Автор: Boris Kondev

Силата на настоящето

Оставих готовия ръкопис настрана, облегнах се на креслото и се загледах как слънцето заспива зад окосените ливади до къщата ми…

Ако историята беше завършена в друго време и при различни обстоятелства, вероятно горните редове щяха да са именно такива. Обаче нещата не стоят по този начин. Слънцето се скри някъде зад бетонното туловище на блока, в стаята си нямам дори обикновен стол с облегалка и открай време пиша предимно на телефона си. Но знаете ли какво?

Аз съм щастлив.

Щастлив съм, защото в настоящия момент – този остров между минало и бъдеще – единствения, който всички ние истински обитаваме, аз притежавам много повече от горните романтични представи. Аз имам това, от което винаги съм се нуждаел – усещането за себе си.

Ако бяхте наоколо в тази ранна вечер в края на месец август, година 2015, щяхте да видите, че се усмихвам. Също така щяхте да забележите, че там – на етажерката на педя над мен, в целия си стоманен блясък стои една метална халка, която не спира да мечтае.

И за финал ще се обърна към нея лично:

Нямам представа от къде си и как стигна до мен, но знам, че преди 9 месеца ме вдъхнови да разкажа твоята история.

Благодаря ти безкрайно, че ме научи да вярвам в малките неща и да им давам достатъчно време, за да пораснат големи. Благодаря ти също, че търпеливо ме придружи до извода, до който Иво Иванов – любимият ми автор напоследък, стига в един от пленяващите си разкази:

„Колкото повече мисля върху голямото послание на стария магьосник, толкова повече осъзнавам, че по всяка вероятност смисълът на живота е в това да вложиш смисъл в живота си.“

Край (или просто поредното начало)

Прочети I част
Прочети II част

Сянката на бъдещето

Възрастният мъж приключи своя разказ за продан и зачака.

Последва дълго мълчание, обвито в задушливия цигарен дим на търговеца на истории. Той пушеше бавно, дълбоко и с непроницаемо лице. След последното подръпване, смачка фаса в златния пепелник пред себе си и заговори:

– Нелоша приказка. Ще ти дам толкова – протегна празната си длан напред и глух за думите на стареца продължи – Такива истории отдавна не се купуват. Вече никой не се интересува от… малки неща.
– А какво са малките неща, ако не градивен елемент на големите?
– Така е за онези, които могат да си позволят лукса да мислят. Аз нямам нужда от клиенти, чието богатството се намира във вътрешния им свят. Разбираш ли? Събери си трохичките и ми донеси зрелище. Нещо пищно, крещящо, вулгарно. Сексът, насилието и простотията, поотделно или в комбинации, винаги са се харчели отлично. „Като топъл хляб“, както казвахме някога. Донеси ми банкова измама или масова трагедия – ураган, клане, земетресение, изгубен самолет, ядрена авария… Донеси ми любовните истории на известните личности, както и тайните им изневери и пропадналите животи на разглезените им деца. Искам да чуя как светилата гаснат, как титаните падат на колене. Искам болести. Колкото по-страшни, смъртоносни и покосяващи надеждите, толкова по-прекрасно. И толкова по-скъпо, разбира се. Около нас има какво ли не. Просто се огледай. Но не се вглеждай. Никой няма полза от това.
– Колкото повече гледаш нещо, толкова по-голямо става то в очите и живота ти.
– Тук си от почти час, гледам те, слушам, но така и не видях ползата. Нямам интерес към „историята“ ти.
– Но аз не искам да я продавам.
– Не я продаваш? Тогава защо си тук?
– За да я подаря.
– Пазар няма дори за безплатни приказки за лека нощ. Донеси ми нещо голямо и може да говорим отново.
– Кажи ми какво може да лиши господаря от спокоен сън, колкото и охрана да има наоколо? Един незначителен, но много много упорит комар. Какво е пожарът, опустошил цяла гора? Искрата, която не признава нищо и никой. От къде започва животът? От една микроскопична клетка, получила шанс да надскочи себе си. Ами любовта? Пораснал поглед, докосване, жест, една малка…
– Твоите трохи не са хляб за мен.
– Моля те, вземи я.
– Приключихме.
– Просто я вземи от мен…

Търговецът на истории махна с повелителен жест и не каза и дума повече. Вратата се отвори с подканващо скърцане, за да влезе следващият кандидат-продавач.

Гърдите на мъжа се наляха с олово. Той стана сковано и се отдалечи в мрачния лабиринт от улици. С всяка крачка дясната му длан натежаваше повече и повече, а болката в нея политаше още по-високо. Тази несломима болка, предизвикана от нещо ръждясало, очукано и старо, събирало някога два свята в един.

Един свят, в който нямало черно.

Следва продължение

Прочети I част

Превратностите на миналото

Имало едно време една халка, създадена от изпепеляващата любов между огъня и стоманата. Тя била здрава, гладка и блестяща. Най-голямата ѝ мечта била да стане част от предпазител на контролен бутон в кабината на презокеански самолет. Всеки ден гледала небесния простор през тясното прозорче в тавана и бленувала да го кръстосва нашир и надлъж в слънце, облаци, мрак. Представяла си как във важни моменти пилотът се пресяга към таблото, освобождава предпазителя, натиска бутона, самолетът се приземява успешно и всички започват да ѝ ръкопляскат за добре свършената работа.

Обаче съдбата отредила друго. Чевръсти ръце грабнали халката от кашона, който тя деляла с безброй нейни връстници, натикали я в прозрачен плик, затворили го с рязко движение и го запратили в дебрите на цветна картонена кутия. Дни и нощи халката прекарала в тъмнина. Външните сили редовно променяли разположението на кутията в пространството. Понякога това се случвало прецизно и тихо, друг път – грубо и с ругатни, които, заедно с далечните звуци на двигатели, били от малкото доказателства, че светът навън все още го има. Седмици по-късно светлината се отъркала по халката закратко – колкото да разбере, че била превърната в сувенир към нов модел автомати за сноуборд.

Това, разбира се, не била мечтата ѝ. Тогава нейната стоманена природа ѝ припомнила да бъде търпелива и силна, защото пътят към мечтите рядко е застлан със ситни стружки и машинно масло. Халката решила да приеме новата си роля с ентусиазъм и да я изиграе по най-добрия начин. Щом така било писано, първо щяла да се научи да лети по заснежените склонове на Земята, за да е готова един ден да полети във висините над нея.

Оставена в кутията под рафта със ски екипировка, тя започнала да чака. Чакала, когато високата цена на автоматите отказала първия харесал ги купувач. Чакала и когато клиентите започнали да пренебрегват автоматите, защото се появили нови и по-съвършени модели. Чакала унило през дългите топли месеци, в които магазинът бил затворен, и развълнувано, като чуела как хрупащите в снега стъпки приближавали към входната врата. Чакала до началото на един топъл безснежен декември, когато две предприемчиви ръце върнали прашните автомати в кутията и я подали на други две, по които пробягвали тръпки на вълнение.

Скоро след това непознатите ръце отворили кутията и извадили всичко навън. Оставена сама на ламинирания паркет, халката наблюдавала как ръцете прикрепят белите автомати върху очукан сноуборд. Като приключили и го изправили до стената, слънчев лъч разкрил няколко застинали в полет гарвана, нарисувани върху него. В това халката прозряла добро знамение. Уви – ръцете я взели, повъртели я от всички страни и я захвърлили в близкия шкаф. Тъмнината обгърнала мечтите ѝ за пореден път.

В шкафа халката попаднала на десетки дреболии и техните покрити с прахта на времето истории.

Най-възрастна от всички била тъмносинята алуминиева кутия, която била вдовица на отдавна изразходван и изхвърлен на боклука сладникав парфюм. Кутията непрекъснато парадирала, че именно тя и съпругът ѝ отворили пътя към мъжеството на техния собственик. Затова изисквала всички да ѝ засвидетелстват нужното уважение.

На който пропуснел да го направи, кутията изпращала братята – сребърните пръстен и ланец, за да му припомнят. Преди години двамата преживели звездния си миг на абитуриентския бал на собственика им и още на следващия ден били забравени. Алтернативите пред тях били две – или да се задомят или да тръгнат по лош път. В крайна сметка го ударили на ергенлък с разпръснатите из шкафа едри и дребни монети. Забъркали се с дузина неблагородни кламери, кабърчета и безпасни игли и правели поразии наоколо.

Всеки от братята вършел това със скрита и неизречена пред никого надежда, че ще привлече вниманието на ластичката за коса. Някога тя принадлежала на скъп за собственика им човек. След като нежният аромат на коса изветрял от нея, спомен за миналото пазел единствено заплетеният кестеняв косъм, който ластичката зорко пазела в себе си. Обвита в мълчание, тя прекарвала по-голямата част от времето си до онази дървена стена, която понякога се открехвала за съвсем кратко. Сякаш се молела на ръката да я забележи, за да я отнесе на място, където отново ще бъде желана и обичана.

Освен ластичката, там, в хаоса от стари билети за влакове и музикални концерти, се навъртало и едно прокъсано плетено топче, пълно с парченца пластмаса. В миналото то било предпочитан начин за игра, но след като се появили новите електронни забавления, било оставено настрана. Разклатено от мъка и безбройните ритници на младежите с изтъркани кецове, умът на топчето бързо се помрачил. „Ааааз летя, ааааз летя, аз летяяяя, аз летя над прашните площади…“ – си тананикало то с присъщия на лудите неуморим ентусиазъм.

Останалите вещи избягвали предната част на шкафа, поради свръхестествения си страх от собственика. Още била прясна историята за компактдисковете с музика, филми и игри, които дълго време живеели със самочувствие, че са недосегаеми, защото били многобройни и със завидна памет. В един неочакван момент ръката събрала всички кутии с ужасени умници и повече никой никога не ги видял.

След като прекарала известно време из шкафа, халката избрала да остане именно в предната му част. Облегната върху картонена картичка с изобразена торта и надпис „29“, тя започнала да губи вяра. Единствено бръщолевенето на безумеца поддържало тлеещата искра на надеждата, че някога мракът ще се разсее и тя най-после ще полети.

И така минавало времето до деня, когато невъобразима сила изтръгнала шкафа от мястото му. Вещите били разпилени из стаята, а много от тях – яростно разкъсани и изпочупени. Халката попаднала под близкото легло и останала далеч от трясъците и виковете. Суматохата затихнала не след дълго и две очи надникнали под леглото. Дълги топли пръсти взели внимателно халката, отърсили я от прахта и за неин ужас започнали да я разчекват. Образи на гръмотевични небеса, заяждащи контролни бутони и изкривени от ужас лица понесли халката стремглаво надолу към бездна от болка и горчивина.

Но това не бил краят. Когато всичко преминало, халката видяла, че на нея били поставени два ключа. По-малкият от тях надълго и широко се представил като ключ за входната врата на жилищен блок. По-големият бил пестелив в обясненията, но се разбрало, че е отговорен за входната врата на двустайно жилище. За малкия било голяма обида да стои на едно място с интроверт като ключа за апартамент на седмия етаж. Другият, от своя страна, бил недоволен, че трябва да дели обща халка с някакъв партерен клюкар и перко. Техните препирни кой е по-важен за собственика им били постоянни. Този за апартамента твърдял, че е ключът към домашния уют, а партерният – ключът към големия широк свят. Споровете им винаги завършвали със скандали и всеки от тях тръгвал в противоположни посоки по халката. Но нали тя била кръгла и много скоро двамата пак се срещали. След това продължавали да се карат, разделяли се и се срещали отново. Халката била безпристрастна, но ги държала здраво в хватката си.

Накрая ключовете се изморили от вечните караници и си дали сметка, че и двамата са еднакво значими, защото са част от едно цяло. С търпението си халката успяла да ги помири и обедини. Тя приела призванието си и стоически крепяла съюза между двата ключа. Това ѝ носело удовлетворение и усещане за значимост, въпреки че мечтата ѝ да полети така и не се сбъднала.

Следва продължение

Хора, свърши се!!!

Десет месеца след обещаващото начало едно времеемко, хаотично и съкрушително за вдъхновението обучение по фотография по програма „Аз мога повече“ най-после приключи. Последният ден на недомисленото отроче на НСНИ вече е в историята и този факт ми носи само радост.

Спирам с негативизмите и ще изброя с какво все пак този курс беше полезен за мен:

• Купих си DSLR апарат и изпратих с почести желязната (буквално и преносно) сапунерка, която ми служеше вярно в продължение на 8 години;
• Освободих тясната квартира на автоматичния режим на снимане и още от първия ден, в който пуснах апарата, се пренесех в просторнo имение, обзаведено с неограничени творчески възможности, наречено „Ръчен режим“;
• Добих представа за фундаментални фотографски концепции като експозиция, цветна температура, композиция, дълбочина на рязкост, фокусиране, светлинен характер, източници на светлина, а също така и изтощаване на батерии в най-неподходящия момент, препълване на хард дискове за отрицателно време и скоростно разгневяване на хора в градския транспорт;
• Станах по-наблюдателен към случващото се в света наоколо и привикнах да нося апарата навсякъде с мен, за да съм винаги готов да уловя интересна ситуация;
• Застанах още по-твърдо зад позицията, че Photoshop не е заместител на неспособността да използваш съдържанието на черепната си кутия по време на снимане. Понякога шедьоврите се създават по случайност, но обикновено нещата не стават по този начин. Кадърът първо трябва да се оформи в съзнанието на снимащия, след което да бъде материализиран в паметта на апарата;
• Започнах да снимам в RAW и това ми даде свободата да овкусявам (подчертавам – умерено) снимките си, така че да изпъкне техният аромат;
• Запознах се с интересни хора, с които споделям общи интереси не само във фотографията, но и в области извън нея;
• Получих диплома по фотография, което би могло да увеличи шансовете ми с противоположния пол („а дано, ама надали“ – както се пееше е онзи хит, който полепва по ушите като захарно петле, заляно с мед).

Засега добре. А от сега нататък?

Честно казано, не знам точно. Ще продължа да улавям решаващи моменти и се надявам да посветя на нещо творческо, вдъхновяващо и развиващо личността. Предполагам, че фотографията ще започне от там, където курсът по фотография завърши.

Преди да стигнете до края на тази статия, погледнете отново снимката най-отгоре. Тя е шестнадесетата и последна снимка от „портфолиото“ ми за последния изпит от курса, за който имаше изрично изискване да предоставим 15 кадъра и нито един повече. Тогава защо изобщо я включих? Защото тя поставя необходимия завършек на един противоречив период и блог (не този, а фотографския) и ми носи позитивното усещане, че случилото се през това време е имало някакъв смисъл.

Снимката е наречена „Страхотен ден за свобода“ – по едноименната песен на Pink Floyd.

Нека всичките ни дни занапред бъдат точно такива.

Излежавахме се на плажа преди яхтеното пристанище в Свети Влас. Минаваше 16:00 ч. и следобедният глад се заобажда в стомасите на моите хора. Аз останах на плажа, защото хранителните ми пориви даваха заето, а и задобрявах в дисциплините по събиране на слънце и тъпчене на пясък. След още час на усърдно безделие събрах покъщнината и при привидно логичния избор как да се върна към Слънчев Бряг – дали бързо и лесно с автобус или пеша по плажа през незнайно къде, аз избрах второто.

Малко след заливчето, където две големи палми гледат в далечината към Стария Несебър, фиксирах девойка, четяща дебела книга. Заговорихме се на езика на Шекспир и тя се оказа точно това, което си представях – учтива и умна. Казах ѝ го и я попитах как успява да се справи с всички навлеци, които вероятно постоянно ѝ прекъсват четенето. Тя само се усмихна и се представи като Клои. Аз ѝ признах, че много я харесвам и я помолих за телефонния ѝ номер. Тя го написа върху отбелязката си за книга, което много ме зарадва. Обещах да ѝ се обадя вечерта, за да не си говорим за Паулу Коелю. Няколко минути след като се разделихме ѝ звъннах, за да ѝ благодаря за наистина хубавия разговор. Вдигна ми някакъв гръмогласен чичко, който на не много чист, но все пак на чист български изгрухтя, че имам грешка и шумно ми затвори. Ех, Клои, аз наистина те харесвах.

По-нататък морето се превърна в супа от зелени водорасли. До самия ѝ ръб стоеше бяло като млечна застройка емо от женски пол с оцветена в тюркоазено коса. Носеше огромни слушалки, които излъчваха глух тътен. Два дракона се виеха около нейните бедра до глезените, бодлива тел стягаше лявата предмишница, череп се хилеше от дясното рамо, а голям кръст разполовяваше гръбнака ѝ от шийните та чак до опашните прешлени. Какво ще кажеш да татуирам една смучка на врата ти – казах ѝ? Тя май не ме разбра, но се усмихна свенливо. Усмивката ѝ разкри лабиринт от зъби, в който би се изгубил дори Минотавъра. Плясъкът от разбилата се наблизо вълна още не беше стихнал, когато вече бягах надалеч по-бързо от разярен бик. Заклевам се, че усетих червените очи на драконите да изгарят врата ми.

Спринтът си каза думата и ме заля страшна жажда. В най-близкия бар вече хлопваха кепенците, но барманът беше пич и ми даде бира от 3,50 за 5,00 лева. След малко влязох в плажна ивица, където по табелите осезаемо се настани немският език. До самата вода бяха издигнати няколко гъзарски балдахина. На единствения обитаем тинейджърка се люлееше с аушвицен пинчер в скута и гледаше морето с вегетариански поглед. Изведнъж тениската с надпис „Barely Legal“ ми долипсва адски много. Седнах до тях и зареях поглед и аз. Безценни са моментите, които прекарваме с хора, които не правят никакви усилия да ни занимават със себе си. Благодарих им за съдържателния разговор и след като нито тя, нито оцъкленият ѝ братвурст пожелаха да опитат от бирата ми, скочих от балдахина и продължих напред.

Брегът започна да се стеснява, докато храстите отстрани се издигаха над тънки вафлоподобни скали. Взвод арийчета строеше пясъчно укрепление срещу пенливите вълни. От най-високата му кула се откриваше гледка към самото съвършенство, което изкусно похапваше зелена ябълка. Изгубил ума и дума се понесох на там и всяка крачка изпращаше смъртоносни изстрели право в сърцето ми. Кожа като шоколад с 30 процента какао, лешникови очи, чипо носле, пръсти на краката, дефиниращи божествената пропорция… Нещата станаха неописуеми, когато до това съвършенство седна… отново то! Единственото по-хубаво нещо от красивата жена е още една точно като нея. Обезоръжен рухнах на колете пред този бастион на безвременния съзидателен гений на природата. Мобилизирах малкото ми налични думи и с подкрепата на жестове започнах остроумно да разчупвам леда. „Цузамен (посочих ги с показалци). Есен (със събрани палец, показалец и среден пред устата ми). Саламен (с изпънати под прав ъгъл палци и показалци, сочещ към… сещате се къде)? Нужно ли е да спомена, че в този единствен по рода си хепи ауър не получих два коктейла на цената на един, а десетки шепи напълно безплатен пясък в лицето?

Докато си плакнех очите в спокойното заливче по-нататък, загледах едно пиче на няколко метра навътре в морето. Беше с гръб към мен и носеше оранжев бански, подобен на този на Холи Бери в един от по-новите стари филми за Джеймс Бонд. Събрах няколко дребни камъчета и ги захвърлях покрай нея, издавайки с уста звуци като от стреляща картечница. Като се обърна, ѝ съобщих тържествено, че е спасена от настървен робооктопод и ѝ се представих като Конър, Джон Конър. Обаче се оказа, че има гадже, който не само че беше зад мен, но и предпочете да ми се представи с юмруци, вместо с думи. С директен десен ме изпрати право във водата, където Холи вече пищеше от страх. Аз не можах да се сдържа и започнах да пълня ушите им с истеричен кикот, докато мъжагата пълнеше тялото ми с тежки боцове и попръжни, на каквито само братята сърби са способни.

С адреналин на макс нагазих във вода с хлъзгави камъни, снимах сянката ми върху глинест плаж с размерите на гарсониера и почти настъпих на босо гниещ по гръб гларус. Навлизах във владенията на черноморския Содом и Гомор или „Слънчака“, както го наричат всички, които са поглъщали жадно от неговите опияняващи сокове.

Първият му дар към мен беше приближаваща се в тръс плът, от която мазнините съвсем явно се срамуваха. Ако не бях отстъпил, щях да се разбия в пресата ѝ, издялана от три съвършени реда карбонови нишки. С подсвирване ѝ заявих, че я намирам за изключително секси, а тя ми отвърна с добре трениран среден пръст, без да се обръща. Светлорусо момиченце я догони с плачливо „Мама, жди миня!“, което леко ме смути. След секунда ми мина и продължих да гледам ритмично отдалечаващите се стегнати тъпанчета, които изпълваха воайорската ми душа с прекрасна мелодия.

До каменистия плаж малко по-нагоре, върху жълт шезлонг, се бе пльоснала какичка с цици колкото боксовите круши, които чужденците млатят по крайбрежната алея. Избрах стратегията на директната атака, за да акумулирам максимален брой точки. С два скока се озовах над нея и щедростта ѝ всмука жадните ми шепи. Стъписаните ми пирински очи срещнаха нейния леден кавказки поглед, докато поставяше ръце зад тила ми и ме придърпваше към сластната си паст. След задушаващото тръшване на шезлонга не помня почти нищо. Знам само, че се опитвах да си поема дъх почти до Виктория Палас.

На пясъка пред казино Платинум момиче с ален гръб лежеше по нос в пясъка. Побутнах я с пръст, но получих само глухо мънкане. Като един истински добър човек седнах по турски до нея и проведох безвъзмезден психоаналитичен сеанс. От краткия полумонолог разбрах, че е наше момиче и работи в един от лунапарковете. Предишната вечер си отвинтила главата с безплатни отвертки в Оксиджен и срутила покрива директно на дансинга. Съквартирантката ѝ и някакъв произволно забърсан пич (май бил швед) я завлекли в служебния апартамент, след което правили апокалиптичен пиянски секс на масата, докато тя яростно бомбордирала тоалетната чиния през устата си.

През цялото това време вървях сам по брега между спокойния Свети Влас и порочния Слънчев Бряг, търсещ те, и запълвах празнотата с истории мимолетни и вечни като морски вълни.

Истории, които нямаше да отнеса със себе си като спомен.