътр…

Интуицията ми прави светкавичен избор. Обръщам се на пети и забързвам крачка с две думи в съзнанието – „светлина” и „хора”. Застигат ме и започват настоятелно да питат:

– Защо бягаш?
– Не бя…
– (агресивно) Ти пиян ли си? Надрусан ли си? Защо бягаш?
– Не, не съм. Просто не ви знам какви…
– От Министерството на вътрешните работи сме.

Двамата са на около трийсет. Не се легитимират. Облечени са с дънки и якета – нищо отличително, в което да припозная „служителя на реда”, за да отвърна с доверие. Нащрек съм. Хващам апарата с една ръка и леко пристъпвам назад. Започват да ми обяснява някакви неща, от които регистрирам ключовите „обиск наблизо”, „две поемни лица за свидетели” и „по закон е задължително”.

– Покажи си личната карта.
– … – наблюдавам ги без да предприема нищо. – А вашите?

Единият бръква в джоба си и вади документник, в който ми показва нещо, приличащо на лична карта с надпис „МИНИСТЕРСТВО НА…” (не го дочитам) най-отгоре.

– Извадете я – казвам му.

Другият се разфучава и казва на „партньора” си да зарежат. По закон съм нямал право да откажа съдействие и заради хора като мене държавата била в такова състояние, все по-зле щяло да става… не изслушвам тирадата, защото вътрешното ми чувство алармира да се махна от ситуацията веднага. Отвреме-навреме се оглеждам назад. От двамата няма и следа.

Звъня на приятел, за да го попитам дали е чувал да има законово основание да искат от мен такова нещо или ми разиграваха сценка с недобри намерения. Той не можа да каже, затова задавам въпросите си тук:

Вярно ли е, че могат да ме спират на улицата, за да ме задължат да правя нещо, за което нямам абсолютно никаква представа и редно ли е, защото съм предпазлив, да ме изкарват неадекватен и да ми отправят генерализиращи обиди?

Или става въпрос за дързък измамен сценарий, който вони от километри?

„Аз сме“
Физика на тъгата, Георги Господинов

„Цветен съм, защото съм роден от пречупена светлина“
Неизвестен

 

Събуждам се след нощ без сънища. Не се бръсна, защото преценявам, че може и утре. Навличам измачкана тениска, мятам някаква храна от хладилника и излизам без да си измия зъбите, защото закъснявам. Няколко пъти се връщам, за да проверя дали съм заключил входната врата. Дори и след последната проверка, не съм убеден, че е заключена.

Алармата успява да ме събуди в 8.20, след няколко неуспешни опита от 7.30 насам. Целият съм сванат, а в главата ми влюбени бронтозаври играят сиртаки. Дъхът ми отблъсква самия себе си. Белият трон носи облекчение на всяка от страните ми. Почти заспивам, царувайки. Шепите вода бягат от смачкания ми образ. Припомням си се.

Станах половин час по-рано, за да почета от втората ми книга на английски. Все по-рядко търся значението на непознатите думи, защото вече ги разбирам от контекста. Огладнявам, но не успявам да се откъсна от книгата. Раздвижвам се само, за да пия вода или да отида до тоалетната. Постепенно ставам част от историята.

Задушно е. През прозореца надничат студените лъчи на изгрева. Лепна от пот. Сърцето ми спринтира за световен рекорд, но ме е страх да помръдна, за да не го увредя. Сънувам ли или се лутам в капана на някой от отвратителните ми сънища? Преглъщам на сухо. Заспивал ли съм изобщо?

Днес ще направя пълни 21 повторения. Отмятам завивките и се протягам. Бавно и с цялото удоволствие на света. Всяко изпукване на ставите ми носи чиста радост. Аз съм тишина и спокойствие. Всичко, което имам, е тук и сега. Оставам неподвижен, за да се насладя на вечността на момента. Днес ще се водя единствено от ритъма си.

Събуждам се до тяло, което не искам да будя. Тяло, с което искам да заспивам. Тяло, което сънувам, дори и когато не спя. Искам да му дам толкова много. Най-богат съм, когато давам. То ми е по-ценно от всичко. Дори и от моето собствено. В него се оглежда душата ми, върху която дълго валеше само пепел.

Не виждам смисъл да ставам. Всичко може да почака. Искам време за себе си, за да не мисля за нищо. Ще спя до обяд, ще ям каквото ми падне, ще гледам колкото порно си искам и ще обърна онази бутилка вино, пред която цяла седмица се правя на примерен. Ще легна пак. Като се събудя, ще си направя яйца по панагюрски, които ще изгълтам без хляб и без апетит. Може и да се изкъпя. Няма да звъня на никого. После ще поспя пак.

Събуждам се навреме. Пускам радиото и си топля вода. Приготвям си страхотна закуска, която ще ме държи енергичен за няколко часа. Измивам съдовете методично и ги подреждам внимателно на сушилника. Мия зъбите си с медицинска паста, почиствам ги с конци, изплаквам се с вода за уста. Дрехите и останалото са готови от снощи и възпитано ме очакват. Толкова много неща имам за днес.

Тегля си ранен душ, защото снощи ми се спеше прекалено неотложно. Всеки път си обещавам да не лягам с дрехи, но това е по-силно от мен. Натъпквам раницата и с неща, от които няма да имам нужда. От магазина ще си купя за хапване. Банани и кисело мляко, най-вероятно. Все забравям, че не са най-добрата комбинация за стомаха ми. Ходя пеша почти без да мисля. Оставям деня да се случи от само себе си.

Аз съм преломността на някоя сряда. Солото в любимата песен. Преходният ентусиазъм в неделя. Заделените пари за нещо отлагано. Бавният залез над планината в горещия летен петък. Мръсните чинии всяка сутрин. Пустотата в събота вечер. Бурканите с консервирано бъдеще. Студенината на понеделник. Честото пребиваване в измислени светове. Прясно изпечения хляб в един четвъртък преди години. Забравените листове под бюрото. Вторнишкото вглъбяване догодина. Профилактичните обаждания понякога. Някой конкретно никога.

Всеки ден се раждам наново.

Есента, за разлика от лятото, още от стъпването си в длъжност заяви категорично, че е готова да ръководи с тежка ръка отредените й месеци.

Трите почивни дни в края на септември бяха последвани от сив, дъждовен и студен понеделнишки вторник, който се пропи не само в дрехите и обувките ни. Той нахлу в храма на вътрешния ни свят и преобърна настроението, разпиля мислите, потъпка мотивацията…

Поболяхме се от есен. Въпрос на личен избор е дали ще й позволим да ни тежи или ще й противодействаме. В подкрепа на второто (защото съм пристрастен) споделям две речи, които могат да дадат началото на едно успешно самолечение.

Първата е на американката Диана Ниад, която на 64 години успява да постигне мечтата на живота си – да преплува 180-километровото растояние от Хавана (Куба) до Кий Уест (Флорида). Чуйте емоционалния й разказ за това впечатляващо постижение, пътят към което започва още в далечната 1978 г. И следващия път, като си помислите „твърде стар/а съм за това“, си припомнете долните думи и помислете отново.

Следващата реч печели на Денъджея Хетиарачи първо място в тазгодишния Световен шампионат по говорене пред публика. В рамките на почти 8 минути той превежда слушателя през палитра от драматизъм и хумор, за да обрисува устойчиво послание за вярата в човека и уникалността на всеки един от нас. Завиждам благородно, ако я чувате за първи път, защото речта е брилянтно поднесена и всяка секунда в нея е истинско удоволствие.

И не забравяйте да слушате музика. Много много музика.